Ден 35-ти – „… Слънцето спряло сърдите пече…”

Сряда, 18-ти юли, небето над София от сутринта е похлупило града с влажна жега. То ту поглежда надолу със сини очи, ту притваря облачни клепачи, примижало срещу слънцето. Защото днес „слънцето спряло сърдито пече”… Сърдитото слънце на Ботев строго наблюдава събитията от тридесет и петия ден на Протеста. А той вече е целодневен. В него вече се включват и хора от цяла България. Над имената на градовете, изписани върху асфалта на Орлов мост, вече стоят граждани от тези градове… Напрежението припламва като огънче на цигара, засмукана от страстен пушач. Пушенето е вредно, ние дори приехме закон, ограничаващ пушенето, но „експертното” правителство реши да посмекчи закона „в името на бизнеса”. И сега вероятно с тревога наблюдава припламването на цигарата… Защото, както знаем от филмите, това огънче лесно може да запали фитила на бомбата!... Площадът пред Народното събрание диша учестено с пулса на недоволните. Те не са десетки хиляди, колкото ще бъдат довечера, но са впечатляващо много. Видимо развълнувана жена, държаща портрет на Левски, разказва пред телевизионната камера как обикаляла, за да го намери. Накрая открила малка книжарница. На въпроса дали случайно нямат снимка или рисунка на Апостола, продавачът – млад мъж, мълчаливо влязъл в някаква стаичка и донесъл отлепена от стената фотография. А когато жената попитала колко струва, младежът отсякъл: „Васил Левски не се продава!”. Убеден съм, че довечера той ще бъде на Протеста. Той със сигурност знае, че Левски е завещал една велика истина – Свободата не се купува и продава. Тя се отстоява! И на 35-ия ден от Протеста гражданското общество продължава да отстоява правото на България да бъде свободна, демократична, европейска държава… Вчера представители на това общество достигнаха и до връх Монблан в Алпите. На върха на Европа двама българи – Лилия София Попганчева и Виктор Пенев занесоха Националното знаме и плакат „Оставка”. Под снимката, публикувана във Фейсбук, Лилия е написала: „Искаме избори сега и и правителство, което е за прозрачност; компетентни и честни хора във властта, върховенство на закона и свободни медии!”. Разбираемо ли е посланието? Защото и то е част от „неразбираемите” искания на Протеста… Интересно, как ли биха го разтълкували немощните любители на „идеологическа боза”, сбрани под пилоните край НДК?... Не ви ли се струва, че онова, което става у нас, е част от глобален процес, който изживява самата Европейската цивилизация? Тя е съградена върху темела на Християнския морал, десетте Божи заповеди са в основата на модерното законодателство. И някъде в средата на цивилизационния и цикъл нейните Граждани яростно протестират срещу двойните стандарти, срещу фалшивия морал, срещу дефицита на Истина, настанили се уютно в обществото. Защото протестите по света в една или друга степен носят печата на именно това морално противоречие… И поне част от причините за тази криза се крият във факта, че Европа не осъди комунизма така, както осъди нацизма. След падането на Берлинската стена стотици милиарди, ограбени от комунистическите правителства, се озоваха в европейските банки. Изкушението бе твърде силно, за да остави място за един нов Нюрнбергски процес… И днес Европа – а и целият демократичен свят – понасят ударите на деморализацията отчасти и заради тези „лесни пари”!... Но в България този конфликт е още по-жесток. Тук комунистическите сатрапи и неразградените структури на ДС успяха да „префасонират” политическата власт в икономическа. Поне осем десети от най-крупните капитали у нас са „свързали” коренната си система с бившата БКП и настояща БСП. И дори техните „идейни и най вече – икономически врази” днес са рожба на собствената им политика и социални практики… Преди дни един от младите министри от „експертното” правителство изтърси: „За съжаление, при тоя див капитализъм, при който живеем…”. Този комсомолски патос е жалък, защото именно Партията-столетница и нейните „формирования” ни впримчиха в живота, който живеем. Ако не те, то техните дечица и техният слугинаж притежават мините, в които загиват хора… Затова днес гражданите на България са на площада. Слънцето спряло, сърдито пече; тридесет и пети ден народното недоволство припламва като запалена цигара… И едва се сдържа да не палне фитила!

В началото бе... Левски

Стои шопът пред една от клетките в зоологическата градина, взира се в камилата и отсича: „ Е те таквоа животно нема!”. И като произнася тая знаменателна фраза, всъщност извършва нещо невероятно – деструктурира устойчивата структура; унищожава с отрицанието си очевидното; превръща недоверието си в център на координатна система, изкривяваща реалността. Така един анекдот от шопския фолклор става кръстопът, от който можеш да прозреш прозириците на онова, което наричаме народопсихология или да тръгнеш по неизбродимите друмища на нейното пространство... Но и да прозираш, и да обхождаш – все недоверие срещаш и върху недоверие стъпваш. А то е като жарава – може да те изгори, може да те сгрее. И понеже нестинарството стана туристическа атракция, ти клякаш край жаравата, грееш си ръцете и се мъчиш да забравиш, че там някъде, в най- горещото, си видял Апостола. Казват, че за безспорните неща нито се пита, нито се приказва – освен ако не искаме да се самодокажем чрез тях. Но пък нищо не ражда толкова спорове, колкото безспорното. Левски е от малкото безспорни факти в битието ни, връх, до който сме стигнали като народ в историческия си път. Намериха се люде, които поведоха спор за гроба Му – забележете, Той остава извън пространството на полемиката. Него само Го възпяват – да пребъде името му в народната памет! А не е ли парадоксално, че това име се произнася с еднаква лекота от поет, политик, президент (председател) и футболен запалянко? Вазов Го нарича „Светец”, но светците ги канонизират, за да се срещаме по-рядко с тях, та да има повод за празници. Светецът не обитава комуналните квартири на живота – обратното твърдение си е чиста метафора. А Левски е енигматично измерение в нашето светоусещане – и това не е никаква метафора... Нашият народ излиза от дълбокото мълчание на многовековно робство. От анонимността на свят, в който изречената истина отнема живот. И като не смее да изрече истината от свое име, народът я изрича от името на земя и небо, звяр и природа. Оставя я на поетите – но кой ти слуша поетите? „ В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог” – казва евангелието на Йоана. А в края? Не усеща ли българинът след Освобождението, че някъде по пътя е изгубил и Бог, и Слово? Не защото е юрнал към градовете, та са тревясали пътеките към манастира, а защото е забравил Словото... Така е загърбил Вярата, Любовта го е изоставила – останала му е само голата Надежда, но нали си е свенлив – не смее да я погледне. И се озлобява. И оцветява със сквернословие земя и небо, звяр и природа, но все поглежда назад. Все се надява да съзре заветното Слово, а взирайки се- успява да види само черното расо и русите коси на дякона Игнатий. Всред жаравата от простотия, злоба, недоверие и черно ибрикчийство! Защо точно Левски? Това е наша национална тайна. Николай Николов, 1994г., София Позволявам си да Ви предложа този стар текст, защото новото било добре забравено старо. И ако вярваме на днешните събития – старото също си остава актуално! Ники Николов

За фактите и зад фактите – ден 34-ти

Нали си спомняте онзи епизод от „Малкия принц” на Екзюпери, в който невръстният космически пътешественик попада на планетата на пияницата? И оня великолепен диалог: „ – Какво правиш? – Пия. – Защо пиеш? – За да забравя… – Какво да забравиш? – Да забравя, че ме е срам… – Срам – от какво? – Срам от това, че пия…” На тридесет и четвъртия ден от Протеста поведението на управляващите в България много ми напомня терзанията на битов алкохолик, който пие, за да не вижда, а не вижда, защото пие. За разлика от героя на Екзюпери обаче нашенският такъв не изпитва срам… Ами помислете – от създаването на това „експертно” правителство то прави гаф след гаф, след това се отказва от решенията си и после пак прави гафове. А дали са просто гафове?... Науката „диетрология” ни учи, че фактите, поне от някаква гледна точка, винаги позволяват да надникнем и отвъд тях. Факт – с помощта на апаратни игри и парламентарни „хватки” социалистите и техните протежета спретнаха правителството на Орешарски. Първите му кадрови безобразия извикаха на живот мощната вълна на протеста. Правителството с пъшкане и охкане се раздели с Пеевски, но крайно последователно продължи да назначава на ръководни длъжности неприемливи фигури със съмнителен морал или направо криминално минало. И назначаващите, и назначените въобще не „разумяват” какво лошо има в подобна „практика”! Например Емил Иванов не разбирал защо преди време, когато правителството на Станишев го назначило на висок пост, никой не протестирал, пък четири години по-късно обществото било недоволно… Ами ако в дома на въпросния юнак се появи гост, който изпотроши мебелите и ограби къщата, едва ли ще бъде поканен отново! Това е толкова очевидно, че става ясно – зад кадровата политика тук е скрито нещо друго. Пръстите на двете ръце няма да стигнат, за да изброяваме подобни примери. Древните римляни казаха – ако не разбираш какво точно става и не знаеш подробности за ставащото, задай въпроса – кому е изгодно? И отговорът ще изплува… Факт – 17 юни е 34-ти ден на Протеста. Той ангажира цялото българско общество. Само в София участвалите в протестните действия отдавна надхвърлиха милион. Трябва да си архи-тъп, за да не разбираш, че „постоянно присъствие” на митингите имат не-повече от две, три хиляди души. Но реално митингите събират 20 – 30 000, че и повече недоволни! И каквито и магии с фактите да спрята МВР, бройката си остава десетки и стотици хиляди участници! Защото на тези „шествия”, изпълнили улици и площади, отива всеки, който намери време, лиши се от почивката си, взел е отпуска… Тази „ротация” на хората роди дори анекдотичен фолклор – „ Хайде, гответе се за море, ние утре се връщаме оттам и ще ви сменим!”… От едната страна – млади и стари, творческа и техническа интелигенция, авторитетни и популярни фигури, бедни и богати, „хиляди, маса, народ” – от другата – „отломка нищожна” от някога могъщата партия – хегемон + Мишо Шамара… Тъжно. Ама това не е ли само в София? Че нали преди време правителството на Станишев предложи на българите чрез SMS-и да изберат най-българската книга… И нашенци избраха „Под игото”. Но в романа-епопея на Вазов са описани събитията в едно малко градче и неговите околности за година време. Днес София е „Акче Клисе”, а България препрочита главата „Пиянството на един народ”… А какво виждат управляващите? Платени привърженици на Бойко Борисов, дето искали да го върнат на власт… Не е ли абсурдно?!! Факт – бюджетът ще се прекроява, милиардни заеми ще се сключват, „недостигът” на пари бил все по-впечатляващ… И това на фона на очевидната реакция на партньорите от Европейския съюз, който винаги са в състояние с тоягата на безвъзмездните финансови помощи да озаптят нездравословния апетит на лакомника…За „тихата дипломация” и НАТО не коментирам – бъдете сигурни, и те не дремят… А управляващите продължават пиянски да игнорират реалността, търсят „скелети в гардероба” и ругаят ГЕРБ. Какво се крие зад това?... Уважаеми дами и господа, зад фактите се крият много истини, но поне една е „очеизбождаща” – днес в България има два свята. Единият е свят на четири парламентарно представени партии, между които е започнала „световна” война. Два мафиотски клана са влезли в смъртна битка; започнало е сражение за „преразпределение” на капитали, територии и власт. Тричленката срещу ГЕРБ. ГЕРБ със зъби и нокти – доколкото може – брани своите финансови-политически завоевания, които комунистите искат да прилапат. Комунистите със зъби и нокти се опитват да променят „съотношението на силите”. И в тази битка на средновековни феодални кланове, на Монтеки и Капулети няма милост. Извън нея не съществува нищо и никой!... Другият, истинският български свят е на площадите. Не се заблуждавайте от платената „стъкмистика” на прогнозни резултати за влиянието на тези четири партии. Ако изборите бяха днес, техният разгром би бил зашеметяващ… Времето на прехода ни поднесе поне три подобни примера! И това време работи не за тях, а за нас. Защото няма власт над оная глава, която не иска власт!

