„Преди много години, в една далечна галактика…“ С тези думи Лукас започна своята звездна сага, която възпита цели поколения в любов към седмото изкуство и фантастиката. Защото фантастиката е криво огледало, в което по особен начин се отразяват чертите на реалността… Преди 15 години написах малка коледна приказка, измислица, в която човек би могъл да види рисунки от тогавашния делник. Мисля си – той, тогавашният, много ли е различен от днешния? Заспало ли е времето или наистина всичко тече? Намерите ли сили, прочетете този текст. И ако не ви хареса, кажете си – това е станало преди много години, в една далечна галактика… Обаче не забравяйте – ако вярваме на квантовата физика, всяка измислица все някога, някъде и някак е станала реалност в тази безкрайна Вселена!... С червените ботушки потропва Дядо... Коледа (страшновата и малко тъжничка Коледна импресия) Зима е. Студената декемврийска нощ е похлупила с тъмното си було сгушения в полите на Витоша столичен град и софийските улици пустеят. Луминисцентните очи на електрическите стълбове с безразличие зяпат игривия хоровод на снежинките, които се въртят като в предизборна кампания, за да намерят покой върху неразчистените преспи по широките булеварди. Около центъра величаво стърчат парадни елхи, които флиртуват с мрака, просветвайки със синкави, червени и студено-жълти светлинки. Снегът е покрил купищата хартии, разкъсани кашони, угарки и пластмасови опаковки. Драпирал е изящно изчегъртаните очи на кандидат-кметове от все още неприбрани предизборни плакати. Замаскирал е следите от бурно строителство, хълмовете строителни отпадъци и хаоса на текущите ремонти. Декорирал е града с онзи измамен вид на заслепяваща, почти Европейска чистота, която можем да открием само на картички от типа „Vienna by Night”. Дори върху претъпканите кофи за боклук се мъдрят снежни шапки, които им придават причудливия вид на приказни тумбести джуджета, скрили в издутите си търбуси боклука на София... Тишината тъгува за привичните шумове на делника. Някъде иззад протритите стени на панелките приглушено звучи кадифено-дрезгавият глас на Жоро Минчев, който пее позабравената песничка: Коледа е – свята нощ, вълшебна нощ. В такава нощ Христос се е родил... Приглася му само далечен лай на бездомни кучета и уединено скърцане на последните закъснели трамваи... Внезапно еква изстрел. После втори, трети... Автоматен откос разкъсва заспалата тишина. Изтрещява пиратка, най-напред плахо, а после все по-смело се носят върху пухкавите си димни опашки червени, зелени и бели ракети. Канонада от звукове сред фойерверки от цветове! Тишината и мракът позорно напускат полесражението. Столицата сияе в причудливата какафония на празнична стрелба и бомбени отблясъци. Коледната украса бледнее немощно пред щедрия разгул на светлинните ефекти от китайски колела... Пустите доскоро балкони са отрупани със зачервени и весели хора, разпалени привърженици на идеята, че нищо не може да украси Коледната трапеза така, както пиратка в салатата! Гърмят къси и дълги стрелкови оръжия, гладкостволни и нарезни цеви, самоделки и газови пищови. Наглото грухтене на АК 47 , превърнат в ловен автомат, се конкурира с авторитетното бумтене на традиционното чифте. После грохотът постепенно заглъхва, зарята гасне, глухо изплющяват последните пиратки. Тишината плахо се завръща и крачи по улиците, внимателно прескачайки забитите в снега картонени цилиндри на неизгорели ракети. Само отразената от невидимите облаци светлина още известно време трепти над столицата като Северно сияние, незнайно как приватизирано от нашата географска ширина и дължина... И в гаснещите бликове на това сияние, през виолетовия здрач над Витоша, в небето се носи странна звезда. Тя расте, променя се, приема мъгливите очертания на шейна. В нея е седнал огромен старец с червено наметало. Ледени кристалчета блещукат тук-там по бялата му брада. Той е! – Дядо Коледа, Papá Noel, Colacho, San Nicolás, Santa Claus, Babbo Natale, Deda Mraz, Father Christmas… Много са имената му, но винаги са еднакви елените, които мъкнат натъпканата с чували шейна; облечената в кожух пълна фигура; добродушното червендалесто лице и смехът, с който поднася подаръци. От далечна Лапландия е тръгнал добрият старец, за да облети цялата земя и донесе радост на деца и родители. Но колкото повече приближава летящата шейна, толкова по-чудни промени стават и с нея, и с нейния пътник. Изящните, източени форми на небесното возило се заменят