Билет за планетата Транай

Има една великолепна новела на големия американски фантаст и сатирик Робърт Шекли – „Билет за Транай” ( „A Ticket to Tranai” ). В нея героят – млад човек от хипотетичното бъдеще на Земята – гори от ентусиазъм да предприеме космическо пътешествие. Да стигне до благословената планета Транай, на която цари социална хармония, няма политически противоречия и корупцията е непознато явление… След дълги перипетии Марвин Гудман стига да своята Утопия, за да открие, че там поне един проблем е решен категорично – всеки може да „вземе” властта, но всеки, който стане управляващ, окачва на врата си медал, натъпкан с взрив. И всяка решение на управляващите се оценява от „електората” с натискане на съответното копче. Когато „негативните импулси” достигнат определена граница, чува се едно голямо „Бум!” – и главата на сгафилия политик хвръква… Сетих се за тази убийствена антиутопия, защото на 16 юли, тридесет и третия ден от Протеста, освен традиционното „пиене на кафе” пред Народното събрание недоволните решиха да търсят и планета, на която да „откомандироват” управляващите. Те и без това си живеят на някаква друга планета… Всъщност, подобен космически обект е вече открит и се нарича „Транай”. Та нали фантастиката е криво огледало, в което се отразяват уродливите явления на битието ни! И ако самото битие е „свръх изкривено”, огледалното му отражение става направо реалност… На подобна планета гнусните фигури на старите-новоизлюпени „големци” ще изгубят криминалния си ореол; Орешарски ще изтъпанчи Боян Чуков за шеф на Съвета по сигурност към Министерския съвет, без да се налага после да лъже, че не си е и помислял за подобно назначение; никой няма да задава въпроси за безогледното харчене на държавни пари, което вече се развихри; въобще няма да има нужда корпоративните интереси на парламентарно представените партии да се маскират като „социална загриженост за народа”. Глобалното прилагане на СРС-та ще стане узаконена практика – вече гръмна новината, че „супер-шпионски” софтуер бил инсталиран още през 2012 година на сървър в едно от министерствата. Ясно е защо няма „документални следи” за тоталното следене – у нас то не само е съществувало, то очевидно продължава да съществува. Обаче пък съществува и вероятността Там „да хвърчат глави” – изразът битува в езиковата ни практика, както се вижда, съвсем не случайно! Интересно, как днешният вицепремиер и шеф на силовите институции би оценявал броя на протестиращите на Транай? Естествено, ако преди това не е изгърмял… Тази ирония е горчива, както е горчиво истинското кафе. Както е горчиво социалното ни битие. И както ще бъде горчив „вкусът” на иначе усмихнатия граждански протест за управляващите. Знаете ли защо, извън политическите си и финансови интереси, те са се вкопчили като кърлежи във властта? Защото просто не познават страха от бъдещо социално и политическо възмездие. От реална съдебна отговорност… Зарежете изтърканото клише „реваншизъм”. Истината е, че през всичките 23 години на прехода престъпленията на управляващите така и не срещнаха истинското правосъдие. Защото всяко „правителство на прехода” вдигаше пушилки, търсейки „съдебна отговорност” от своите предшественици, пукаше медийни балони – но и много внимаваше. Та нали ако реално накажем престъпилите закона, утре и нас ни чака същото реално наказание!... Онези, които все още помнят събитията от зимата на 97-ма, вероятно не са забравили снимката, обиколила информационните агенции по света – колона от въоръжени полицаи пред Министерски съвет и един от тях, вместо палка, стиснал внушителен дървен крак от кухненска маса… Тогава никой не потърси съдебна отговорност от насилниците, строшили главата на Филип Димитров – действащ за времето депутат, опитващ се да „смири” развилнелите се представители на „силовите институции”. Защото подобно разследване би лишило което и да било правителство от възможността безогледно да използва тези институции!... Затова утре, ако на управляващите им хрумне, полицаите ще пердашат с палки и сопи. Като в Турция… Обаче България не е Турция. Ще „игнорират” стачките като в Гърция. Но България не е и Гърция… Ще се опитват да „въдворяват ред” по познатите схеми. Но България вече не приема „познатите схеми”. Нали знаете какво става днес в САЩ, ако се окаже, че някой неправомерно използва сила? Защото в модерната правова държава оня, който провокира социално напрежение, игнорирайки протестиращите срещу „безогледно олигархически модел на управление”, носи реална съдебна отговорност. Не можете да спрете времето, неуважаеми господа „политици”! В съседна Румъния То вече изправи един действащ министър пред Темида!... А иначе, на 33-ия ден от Протеста, гражданското общество отново ще залее улици и площади с неколцина недоволни. А Едвин Сугарев продължава да гладува… Правителство, което рискува живота дори само на един поет, няма право на живот!

За вечни векове!!!

Звучи ли ви идиотски подобно заглавие? Естествено, че звучи абсурдно. Обаче на 14 юли, тридесет и първия ден от Протеста, думите на атрактивна буля с внушителна капела: „…туй правителство трябва да управлява не четири, а осем години… да остане за вечни векове!...” – прозвучаха поне четири пъти от различни телевизионни канали. Това е „обобщеният глас” на групичката пред НДК, подхранвана от рейсове, тръгнали от Бобов дол и къде ли не към „контра протеста” в подкрепа на правителството. Доколкото разбрах, „общината плаща”. Да, ама „общинските” пари са от наши данъци! Ще кажете – добре де, нужно ли е да коментираме менталната недостатъчност на стотина, двеста души, когато стотици хиляди подхранват всеки ден обществената енергия на надеждата за промяна? Но точно затова категоричната присъда на 22-годишна закръглена „девойка”, която чакала всеки момент да разбере дали ще учи ( без коментар! ) и която не можела да понася ония, платените на жълтите павета, дето трябвало да си вдигат чукалата и да се махат от България, е толкова симптоматична. Защото днешните събития са израз на един, по същество, цивилизационен конфликт. Конфликт между две ценностни системи, два начина на мислене, два свята. Светът на „пост-тоталитарното” минало, който въобще не си е отишъл – и на европейската нормативност, който въобще не е дошъл!... Нали помните оня стар виц за Ада, в който около само един от казаните с вряща смола нямало „полицейски надзор” от дяволи. И това бил българският казан, защото българите, осуетявайки всеки опит за бягство, сами се дърпали в катрана… Обаче на 14 юли българите в 23 града от 11 страни по света категорично „заявиха” своята съпричастност към случващото се у нас! Това не ви е рейсът от Бобов дол, не ви е „подписката” в подкрепа на правителство и срещу Президент. Ще ви припомня, че преди малко повече от четири години Станишев нарече хората, донесли над милион подписа срещу управлението на тричленката „циркаджии”. Днес той е оставил тази „оценка” на ония с менталната недостатъчност. Нали още Йежи Лец бе казал, че няма достатъчно безумна кауза, зад която да не застанат поне шепа възторжени последователи! Гражданската енергия, родила този Протест, го прави уникален – а неспособността или нежеланието на управляващите да „разумеят” тази уникалност се превръща в престъпление спрямо нацията и нейното бъдеще!... Да обобщим няколко съществени истини, които на 31-я ден от общественото недоволство се очертават много релефно: Първо. Продължава порочната практика за вземане на решения от национално значение „на тъмно” и „непрозрачно”. Класически пример – „Южен поток” се оказа, меко казано, проект със съмнителни икономически и екологични достойнства; не по-малко съмнителни са и „проектите” за актуализиране на бюджета и възможни милиардни заеми; за много от задкулисните сделки ние не знаем нищо. Популистките кьорфишеци за намаляване цената на тока вече изгърмяха – аз лично получих сметка за тока от 80 лева, при положение, че през целия 23-годишен преход съм плащал за панелката си в най-люта зима най-много 38 лева! Погледнете сметките си – може да се окажете „приятно изненадани”! Очеизбождащо е желанието евроатлантическата ни ориентация да бъде „пренасочена” на изток. И пак така очевидна е необходимостта едно бъдещо демократично правителство, стига да има политическа воля, да „анулира” тези тайни сделки. По това ще го познаете дали е демократично!... Второ. Корумпираната, мафиотизирана власт продължава безогледно „кадрилът” на кадровите промени. Изцяло се подменят не само партийните кабинети, а и високите и средни „ешелони” на административното управление. „Размерът” на зетьо-шуро-бадженашките скандални назначения шашардисва дори обръгналия на всичко нашенец. Новите-стари лица, част от които ченгета и хора с нечисто съдебно минало заемат онези стратегически постове, които да гарантират възможно политическо оцеляване при бъдещи избори. Да гарантират и запазването на финансово-олигархичната власт! В предстоящите избори ще оцените достойнствата на една партия само ако се „ангажира” и с „анулирането” на всички безпринципни назначения, които са осъществени при управлението на „новата-стара” тричленка. Това е трудно, но осъществимо при наличие на политическа воля… И трето – след провала на идеята за „блицкриг” (светкавична война) в политически план – сиреч, овладяване на властта по познатия модел – днес комунистите-социалисти и техните марионетки преминават към „окопна война”. Фронтовете на натиск срещу правителството се множат, но то продължава да демонстрира, че няма намерение да се раздели с властта. За целта управляващите на всяка цена трябва да си върнат „изпуснатата” власт над „четвъртата власт”. Ще станем свидетели на идиотски назначения в медиите, които на свой ред постепенно да прекратят обективното отразяване на събитията. Въпреки категоричната позиция на достойните журналисти, „вервайте ми”, ще се намерят и достатъчно платени лакеи, които да помогнат на силовите институции в манипулативното „представяне” на Протеста. За съжаление на пишман-професионалистите от гилдията на ибрикчиите – и тази стратегия е обречена!... Защото днес България наистина се разделя с миналото… За вечни векове!

Равносметката – ден 30-ти

Гледах снощи късния обзор на събитията по телевизията и в съзнанието ми буквално се отпечата един епизод – малчуган на има-няма годинка пълзеше по стъпалата на Народното събрание. „Памперсът” с полусмъкнати гащички лазеше към вратата с онази съсредоточена и свирепа целеустременост, на която са способни само най-малките. Мислех си, че след време родителите му къде с ирония, къде с гордост ще коментират – нямаше още годинка, когато реши да влиза в Парламента! И това е добре, защото Народното събрание е място, където нормалните и свободните трябва да решават съдбата на България. А това дете, лазещо по стъпалата към времето на Гражданското общество, ще расте свободно и нормално! Мислех си още, че в анекдотичния призив да превърнем Народното събрание в детска градина има много горчива ирония – то и без това е станало убежище на политически инфантилизъм. Частна детска градина, приютила дечицата на „богопомазаните” срещу тридесетина хиляди евро годишно. За такива пари „госпожите” и „лелките” могат да изтърпят всякакви детски простотии, капризи и лигавщини. Само дето ни карат ние да плащаме за рахата на чуждите дечица… Въпросът е кои са „госпожите и лелките”? Кои са стопаните на това „частно детско заведение”? Кои са кукловодите, дърпащи конците на оня смешен и жалък марионетен театър, който българските депутати разиграват вече тридесети ден?... Естествено, тези размисли въобще не могат да се сравнят с дълбочината на мислите, в които вчера бил потънал Волен Сидеров. Мистичната стихия на менталните глъбини, над която кротко плувала шамандурата на светлия му разум, го отнесла към бреговете на великото прозрение – ми той всъщност бил Мандела!!! Остава само да изчакаме бялото му личице да почернее като политическите му убеждения и ние с тревога да следим здравословното му състояние в болницата, където Атака ще бъде оставена на „контролно дишане”. Обаче шансът Волен да получи Нобелова награда за Политическо Хулиганство и Аморалност е равен на поне две нули. А нали знаете какво означават „двете нули”? Звучи цинично, но самото присъствие на Сидеров и неговата партия в Народното събрание се оказа такъв цинизъм, пред който школата на древногръцките циници е като детска ясла, сравнена с каторга… Но да се върнем към важното. Днес е събота, 13-ти юли, 30-ти ден от Протеста. Ден за равносметка. Нали помните онази едноименна песничка на Жоро Минчев? „…пътят беше и стръмен, и тесен, но беше верният – и аз го минах с песен…”. Защото, точно като Барда, протестиращите извървяха трънливата пътека и прекрачиха прага на онази врата, която води към Гражданската Идентичност на Човека. Оттук насетне стиховете: „…не сме народ, не сме народ, а мърша,// хора, дето нищо не щат да вършат…” – остават в литературната ни история. Защото в реалната ни история за първи път огромна маса хора излезе по улици и площади не по социално-битови, не по икономически, не по синдикални, не и по политически – а по морални причини. Хората просто казаха – край, баста, този посткомунистически свят не ни харесва; ние сме европейци и искаме европейски права и задължения! В този смисъл събитията тук, на Балканите, са безкрайно различни от вълненията в Бразилия, конфликтите в САЩ или социалните взривове в Западна Европа. В Турция младите воюват за своята Светска държава; в България – за своята Европейска идентичност. Положението в Гърция е по-специфично, но също не е аналог на традиционните за Европа стачни действия. Затова не можем да сравняваме февруарски и днешни протести – у нас веригата на събитията започва от падането на Берлинската стена и митингите за демократично бъдеще; минава през синдикалните вълнения и народните бунтове на 97-ма, обхваща стачката на учителите от 2007-ма, очертава февруарското негодувание и обединява човешкото множество днес. Можем да обобщим, че Протестът е качествено ново явление в най-новата ни история и първото ни „качествено”, а не „количествено” приобщаване към Европа!... И второ – че остарелият като прехода ни въпрос за комунизма и посткомунизма не е нито решен, нито загубил своята актуалност. Че на дневен ред е въпросът за „противоконституционността” на определени партии; че един истински закон за лустрацията също е на дневен ред и че промените в съдебната система са жизненоважни, защото без заплахата от истинска съдебна отговорност (ако щете, дори за „провокиране” на социално напрежение чрез социално безразличие и безхаберие) Протестът би могъл да бъде дори окървавен. А сетне и цялата строгост на закона да се стовари върху управляващите, то ще е същото като с оня пиян таксиджия, дето помля сума народ. На колкото и да го осъдят, ще върнат ли човешки живот?... Иначе управляващите продължават да играят ролята на щастливци, които са намерили и откъснали четирилистната детелина на властта… Обаче могат ли в случая да бъдат щастливци онези, които могат да броят само до три?...

Мистерията на четвъртия петък

По дефиниция четвъртият петък от Протеста е нещо като мистерията на българските гласове. Всички знаят че ги има, радват им се, някои даже са ги чували, обаче истински ги ценят само зад граница… Те не са, така да се каже, като насъщния. То и за насъщния не е добре много да се говори, защото вече 23 години той само поскъпва, но поне можеш да обещаеш, че хлябът ще поевтинее и да си вържеш рейтингово гащите. Дай някоя и друга пара на майките, изръси няколко трошици хляб за дечицата – и така, троха по троха, току-виж си докарал и тях, и родителите им до къщичката на баба Яга. А Столетницата баба Яга, която с Държавен вестник се е прекръстила на БСП, това и чака – тя вече е приготвила фурната. Тя обича децата, защото има голяма фурна. Обича и целия български народ… с пържени картофки. Прекрояване на бюджета, милиардни заеми, задкулисни сделки, тотална подмяна на администрацията с „наши хора” и крути мерки във връзка със „сигурността” плюс демагогия – колкото поеме. Това е готварската рецепта, с коя ще поизпържиш недоволните. Да не забравим повечко лук, та да плачат, проклетниците!... Обаче проклетниците-недоволни, които обикновено не обядват по скъпи ресторанти и си готвят сами, добре знаят, че повечко лук означава и едри сълзи, които готвачът пролива! Защто е трудно да готвиш с противогазова маска. Зоната за сигурност, обхващаща не 20, а 250 метра от сградата на Парламента, си е противогаз. Нещо повече – тя е пряко нарушение на Закона, с което се пази рахатлъкът на онези, дето правят закони. Днес те честват деня на Новата българска конституция и патетично словославят върховенството на закона, по силата на който били народни представители. Ама нали според Конституцията цялата власт „произтича” от Народа и принадлежи на Народа? А въпросният народ иска смяна на ония, които са в Народното събрание… Да, ама протестиращите не били целия народ. Ами проверете, бе! Нали изборите са най-категоричен начин за преброяване? То и вие не „представлявате” целия народ, а само 15 – 16 процента от него!... Да, ама щяла било да се повтори статуквото… Че вие нали това искате?! Предсрочни избори, печелите ги и управлявате! Да, ама добре платени социологически проучвания открили, че днес БСП е най-голяма политическа сила… Най-голяма, ама в този Парламент. В бъдещия – грънци!... Да, ама за промени в избирателния Кодекс били нужни поне година, плюс експерти от Европа, Северна Корея, Марс, Юпитер и Горно Нанадолнище. Да промените закона при избора на Делян Пеевски ви бяха нужни по-малко от три денонощия!... Да, ама Станишев вече е преживял стачката на учителите, продължила 43 работни дни… Ще издържи и тая, сетне ще се кротне народът! Обаче Протестът не е стачка – не, че не може да стане и стачка. И ако синчето на видния партиен функционер др. Станишев не вижда разликата, подозренията, че страда от политически и социален инфантилизъм ще се окажат основателни… Сутринта по Първа програма в „Малки портрети” ме „срещнаха” с др. Корнелия Нинова. Мил човек, обича да сади и отглежда цветя, успокояват я. Част от тях си е донесла чак от Африка… Мда. Екзотика. Нямали сме били национална кауза… Ами тя, националната кауза, е пред Народното събрание. А в Народното събрание точно в 12.20 часа изброих 17 (седемнадесет) броя народни представители, уморено насядали из пустата заседателна зала! Телевизионните камери не са СРС-та, всеки може да направи справка. Останалите вероятно са обсъждали мистерията на националната кауза. Знаете ли защо персонално мразя това управление? Защото пред неговата арогантност и дебелоочие глупостта и простотиите на Бойко Борисов и неговото правителство започват да изглеждат като „цветенце невинно и овчица безумна”; нещо като мистериозните африкански растения на Корнелия Нинова. А това – ако го споделят и други – е направо опасно за бъдещето на България… А мистерията, всъщност, е на площада пред сградата. Тя е мистерията на четвъртия петък, мистерията на двадесет и деветия ден от Протеста. На този ден, рано сутринта, се пече хлябът на Свободата. Заквасва го пороен дъжд, сетне жегата го доизпича. И този хляб е месен цели 23 години. Защото през цялото това време, в което с болка коментирахме, че Гражданското общество в България никакво го няма, то просто се е родило, проходило и проговорило, с връзки е влязло в детската градина, сблъскало се е с идиотизмите на образователната система, въпреки всичко блестящо се е представило на матурата… И сега, с диплома в ръка, стои на прага на един нов и непознат свят. И с непримиримостта на своята младост крещи – Тук съм, не съм избягал и няма да избягам, вижте ме! Този свят е и мой!!! И ако динозаврите в Парламента не чуят този глас, Гражданското общество ще си спретне малък лов на динозаври. Тях и без туй не трябва да ги има в природата…