с нещо масивно и грубо; сега то изглежда самодоволно и застрашително. Като закупена от правителството бойна машина, с която то някога ще превъоръжи българската армия. Странна метаморфоза става и с фигурата на Дядо Коледа! Той вече е наметнат с камуфлажен халат, пълното му тяло е сковано в тежка бронирана жилетка с подплата от кевлар, а на главата му се мъдри огромна каска, в маскировъчната мрежа на която са затъкнати борови клонки. Елените също са добре блиндирани – над рицарските им доспехи лопатестите рога изглеждат като древен хералдически символ, напомнящ, че дори из републиканските пространства монархията дреме в родовата памет на човечеството. Някъде над Бояна шейната заорава в небесните си коловози и спира край добре натъпкан със сняг облак. Старецът намръщено се взира към заскрежените софийски покриви, отрупани с белота, сателитни антени и светещи реклами. Към непривично чистите улици, по които дори неправилно паркираните коли изглеждат като коледна украса. Към дървета и храсти, превърнати от снега в абстрактни ледени скулптури... И мисли за хората и тяхната обител. Не му харесва това място, странно място е то... Цели четиридесет и пет години Стареца са го гонили оттук по геополитически причини. Поради липса на закон срещу нелоялната конкуренция, из тези земи се е вихрил руски клонинг-самозванец, известен с веселяшките си привички; с любовта си към шампанското, водката, хайвера и казачока. Напразно Дядо Коледа му е припомнял, че смисълът на един чист празник не е в отрупаната трапеза, в плюскането и пиенето. Разказвал му е за една тиха и свята нощ, прояснена от яркото сияние на Витлеемската звезда. За раждането на Спасителя и даровете на влъхвите. За дълбокия смисъл на привлекателните символи, сътворени от човешката фантазия, без които тази фантазия е бедна, дрипава и немощна. За тишината на наситена с топлината на морала студена Коледна нощ, в която хората трябва поне веднъж годишно да се потопят, та да се размие в безвремие злото, струпано из душите им... Напразно; Дед Мороз най-безотговорно се е хилил, изтъквайки, че религията е опиум на народите; че той, Дядо Мраз, е атеист и въобще не признава Коледа, а само Нова Година. Че е важно децата да са добре нахранени и радостни, а радостта е функция от стойността на подаръка. Че той, Дядо Мраз, е материалист с рационално мислене и би предложил на колегата си за известно време своята асистентка и гарантира, че тя много бързо ще го измъкне от дебрите на идеализма и ще го вкара в коловоза на правилната идейна позиция... Старецът раздразнено се намества върху шейната. Бронираната жилетка го стяга и той се чувства дискомфортно. Ами хората?! Онези хора, които толкова бързо са пренесли бурното Новогодишно веселие в тихата Коледна нощ?! Предната година еленът Рудолф, след среща с избухваща яркочервена ракета, се е разделил с три зъба и цяла година е носил синина под дясното си око... Хората, които не искат да слушат тъжната история на малката кибритопродавачка. Те искат да си отпуснат душите, да се налапат до насита, да пийнат вино на празничната трапеза, да си поднесат подаръци... А като нямат пари да купят подаръци, излизат по балконите и гърмят пиратки – белким някой ги чуе. Надяват се на благотворителност! Правителството – и то не дава, не дарява (освен на себе си). И то се занимава с благотворителност. Само дето Стареца е наясно, че благотворителност не е да даваш на хората каквото ти си намислил, а каквото на тях им трябва. Каквото са заслужили. А те, българите, са изстрадали правото си да бъдат щастливи! Но как да им дариш Свобода, Справедливост, Почтеност, Морал?! Без тях щастие няма. Знае Дядо Коледа – тези дарове човек ги носи в душата си, там трябва да ги издири и сам да си ги подари. Те ще върнат радостта от живота, ще го направят богат... И още нещо знае мъдрият старец – човек винаги открива тези дарове! И тогава Коледната нощ става прекрасна... Рано, рано е още да се спусне към София. Но той ще дойде пак, той винаги идва!... Теменужена зимна нощ е покрила с булото си белия град. По прозорците са изписани картини от скреж. Тишината звъни по ледените висулки с чистия кристален звук на сребърни камбанки. А нейде високо и далеч заглъхват звънчетата на отминаващата шейна. Остава само приглушеният глас на барда, който пее позабравената песничка: Коледа е – свята нощ, вълшебна нощ. В такава нощ Христос се е родил. В такава нощ човек не може да е лош, в такава нощ той всичко би простил...