Денят, когато Поетите прескочиха Бариерата

Сутринта на 11 юли, четвъртък, на двадесет и осмия ден от Протеста, Поетите прескочиха Бариерата. Те прекрачиха металните заграждения, опасали като охлузен каиш сградата на Народното събрание и се озоваха в един друг свят. В него на небосвода сияеха поне две слънца; звездите и луната играеха на криеница около тях, а човешките гласове се извисяваха като разноцветни балони. Сетне балоните звънливо се пукаха и от тях над площада валеше дъжд от живи светлинки. Там дори гравитацията бе различна – Поетите усетиха, че наистина могат да летят и вече не е нужно да си задават въпроса защо са му нужни на човека криле… Дълго бяха пътували Поетите към тази Бариера. Тя бе издигната върху кръвта и таланта на много техни събратя, изгнили по зандани и концентрационни лагери. Тя бе по-дълга от Китайската стена и по-непристъпна от Берлинската стена. За онези, които успяваха да я прескочат, не се чуваше нищо… И понеже Поетите също са хора, те не живеят от фотосинтеза и не се размножават чрез пъпкуване, намериха убежище в една висока въздушна кула, където да си играят с тропите и да се замерят с образни парадокси. Казват, че който строи въздушни кули, живее като наемател. Трудно може да се побере поетическата душа в квартира под наем – затуй поетите си припомниха езика на притчата. Така езикът на Езоп стана тяхна поетическа същност… С него бранеха поетическата си идентичност и изразяваха позиция. Но когато падна Берлинската стена, те откриха, че са изгубили способността си с думи и действия, с изкуство и гражданска позиция да си говорят с живота. Дори когато се гледат с него под вежди и строго… Затуй някои се затичваха към Бариерата и изчезваха отвъд, а други високомерно коментираха битието и назидателно го заплашваха с пръст. Обаче на двадесет и осмия ден на Протеста, четвъртък, 11 юли, неколцина просто прекрачиха Бариерата. Полицията реши, че са петима, но както винаги, сгреши. Те бяха 50, или 500, или 5000, защото полицейските сводки не могат да преброят таланта. А когато Поетите изкряскат – „Грабвайте телата!” – те вече са в битката, заедно с Опълченците, или с протестиращите, или с гражданската съвест на своя Народ!... А през това време поетът Едвин Сугарев продължаваше да гладува. Присмехулниците се подхилваха злорадо, маргиналите го псуваха, лапачите бяха готови да протестират чрез преяждане… А нормалните се притесняваха. Как да убедиш оня, който отдавна е прескочил Бариерата, че не си заслужава да рискуваш живота си за политически плазмодии и зелени еуглени? Не зная какви са амбициите на управляващите. Но съм сигурен, че ако политически недоразумения като Станишев или Орешарски все пак останат в аналите на Историята, за тях Историята ще каже: „Дребни нищожества от времето на Едвин Сугарев”!...

Лятната миграция на Офисите

На 10 юли, 27-ия ден от Протеста, започна лятната миграция на Офисите – събитие, което изправи на нокти орнитолозите. Това събитие остана някак незабелязано всред кипежа на страстите, бушуващата стихия на гражданското недоволство и поредните дивотии на управляващите. Камбанен звън огласяше улиците на Варна; недоволните в провинцията издигнаха лозунг: „София не е България, но България би искала да е София”; пиян таксиджия помля хора на Цариградско шосе; Джеймс Пардю и Юрген Рот направиха аналитични обзори, които ясно говорят за отношението на Европа към българските събития. Стана ясно, че ни пек, ни дъжд могат да спрат протестиращите – точно както нищо не е в състояние да накара „експертите” от МВР да ги преброят обективно… Но това бяха просто „трошици от делника” – като онези трошици, около които някога чуруликаха, пърхаха и се бореха шумните ята на градските врабчета. Помните ли ги още? Помните ли тяхното нагло, нахално и жизнено присъствие в градския пейзаж? Имали ли сте щастието да видите с какво неописуемо удоволствие малкото, сиво врабче се къпе в дъждовна локва, как се кукушини в студа и блажено се подлага на слънчевите лъчи? Природолюбителите слагаха къщички за прелетните птици; гълъбите, лястовиците и косовете влязоха в изкуството – тях ги рисуваха и възпяваха, но домашното врабче така и не вдъхнови творците. То бе толкова неделима част от живота ни, че просто не му обръщахме внимание… Сетне, някак отведнъж, тази дребна птица от семейство „врабчови”(Passeridae), разред „врабчоподобни” (passeriformes), започна да изчезва. Очевидно, дори нейната свръхустойчива популация не издържа на дългия ни, 23 годишен преход; на нарушеното екологично и морално равновесие в природата… Днес да видите ято врабчета е почти като да срещнете бяла лястовица! И понеже животът не търпи празна екологична ниша, на мястото на градския врабец се появи ново пернато – Градският Офис. След падането на Берлинската стена най-напред плахо, след това все по-уверено ятата на градските офиси започнаха да пърхат из междублоковото пространство на българските градове. Природата експериментираше с различни мутагенни фактори и видовото многообразие на тази непознати доскоро за България птица буквално омайваше изследователите. Появиха се едри, декоративни екземпляри, които поразително напомняха паун – разперената им опашка радваше окото с неоновата си пъстрота, но гласът им бе неблагозвучен и тенекиен. Други прикриваха същността си на екзотични хищници под строгата и извикваща доверие сивота на оперението. Природолюбителите започнаха да им строят гнезда – в София се цръцнаха лъскави офис-сгради и многоетажни блокове с офис-хранилки на всеки етаж… Но истинската, масова популация на птиците, заместили домашните врабчета, бе от вида „Домашен Офис” (Office Domasticus) – непретенциозна, дребна птица, която обитава всички видове постройки; търси храната си по земята, дърветата и в небето, мрази фалшивата среда на неонова демагогия и затова най-добре се чувства в пространството на интернет. Поразяваща е виталността на тези птици – те оцеляват и в най-замърсената околна среда и многогласният хор на техните гласове носи надежда и оптимизъм… Та на двадесет и седмия ден от Протеста започна лятната миграция на Офисите. Те накацаха на площада пред Народното събрание и – пърхайки с лаптопите си – бодро закълваха зрънцата на Свободата. Тази година наспори Господ богата реколта, житото на Свободата избуя като никога – имаше и за хората, и за птиците. Затуй хората се радваха на Офисите – всеки знае, че когато птица ти мине път, денят ще е прекрасен!

Монолог за …аните простотии, записан с неоторизирани СРС-та в банята на анонимен гражданин

(Неопределен шум, бълбукане, чува се само „мамата”, „сапун”, „идиоти”, постепенно звукът се изчиства и гласът става отчетлив) „ – Неам нерви. Ма не щото Милена го изпя тва. Неам нерви вече 23 години! Писна ми от …аните простотии, …аните политици и …аните правителства! Ама от тия, последните, съвсем ми писна. Двайсе и пет дена трамбовам улиците на София, на, днеска за 26-ти път ще протестирам, обаче управляващите ме вземат за балък! Било ме нямало! Бе вие очи нямате ли, …ани простаци, София не била България, че София стана два милиона и половина, една трета от България, от цяла България народът юрна към София, щото за 23 години така оголя, че му остана само в Столицата да търси препитание… То па и едно препитание, в службата всички треперят, пак чистка, те …аните комунисти като докопат власт, първо изпоназначат …аните си роднини на сладки длъжности, сума време мина, още не са попълнили щатовете на …аното си правителство! На мен не ми пука, щото на босия цървулите ще му вземеш, обаче неам нерви да гледам как ме лъжат в очите и дрънкат, че били загрижени персонално за мен! Знам за какво сте загрижени, …ани кретени, за дебелите си портфейли сте загрижени, и бюджета рано-рано ще прекроите, и милиарда заем ще излапате, ще уредите …аната си зетьо-шуро-баджанашка пасмина с държавни поръчки… И пак ще се лепнете за Русия, там ви е хвърлен пъпа, ма не щото много я обичате, а защото в сделките за енергийни доставки е голямата пара. На, и вчера хукнахте да целувате …ания задник на руския велможа. „Южен поток” нямало било да ощети данъкоплатеца, на кого тия, бе?! Че те за 15 години мургавите ни събратя ще изпонадупчат тръбата да крадат газ, на решето ще я направят, па ако дойде едно читаво правителство и посрита руските интереси, бай руснак пак ще врътне кранчето. Щото като се скараха Русия и Украйна, пак ни спряха газта и хамстерът ми умря от студ. Пукна хайванчето, тогава Волен Сидеров като един Иля Моромец се юрна да да псува лошите украинци и да брани добрите руснаци, чунким руснаците дума могат да кажат при управлението на Путин. За таквоз управление плачкате вие, …аняци, ама нъц! На, и младите го разбраха вече, излязоха по улиците, а запеят ли младите по улиците, спукана ви е …аната работа!...” (Шумът се засилва, обектът пее с чувство, чуват се отделни думи: „когато па… когато… БСП… не искам аз…върху мен…”. Шумът от течаща вода рязко спира, гласът отново става отчетлив) „ – Маа му стара, …аната топла вода пак спря, дойде ли соц-тричленка на власт, токът и водата почват да спират, ония, …аните контри пред НДК само блеят колко хубаво било при Тошо и колко евтини били токът и водата. Снощи някаква Кокарешка Николаева ми наду главата с …ани глупости, то с такова име си вързан за глупостите, обаче техните глупости МВР не ги брои. И тях не брои, …ани зомбита, знам аз де ги стяга чепикът, за …аното минало плачат, ама аз това минало го отсвирих още през 90-та! Щото помня, че Брежнев като пръднеше в Москва, Тошо Белота се насираше в София… Обаче тоя виц си го разправяхме само в банята, …аното ДС яко дебнеше, не че новите са ги забравили тия мурафети. До вчера, дето се вика, като вдигнех телефона, първо казвах – Здрасти, Цецо! Не че и сега не е същото, обаче Станишев и Орешарски и едно „здрасти” не заслужават, …аните простаци! Бойко рече, че и докато пикаеш, могат да те подслушват, да слушат, …аните идиоти, дано нещо умно чуят!... За народа се загрижили, за националните интереси, аз съм народът, бе, …ани олигофрени, социални дебили смотани, за народа ще ми говорите… Като сте толкова загрижени, дайте му право на тоя народ да ви избере на едни предсрочни избори, нали това искат протестиращите! Щото 15 – 20% процента от българските гласоподаватели представяте вие, и от тях поне две трети изполъгахте! Знаете, че през крив макарон ще видите вече Парламента, на едни предсрочни избори ще ви изметат като боклук! На, и западните посланици, дето говорели дипломатично, вчера в прав текст оцениха …аното ви управление!... Заради вас ми спря и топлата вода, сапуна не можах да си измия от очите, обаче очите ми се отвориха, затуй се грабвам и отивам да пия кафе пред Народното събрание. Щяло било да вали, гръмотевици щели да трещят – пука ми, най-много дъждът сапуна да ми измие! Пратих жената и децата на село, отпуска си взех, ще протестирам до дупка, …ани пишман-политици такива! Най-много да привикам домочадието в София, малкият иска да става футболен съдия, тарикатът, много обича да надува свирката. Ще го водя на митингите, да надува свирка, червени картони да показва на …аните управляващи, нали са червени, за червен картон плачат, …аните…” (На това място записът внезапно прекъсва. След внимателно прослушване и обстойно текстолингвистично изследване аналитиците ни стигнаха до извода, че трудно може да бъде използван при компроматната сублуминална сугестия на предстоящите предсрочни избори. Освен това нашите специалисти не можаха да декодират словоформата „…ано”, …аните му експерти!... )

Пътят за Индия

Сутринта на 8 юли, 25-ти ден от Протеста, небето над София е лазурно, избледняло от светлина. По него, разпънали платна, стремително плуват перести облаци. Като платната на „Сан Габриел”, с който на 8 юли 1497-ма Вашко да Гама отплува от Лисабон в търсене на морски път за Индия… Защото за човечеството от епохата на Ренесанса Индия е синоним на просперитет, богатство, промяна на живота. Черен пипер – а по онуй време грам черен пипер бил равен, кажи-речи, на грам и половина злато! Така снощи гражданското недоволство в София бе издуло платна от Университета – през Орлов мост – та до кръговото движение на „4-ти километър”. Добре помня оня знаменит, „милионен” митинг от зората на демокрацията, помня как тогава компартията „спретна” мъничко, активно мероприятие, спирайки тока – та дано лиши от глас митингуващите. Обаче митингуващите въобще не се лишиха от глас, а изреваха яростно – и този рев прелетя през годините, носейки спомена за „гроздовете на гнева”; за вярата в демокрацията и европейското ни бъдеще. И като свидетел на някогашните събития категорично твърдя, че вчерашният митинг не бе по-малоброен от някогашния… Че на него реално са присъствали между седемдесет и сто хиляди души! БНР се престраши да съобщи, че на Цариградско шосе имало 30 – 40 хиляди протестиращи; полицейските сводки свенливо ни уведомиха, че три – четири хиляди души си направили разходката с домашните любимци… А пред пилоните на НДК сплотената групичка от съсухрени „фенове” на червеното (нямам предвид феновете на ЦСКА – те са значително повече) патетично искаха „оставка” на Президент, протестиращи и цяла България! На тях Бойко им изял пържолите, дето им ги дал Станишев… Че кой ви кара да гласувате за Бойко, бе! Те и протестиращите не искат да гласуват за него. Гласувайте си за шибаната партия, тя и без това ще остане само с вашите гласове!... Обаче в този начин , по който се оценява „количествено” гневът на хората, има нещо много симптоматично. Правителството и новата парламентарна „тричленка” реално са обявили война на протестиращи, Президентство, медии, извънпарламентарни партии, на неправителствените институции, на европейските политически, морални и правни норми – сиреч, на народа си. Защото България е част от Европейския съюз, а не от някогашния СССР… И въпреки това, въпреки ясната позиция на интелектуалци, творци, спортисти и журналисти – ако не цензурата, то поне „автоцензурата” сковава езика на голяма част от медиите и те – съзнателно или не –„неглижират” Протеста. А полицията направо лъже и манипулира. И не точно полицията, а нейното ново ръководство – нали шефът на силовите институции е Вицепремиер? И ако той не оценява реалните измерения на гражданското недоволство, или е тъп, или е некадърен, или е безотговорен. Той със сигурност не страда от старческа деменция и „ментална недостатъчност” – а това го прави именно политически безотговорен, сиреч, трижди по-вреден за стабилитета на държавата! Дори само този пример е достатъчен, за да се убедим колко опасно и вредно за българското човечество е дори няколко месечно присъствие на БСП във властта… Има един стар и гадничък виц за садистичен надзирател, който обикаля килиите и проверява затворниците. Минава край една килия и крясва – Иванов, вътре ли си? – Вътре съм – чува се отговор. – И къде ще се денеш на майната си, ключовете са у мене! Хахахаха! Така два, три пъти, докато извиква: – Тошев, вътре ли си? Няма отговор. – Тошев, вътре ли си, бе?! Пак никакъв отговор. Надзирателят се стряска, отключва вратата, нахълтва в килията… Гледа – затворникът прехвърлил крак връз крак, пуши блажено казионна цигара. – Идиот такъв, защо не отговаряш като питам вътре ли си?! – И къде ще се дяна на майната си, ключовете са у теб!... Очевидно, днес управляващите се изживяват като оня идиот – надзирател, който знае, че ключовете са у него. Протестирате – хахахаха, ключовете са у нас! Стойте си в килията и си налягайте парцалите… Нали помните болезненото прозрение на Хамлет: Дания е един затвор… Целият свят е един затвор, в който Дания е килия!... Културата на Ренесанса откри, че светът може да бъде затвор – но откри също, че има път за Индия и човечеството може да разпъне платна по него! Защото днес ние не живеем в килия. В България днес и надзирателите протестират. Метафорично казано, днес „корабът на надеждата” е издул платна към така жадуваната промяна и никакви бури, никаква демагогия, никакви манипулации не могат да го отклонят от курса!... И нищо, че случайно докопалите властта се напъват да представят гражданското недоволство като епизодични „фикции”… Отделните фикции винаги раждат една обща действителност!

Кой не скача?