Понякога си казвам, че са вълнуващи не просто спомените, а спомените за спомените. Перспективата ги превръща в нещо сладко – виждаш собствените си дивотии толкова малки! Като малък два пъти в годината чувствах същността на израза „историческа несправедливост“. Всички деца, които познавах, имаха по два персонални празника – имен и рожден ден. Два пъти празнуваха, два пъти получаваха подаръци. А на 19 декември – по стар стил Никулден , имах и рожден, и имен ден. Кой знае защо родителското тяло тачеше старите обреди, а това ме правеше тъжен и гневен. Не ми беше до подаръците, но уважението, уважението! На рождения ти ден майка ти не те пита защо в бележника ти пише „влиза в училище през прозореца“, а баща ти не коментира ехидно, че ако от теб нищо не става, то поне ще служиш за лош пример… Тоя лаф за лошия пример ще да е бил твърде популярен в ония години, но за мен си беше като прозрение свише. Почти се бях примирил с бъдещата си битност на злодей, но нежеланието да късам крилцата на пеперудите, да ритам скитащите животинки и да троша с камъни уличните лампи ми вдъхваше известни надежди за нормалност. И все пак негативните емоции трябваше някак да се излеят, хлапетата от улицата бяха научили, че трябва да избягват определени теми, за да не разбудят неприятни черти на характера ми и си го отнасяше главно брат ми. Обаче тава га закали интелектуално, психически и физически и той взе, че стана лекар… Дано не е бил мотивиран от желанието някой ден да му падна в ръцете! Но времето лети, еволюцията по стар стил не признава никакъв „стар стил“ и аз вече си имам два празника и много спомени. То и целокупното човечество никак не обича спомените, защото те само раждат нови легенди. Но и в легендите, и извън тях 19 декември е свързан със зодия „Стрелец“. А един мъдър централноевропеец каза: „Съвършените стрелци не са длъжни ди знаят калибъра на главите, в които се целят“

Мисля си за скоропоговорките – едно странно и прелестно явление във всеки език. И както навсякъде те могат да бъдат не само фонетично упражнение за правоговор и правопис. Столетия след своето възникване те могат да осмислят, обобщават и систематизират социални и политически събития, за които хората от „ време оно“ хал-хабер си нямали! Например, когато чух оценката на крупна дипломатическа фигура от руски женски пол за българите като такива, щото искали да изчегъртат МОЧА от културния център на София, не си казах „ я па тая алкохоличка“, или „егати патката“, или „какъв срам за високия наратив, който е нормативен за дипломатическия език“. Ами! В главата ми зазвуча скоропоговорката „ Русо прасе просо пасе, паси просо русо прасе“… Обаче вместо „русо“ наум си казах „руско“! Даже го изрекох на глас! Ама веднага се сетих, че е политически некоректно и вече си го повтарях почти само наум… Пак тия дни, около социалните прояви на Президента, дето пъпът му е хвърлен в подмосковието /макар че това се отнася за почти целия български генералитет/, непрекъснато си бърборя – „Чичковите червенотиквеничковчета“! Литературата може да импровизира – „Чичовите Пейчови червенотиквеничковчета“; можем да отнесем скоропоговорката към родословното дърво на нашенеца – „лелините Корнелини червенотиквеничковчета“ или „Радевите розовочервени чичкови червенотиквеничковчета“ , или… Заплете ли ви се езика? Ами сетете се тогава за подходяща скоропоговорка, отнесете я към подходяща случка и силна я извикайте. Щото това си е класическо упражнение по фонетика!