Беше късната есен на 1996-та. Икономистите още не бяха оценили галопиращата инфлация като „хиперинфлация“, но хората мрачновато се шегуваха, че обезценяването на парите скоро ще направи българите народ от милионери… Над страната заплашително бе надвиснал буреносен облак; западните ни комшии вече заливаха улиците със своето недоволство и макар че у нас средногодишната инфлация не бе стигнала бъдещите 1058,4%, а доларът не бе скочил от 500 на 3460 лева, управлението на „модерните леви” бе втръснало на всички. Вечер младият социалист и „глава” на правителството Жан Виденов назидателно размахваше пръст от телевизионния екран, неговите министри-експерти пламенно защитаваха партийния проект „сполука за България”, но сполуката никаква не се виждаше. Вместо това се виждаше как все повече хора се събират пред НДК и Кристал; сетне малките поточета от протестиращи се вливаха в пълноводна река, която потичаше по Витошка и се изливаше пред „Александър Невски”. По онуй време площадът пред черквата беше станал притегателен център, вечер го огласяха свирки, тромбони и речовити оратори. Родители носеха на ръце невръстните си деца и тези деца до късно, с блеснали очи и почервенели от студа бузи дълбоко вдишваха въздуха на Свободата и Надеждата… Постепенно площадът започна да се пълни с хора и денем; скандиранията, тромбите и песните станаха постоянен „звуков” фон, роди се дори някакъв особен, непознат дотогава, митингаджийски фолклор… Английската е на един хвърлей от площада и учениците често ме молеха да „посъкратим” последния час, та да не пропуснат площадните събития. Даже си имахме ритуал – аз ги освобождавах с думите – И да гледате на всичко по-отвисоко! А те после ми отвръщаха: – Гледахме отвисоко; качихме се по дърветата!... Истината е, че нито веднъж не ги видях на дърветата. Негоден имах много часове, бях уморен и разсеян и честно казано, проблемите на „доброто и вечното” бяха най-последният ми дерт. Та в края на работния ден на вратата на класната стая се почука, влезе една от чистичките и ми съобщи, че шефката ме вика… Слязох в дирекцията. По каменното лице на Директорката разбрах, ще се пукне или от яд, или от смях. Виж, колегата, застанал в средата на кабинета, направо се пръскаше от яд… Той беше млад човек, преподаваше география на английски, беше нелош специалист – но определено не бе роден за даскал. Принадлежеше на оная порода мърморковци, които са убедени, че вселената като цяло и в частност ги мрази; светът не ги оценява, а учениците-злодеи само търсят повод да им стъжнят живота… Естествено, злодеите-ученици му го връщаха, както подобава, и тази пуническа война, която се водеше с променлив успех, искрено и крайно неколегиално ме забавляваше. Учителят крещеше нещо за дисциплина, учебно-възпитателен процес и вандали, пръскаше слюнка и бузите му направо бяха вапсани в червено–виолетово… Срещу него неловко бяха застанали две ученички от моя клас, свели засрамено поглед. Оказа се, че докато преподавателят по надлежния ред и при съответната дисциплина провеждал учебно занятие, над главата му се разнесъл равномерен тропот. Вбесен, той се качил на горния етаж и открил, че класът, на който бях класен, има свободен час. Учениците възторжено били накацали върху чиновете, а пред тях, уловени за ръце, двете сладурани подскачали ентусиазирано!... След като отпратих колегата с обещанието за сурови наказания над целокупното вандализирано ученичество, ги попитах – Защо бе, млади дами?! А едната, смутено, рече: – Ама господине… Нали „кой не скача е червен”?!! Оня колега след време напусна училище и развъртя бизнес с редки сортове вино. Казват, че много се замогнал. А ученичките отдавна са майки с деца, авторитетни дами и ценени професионалисти. Но съм сигурен, че ако не всяка вечер, то поне през вечер, заедно с децата, са на площада. Не на оня стар площад пред църквата, „отцепен” от полицията, за да пази рахата на новите-стари управляващи. Днес този площад е мъничък за човешкото море, заляло площад „Независимост”, разстлало се по жълтите плочки към Народното събрания, плискащо се около ремонтираната статуя на Цар Освободител и потекло към Орлов мост… Дали оня даскал може да намери това море на географския атлас? Или погледът му отдавна е замъглен от парите на редките сортове вино? Във всеки случай, това се отнася до народните „избраници”, които не чуват, не виждат и не разумяват какво става. Сигурно „пристъпа страшен на винени пари” ги е замаял. За тях все още живеем в далечната 1996-та година… Но от далечната 96-та година до нас е стигнало – освен комунистическото безочие – само весело-непристойното – „Кой не скача е червен!”. Защото народът казва, че кучето скачало според тоягата… Кой не скача?

„Заразно зло”

На „Позитано” 20 – ново двайсет. Заразно зло плъзнало по коридорите на сградата – и по коридорите на сградата плъзнали не хора, а зомбита! Не че на 23-та година от прехода, на 23-ия ден от Протеста, в събота, централата на социалистите гъмжи от хора. Тя и в делничен ден не гъмжи от хора, верните хора са край пилоните при НДК. Там със зъби и нокти бранят светлите идеи на социализма. Понякога се събират 100-200 души; цялата рода е там, слугинажът на Столетницата – бивши номенклатурни кадри, бивши партийни секретари, бивши военни величия, немощни старци и старици с промити мозъци, млади социалисти с фанатичен партиен плам в очите... Дали някой от тях наистина вярва, че лакейските напъни на Орешарски и популистките дивотии на правителството са „грижа за народа“? Едва ли. Те не мислят, те все още вярват. Вярват, че са „на всеки километър”. И нищо, че километричните колони на протестиращите ще им извадят очите… Очите им са стъклени, зомбирани, изпълнени с „класова омраза”. Сбръчкана дъртофелница съска срещу „онези маймуни, дето на жълтите павета се правели на маймуни”… Гримасничи, размахва немощни юмручета – а аз не изпитвам дори желание да и тегля една майна, само някакво гнусливо съжаление. И пак съжаление – но вече при мисълта, че младите всъщност не познават социопатията на комунизма; едва ли всички разбират, че 23 годишното ни „бягане на място”; трагизмът на мъчителния ни преход се дължат на все тоя манталитет; на все тези, същите бивши комунисти и днешни социалисти. На зомбирането, което е старото-ново „заразно зло”… Обръщението на Президента от петък се превърна в „лакмус” с който безпогрешно определяте наличието на това „заразно зло”. Партията столетница дава бърза пресконференция. Гледам как на телевизионния екран виден партиен функционер заканително размахва пръст. Затварям едното си око – и пред мен се откроява тлъстичко личице с малки и злобни свински очички, под които се люшкат впечатляващи, подпухнали ракиени торбички. Той приказва с вековната омраза на богаташа към бедните; с цялата ярост на лакомника, от зъбите на който искат да измъкнат вкусното пилешко бутче… Поглеждам с другото око – и виждам болен човек с нарушена обмяна, с вероятна бъбречна патология; нещастник, вкопчил се в мъничкия свят на своята „партийна значимост”; циник, лишен от идеали, чиято „професия” е да идеализира онова, в което не вярва… С кое око да оценя патетичното изказване на Антон Кутев, произнесъл: „ …Плевнелиев не е дорасъл да бъде Президент на всички българи…”? Как да коментирам фалшивия патос на Станишев, който бе „поставен” начело на соц-партията от Първанов, същият – агент Гоце, който пък изкара два мандата като Президент?!... Или напъните на приказливата Мая Манолова, която се „престраши” да проведе „активно мероприятие” в деня за размисъл, разкривайки пъклен заговор (който се оказа въздух под налягане, но който реално промени броя на гласоподавателите); сетне с треперещ гласец разкри каква заплаха тегне над нещастната и глава и накрая „осребри” тези деяния с нова позиция сред партийната върхушка! Президентът нямал право… Те искали отстраняване… Припомням – с решение №25 от 1995г. Конституционният съд разтълкува положително правото на всеки президент да аргументира политическа позиция! За зомбираните лидери обаче няма правни аргументи и норми. Няма закони и параграфи. Няма политическа култура и етика. Има финансово-политически интереси, верни зомбита в медиите, в правителството, в градовете и селата на България. Има „заразно зло”, което е нападнало имунната система на обществото – като в едноименния филм, който можем да разглеждаме и като впечатляваща метафора! Късният съботен следобед на 6 юли е натежал от онази измамна жега, която мирише на дъжд. Един приятел ми се обажда и уж на шега споделя, че комунягите са бутнали някое и друго милионче на Оня там, горе – да залее площад „Независимост” с проливен дъжд, та дано поразгони протестиращите! – Що, страх ли те е от дъжда? – питам го. – Глупости! – отговаря той вече сериозно – дъждът няма да измие мръсотията. Ние трябва да я измием; грабвам чадъра и съм там!... И аз се радвам, защото моят приятел е трийсетина годишен. Целият му съзнателен живот започна след падането на Берлинската стена; типичен представител на онези млади, които са залели улици и площади. И съм убеден, че за тях „заразното зло” не е страшно, защото те имат естествен имунитет. Може и да не знаят какво точно е комунизъм, но точно по тая причина никой не може да ги зомбира! И понеже не живеят във виртуален свят – те добре познават въпросния свят от лаптопите и таблетите си – никога няма да го объркат с реалността. Затова пият сутрин кафе пред Парламента; четат поезия на глухите – но всъщност я четат за себе си; заливат улици и площади с многолюдното си присъствие – и заявяват категорично своето присъствие в живота на България! Те скандират и иронизират. Те са хора на словото – весело, непристойно, забавно и яростно… Защото всеки език създава такива каламбури, от каквито се нуждае в момента народът му…

Искате ли да познаете?…

Петък, пети юли, двадесет и втори ден на Протеста. Небето над София е синьо-сиво, леко смръщено, строго. Понякога започвам да се съмнявам в такава синева. Все ми се струва, че небосводът е равномерно покрит със синини… Слава Богу, полицейските палки все още не са размахани – обаче полицейските заграждения се „разгръщат” с размах! Все по-голяма част от центъра на София се превръща в ОП (ограден периметър) и дори вярващите не могат да посетят храм-паметника „Александър Невски”. Това не ме учудва – комунистите са си комунисти, както и да се именуват, а за тях религията е „опиум за народите”. Дори когато редовно ходят на черква и неумело се кръстят, обърквайки леко „посоката” на Светия Кръст… Преди много столетия китайските императори издигнали Великата китайска стена. Не за да пазят народа си от варварски нашествия, а за да не позволят на този народ да надникне отвъд стената, да разшири кръгозора и да види колко дребнички, злобни и тъпи са собствените му управници. Само преди десетилетия Берлинската стена се издигаше не за да пази светлия соц от вражи „попълзновения”, а да не бягат немците от социализма към капитализма. Искате ли да познаете до три пъти кой накъде бягаше?... Отвъд огражденията сградата на Народното събрание изглежда някак прихлупена и вехта. Девизът „Съединението прави силата” е като озъбена гримаса към „съединените” социалисти, депесари и атакисти, изпълнили една четвърт от заседателната зала. Не знам доколко те се чувстват силни зад полицейските палки, щитове и метални бариери, скрити в своята новата „зона за сигурност”. Зная само, че некадърността отново заседава. Има думи, към които не можем да приложим „малко” и „полу”. Няма „полуидиот”; не може той да е „малко умрял”, а тя – „малко бременна”. Този Парламент и това правителство не са „малко некадърни” и „полуморални”. Те са много некадърни и ужасно аморални. Искате ли да познаете до три пъти защо мисля така?... В парламентарното помещението кипи безсмислен социалистически труд. Орешарски държи пламенна реч. Положението е трагично, държавата – дестабилизирана, обаче той с титанически усилия ще я стабилизира. Набързо ще „прекрои” бюджета. Пък може и заем да вземе – някое и друго милиардче. С една малка част ще замаже очите на слепите. Зрящите ще изплащат заема… Дайте му само време да управлява. Годинка, две – какво му плащаш! Много иска да управлява, горкият… Само дето е забравил, че докато управляваше финансите в кабинета на Станишев, положението пак беше трагично, а държавата – дестабилизирана. И тогава бяха виновни разни безотговорни елементи, международното положение, МВФ, НЛО и най-вече – българските граждани, които свирепо псуваха управлението на „тричленката. Народът казва – на гърбавия гърбицата му е виновна. Обаче на някои им израстват крила от гърбиците… На трибуната застава Станишев. И той пламенен, и той словоблудства. Убеден е, че за три месеца правителството ще извърши онуй, което някои управляващи не биха направили и за три години. Петилетката в съкратени срокове. Искате ли да познаете до три пъти защо лидерът на социалистите не е полуидиот?... Думата взема речовитият Местан. Днес било един особен ден за българския Парламент. За първи път един министър-председател щял бил да се отчита редовно пред Народа… Някак тъй не го виждаме. Както винаги, Местан лъже като дърт циганин. За всичко бил виновен Борисов, щото при него било имало подмяна на реалността с виртуална такава… Добре познаваме дивотиите при управлението на ГЕРБ, затова хората принудиха „герберите” да се разделят с властта. Обаче става ясно, че и в мъничкия, мухлясал и спарен виртуален свят на депутатите днес битува една представа – в тоя свят има само четири партии; те държат властта, те се ритат по кокалчетата, те оценяват поведението на гражданите,те решават „дневния ред” на обществото. И в този дневен ред е важно да се разшири сградата на посолството в Минск. И да се улесни достъпът на украинци и молдовци до българското Черноморие…Нито дума за промени на изборното законодателство, нито дума за предсрочни избори. Уникална форма на политическо безсрамие. Направо ти иде да се върнеш към битовизма: „етесятийбахмаата”!!! Искате ли да познаете до три пъти защо ругатнята не звучи цинично?... А от другата страна на загражденията е и другият, истинският свят. Там бушува стихията на Протеста. Там е разноликото и многоцветно море на гражданското общество. И на това море не му пука, че – както в басните на Езоп – някой искал да го изпие с лъжичка. Там е любовта – „гола, нахална и млада”. Там е младостта на България… И нека небето над София в петък, пети юли, на двадесет и втория ден от Протеста е сиво и смръщено (стига да не почервенява). Нека ни връща към думите на Вапцаров: ”… небето, заредено с взрив/ ще рухне с трясък на площада!”… Искате ли да познаете до три пъти защо този истински свят ни прави щастливи?...

За пърхота като такъв

Стресна ли Ви заглавието? И с основание – има в лингвистиката един апарат, условно наречен „табу и евфемизъм”. По силата на ред причини – културни, социални, идеологически – редица думи и изрази попадат в категорията „табу”. Стават забранени, непристойни, неприемливи, някои от тях – „мръсни думи”. И понеже в езика не може да има„мръсни и чисти” слова – мръсни и чисти са най-вече хората – веднага се появява алтернативата „евфемизъм”, по силата на която изричаме забраненото по „заобиколен начин”. Не казваме „долни гащи”, а евфемистичното „долно бельо”… Не изричаме „умрелият”, а „блажено починалият”. Изобщо, езикът ни е много евфемистичен – само около „Ерос” и „Танатос”, около темите за любовта и смъртта – битуват огромно количество фразеологизми. От „гушна босилека”, „ритна бакърчето”, „търкулна аспирина” – до „натаковахме се”, „хайде да се фраснем”, „от дума на дума – и се роди детето…”. Обаче има и думи, които формално са езиково „табу”, което съвсем не извиква на живот съответен евфемизъм. Такава е думичката „пърхот”. Гадно нещо е пърхота. В тълковния речник той е определен като „тънки люспици от горния слой на кожата, които се отделят от главата”. В медицинската литература са изписани хиляди страници, които го оценяват от досадно до изключително тежко дерматологично заболяване… Но нашенецът знае – посипаната с пърхот дреха извиква гнусливо чувство; за него не се говори ; философията „head & shoulders” не върши работа. За лечението му се изисква брутална медицинска терапия; тотална промяна на начина на живот, режима на хранене и лична хигиена. А дори ако спази тези условия, човек винаги е заплашен от рецидиви… Днес е 4 юли, 21-ви ден на Протеста. И докато докато гледах откритото заседание на Народното събрание, внезапно прозрях, че всъщност евфемистичната проекция на „пърхот” е „комунизъм/социализъм”! Че социалистическият – разбирайте, комунистически манталитет е точно като пърхот – досаден, устойчив, отблъскващ, труднолечим… А у нас е приел уродливата и болезнена форма на тежка „себорея”. Ами, помислете. В 10.30 сутринта депутатите бълваха пламенни тиради срещу шефа на Националната здравно-осигурителна каса. Яростните и горещи слова бяха не по-малко жарки от словата на протестиращите, които въобще не си служеха с евфемизми. Обаче за народните „избраници” думата „протест” е табу. Мръсна дума, заменена с „купени провокатори; организирани саботьори; лумпени; смутители на реда, които травмират нежните и нараними души на социалисти, депесари и атакисти с „червени боклуци” и „дегенерати”. Това – между другото… Звъннах на приятел-медик и доказан професионалист. – Какъв е – питам го – тоя шеф на касата? – Пълен боклук – отговаря той. – Брей! – възкликвам – управляващите да направят нещо читаво… – Глупости – отвръща приятелят – на негово място ще върнат старата, сестричката на Илиянчето Йотова… Щото здравната каса – това са повече от три милиарда, а да управляваш тези пари си е чиста далавера!.. М-да… В 10.45 телевизионната камера улови панорамно цялата заседателна зала. Успях да изброя 27 „заседатели” Тези, които не успях да преброя, бяха не повече от десетина. Сметката ми е поне десет пъти по-точна от от сводките на полицията, осведомяващи цяла България за броя на протестиращите. Защото, като ви кажат, че тези протестиращи са три, четири, хайде – осем хиляди души, а вие виждате 30, 40, 80 хиляди – това си е евфемизъм. Отдавна вече на улици и площади излизат минимум 10, обикновено между 30 и 50, а поне три пъти видях стохилядни митинги! Образователната ни система може да е нефелна, ама не чак дотам, та всеки осмокласник да не може да изчисли огромната площ и броя на хората, заели тази площ. Не е задача с „повишена трудност”. Това е тема табу, заменена с идиотски евфемизъм… Друго определение – полицейско-правителствена дезинформация. Пропаганда. Пърхот… Та, значи – по-малко от 40 души обсъждаха в Парламента този толкова спешен за здравеопазването въпрос! Обаче дори 40 души не коментираха темата за актуализирането на бюджета. Мимоходом го спомена на пресконференция Орешарски, а финансовият министър услужливо тръгна да обяснява колко черно е бялото. Ама около бюджета се въртят не три, а много пъти по три милиарда! Трайте си, българи, кротнете се! Дайте ни време поне да май другата годинка, а ние ще се наплюскаме, ще окрадем всичко и ще ви спретнем такъв финансов и икономически потоп, пред който оня, библейския Потоп, е „гола вода и кал по гърбо”! Всичко останало е „табу”, пърхота си е наш, ама има ли човек без кусури?!... Ще се извиним, значи, ще се покаем – и готово! Но знаете ли – това поведение на правителството и парламентарно представените партии много напомня поведението на мръсен човек, който изтръсква собствения си пърхот върху Вашата дреха. След което Ви се извинява. В такива случаи най-демократично теглите шут на наглеца, сваляте дрехата и усърдно я изтупвате… Щото пърхота си е просто пърхот!

А вий… вий сте идиоти!

В един от своите афоризми Станислав Йежи Лец казва – „Мисълта не е никога свободна. Ограничена е от хоризонтите на главата”. Днес е трети юли, 20-ти ден на Протеста, хоризонтът е натежал от слънчеви лъчи, над София небето е безоблачно, даже синевата му е избледняла от светлина… В българския Парламент обаче хоризонтът се е свил до железните заграждения, които пазят малкото народни избраници от голямата и жарка народна любов. Регистрирани 122-ма; кворум – 64; гласували – между 84 и 88 души. Такива данни са изписани върху таблото в заседателната зала. В душите на депутатите е сумрачно; настроението – тягостно. Поради изключителната си интелигентност и висок професионализъм те знаят, че на тази дата през 1883-та година е роден Франц Кафка. Още със сутрешното кафе набързо са препрочели недовършения роман „Процесът”; с последните глътки са преглътнали и новелата „Преображението” (щото е по-кратка). И понеже творецът непрекъснато говори за личностното поражение, а героите му напразна се стремят към социална значимост и духовният им срив обикновено е представено в иронична светлина – ония в Парламента направо са депресирани. Така става, като се изживяваш като литературен герой… То си е жив идиотизъм, обаче няма да чакат артистите да играят Кафка, я! И артистите са на площада… Естествено, за депресивните настроения на парламентаристите са виновни и други „фактори”. Предния ден Евро парламентът е обсъждал събитията в България. И въпреки очевидното безхаберие на тамошните депутати, пък и неубедителността на нашенските – там, критиките срещу българското правителство са отчетливи. Но по-страшното е, че на другаря Станишев му се е наложило да посмъмри партайгеносе Волен Сидеров. Тъй де, нещо като другарска критика. Ние, значи, се дистанцираме от идиотското му поведение в Парламента и другаде, обаче горещо аплодираме другото, разумно поведение, с което ни осигурява „кворум” в Парламента и право да съществуваме другаде... Интересно, дали Волен е осребрил ролята си „тука има – тука нема”? Щото, ако е лапнал някое и друго милионче, пък и ако приемат неговото предложение да бъде лишена конкуренцията извън Парламента от субсидии, пък той да си грабне субсидийката… Ще се натрупат парици – ако не влезе при следващите избори във властта, поне да си изживее старините като паша. Той затова непрекъснато повтаря пашата, та пашата! Трябва да се бърза, ей – хората пари натрупаха… На, днеска за една бройка да го озаптят полицаите – ама се оказа, че го объркали с маскиран злодей. Ами утре ако не го объркат с маскиран злодей?!... В заседателната зала – скука и словоблудство. Кутев мъдрува как полетите на правителствения авиоотряд били ощетявали бюджета в особено големи размери. Сякаш в предишното правителство на Станишев „експертът” Орешарски не ощетяваше народа си в особено големи размери! Нали си спомняте, че само в края на последната финансова година от това управление бяха „отчетени” над четири милиарда „излишъци” – сиреч, неправомерно ограбени чрез данъци, такси, налози, акцизи, параграфи и параграфчета пари от българския данакоплатец! Никой не говори за това. После разискват изменения и допълнения към закона за заетостта. Страхотна са се загрижили за младите. Направо ще ги спукат от грижи! Червена лидерка патетично обяснява как кажи-речи милион българи ще получат помощи. Останалите седем милиона няма да получат помощи. Хич да не се надяват! И отново гласуване. Един път – 84 гласа. Другия път – цели 88 гласа!!! Пълно болшинство. Идиотизъм… В залата – оживление. Ще изслушват разни предложения на комисията, която се занимава с контрол на службата за сигурност. Думичката „контрол” тупти в унисон с мъничкото, но пламтящо сърчице на всеки комунист – дори когато го наричат социалист. Пълен контрол, тотален контрол, повсеместен контрол! От Джи Ес Емите до Се Ре Сетата; от пощите до интернет!!! Обаче докладчикът така мънка и срича, че болезнено напомня оня герой на Гогол от „Мъртви души” – слугата Петруша, който много обича да чете, защото се радва да гледа как буквичките се нареждат в думички. „Експертът” очевидно не е в състояние дори това да направи, след като депесарят Бисеров скача и предлага нещата да се дооправят, пък с контрола ще се оправят утре… Идиотизъм на квадрат! А отвън народната любов също пламти. Пламнала е от сутринта, за да сгрее кафето пред Парламента; после е притоплила обяда на открито пред Парламента – и накрая ще се излее в спонтанна гала-вечеря пред Парламента. И на тази вечеря десетките хиляди гласове на протестиращите ще вдигнат тост с думите на Ботев: А вий… вий сте идиоти!

Приказка за Народа, Юнаците и Мародерите

Имало едно време, кой знае кога, кой знае къде – през девет планини в десета – едно царство-господарство. В него живеел Народ, който смятал себе си за послушен, благодарен, признателен и прозорлив. Всъщност – като всеки народ – той бил по-скоро дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. Затуй всички, дето се опитвали да променят съдбата му, винаги се натъквали на твърде стар проблем – че не само управниците са неподходящи (това си е очевидно), ами и Народът не е, какъвто трябва… Обаче Народът си бил, какъвто трябва, защото непрекъсната раждал Юнаци. Те въобще не се замисляли дали са умни или глупави, ами тръгвали да водят битки за щастие. И давали жертви. Сетне оплаквали жертвите и тръгвали на нови битки. А като им кажели, че са луди, смеели се и отвръщали – луд умора няма! Е да, ама след тях вървели Мародерите. Защото, както ни учи големият разказвач на приказки Тери Пратчет, у всеки народ юнаците и мародерите са поравно… Та изпълзявали тези Мародери от мрачните си, мухлясали дупки, обирали златото на мъртъвците и накрая станали толкова богати, че си спретнали партия, за която думата „юначество” била мръсна дума, а „почтеност” и „морал” били забранени слова. Изпонакупили де-що може – купили си медии, та да разкрасяват техните мародерски дела; купили си послушници, които мъдро да обясняват как Юнаците дестабилизират държавата; наели си малки, сиви човечета, които да размахват палки и пищови, да плашат гаргите и да отклоняват вниманието от мародерските им далавери… А Народът гледал тъжно и се двоумял – радвал се на Юнаците, ама нали и Мародерите били негови деца?... Уважаеми дами и господа, тази приказка не е завършена. Тя е „приказка без край”, стара като света и вечна като него. Защото винаги, когато гражданското недоволство се излее по улици и площади, хората за пореден път трябва да избират между Юнаците и Мародерите. Между Справедливостта и Несправедливостта. Между Морала и Аморалността… Днес е 2 юли – 19-ти ден на Протеста, но и този протест е стар като историята на света… Или поне като безкрайния ни, 23-годишен преход. И поне една от поуките на приказката е, че във всеки миг на своето съществуване ние сме изправени пред нравствен избор и това „право на избор” определя нашата човешка идентичност… А като ни кажат – ама какво ще избирате, и едните, и другите са маскари – ние отговаряме: Аз не избирам някого от пъстрото стадо на Мародерите – аз избирам между Мародерите и Юнаците! Слушах коментари за изборите във Варна, как ниската избирателна активност била „шамар” за протестиращите в София… Глупости! Хората просто отказаха да гласуват за комунистите и ГЕРБ. Защото всички вече разбират, че този Парламент е приютил точно тези четири партии, които в в социален и морален план са политически трупове. Помните ли как всъщност ГЕРБ спечели предишните избори? Наистина ли вярвате, че габаритната фигура на популистко дрънкане на „бате Бойко” извика на живот онази изборна активност, която помете „тричленката” и правителството на Сергей Станишев?! Независимо от прогнозите; независимо от политическия пазар, милионите на управляващите и изборните машинации! Просто правителството на БСП, ДПС и НДСВ бе надробило такава „чорба от грехове”, че изборната активност ги измете като като купчинка боклук… И хората избраха нещо ново, което се бе скрило в сянката на една европейска партия. Оказа се, че въпросното „ново” е добре забравено старо – и хората го „отсвириха”. Днес ГЕРБ е точно толкова популярна, колкото НДСВ след идиотското управление на Сакскобурггота. Наистина, „царистите” влязоха в Парламента, но влязоха един файтон хора. А после излязоха „once for all”… Протестиращите са категорични – светкавична промяна на изборния Кодекс; предсрочни парламентарни избори. Трябва да си „архитъп”, за да не разбираш колко ясни и отчетливи са тези послания. Протестиращите са прави – всеки ден, всеки час управляващите подменят администрацията; по министерства и обществени институции вече се перчат стари ченгеджийски кадри, девалвирали „експерти” и „професионалисти”, лекьосани от мръсни сделки „финансисти”. Действа се на принципа на „тоталния шпионаж” – колкото повече наши хора, толкова по-трудно ще ги изгонят, а това си е залог за поредна манипулация при избори… Е да, ама не – самата история доказва несъстоятелността на тази „политическа мъдрост”. Всеки граждански протест е пореден урок по демокрация. А след всеки такъв урок хората преоткриват, че имат право на избор, че този избор всъщност е достатъчно богат и че трябва просто да мислят кого избират… Във Варна хората на Мегленчето Кунева заложили на комунистическия „избраник” и аз разбрах защо в нейната партия се е намъдрил Даниел Вълчев – касапинът на нашата образователна система. И моето подозрение за въпросната партия се превърна в убеждение! Това правителство ще си отиде и утре ние ще избираме – и няма да избираме стари политически муцуни, обвити в паяжина и вмирисани на прокиснали политически манджи. Ще избираме между Юнаците и Мародерите. И ако въздухът в един нов Парламент отново се вмирише, ние отново ще го проветрим! Такъв е пътят на демокрацията, уважаеми дами и господа. За да вървиш по него, трябва да плащаш. Обаче човек поскъпва според цената, която плаща, нали?

Umbrella Night

На 30-ти юни небето над София се продъни. Валя през целия ден. А когато тумбестите облаци се се скупчваха за по цигара и синевата надзърташе през открилите се прозирици, види се, нищо от туй, което зърваше долу, не и харесваше. И небето пак се затулваше с мокри дрипи. Дъждовните капки плющяха връз локвите, издуваха бълбукащи мехурчета и в тях като в криво огледало се отразяваха унили панелки и подгизнали дървета… Дори нестихващият шум на мегаполиса глъхнеше в мокра тишина. Сетне, някак неочаквано, денят се смени с дрезгавата виделина на смрачаването. Гражданинът Пантелей Груйкин шляпаше из локвите върху изкривените плочки на тротоара с бодрото безгрижие на човек, който съзнава, че по–мокър не може да стане. Всъщност, мокри бяха само сандалите и краката му. Иначе той си беше сухичък. Над него закрилнически и авторитетно се издигаше виолетово-бежов австрийски чадър с красива дървена дръжка. Груйкин купи този чадър за рождения ден на жена си, брои за него цели 25 лева и вече втора година си повтаря, че е бил на страшна далавера. Такива чадъри се превръщат в семейна реликва; носи ги цялото домочадие и те само стават по–здрави. Те са големи колкото две модерни сгъваеми чадърчета; с тях можеш да пребориш всяка буря, можеш круши да брулиш, ако щеш; можеш да подплашиш изпаднало в амок улично псе. Пък като ги свиеш, изглеждат по-респектиращи от полицейска палка! Пантелей не обичаше палките, помнеше ги още от зимата на 97-ма, когато неколцина освирепели полицаи го бяха сгащили в една уличка край Народното събрание... Затуй през две и седма, по време на учителската стачка, докато скандираше лозунги срещу просветното министерство и правителството на Станишев, току се озърташе дали няма да го погнат като смутител на реда. Ама полицаите вече се бяха кротнали, те , полицаите даже му подвикваха – браво, даскале! Обаче у даскал Груйкин си остана някакво скрито недоверие, омраза някаква към червените, увереност, че когато те са на власт, хората ядат бой. Затуй днес, преди да тръгне за протеста, изписа с черен маркер върху бялата си тениска: „БЕЗПЛАТНО БРУЛЯ ЧЕРВЕНИ“. И сега надписът гордо се кипреше под овехтялото му шушляково яке, помнещо още времето на ученическите бригади... Груйкин прескочи поредната локва. Сандалите му изшляпаха мокро, той се огледа стреснато и видя, че вече е стигнал Витошка и върви към Съдебната палата. Тази година изкара поредния си випуск, слава Богу, децата чудесно се представиха на матурата, за него те бяха комай единствените нормални хора в тоя ненормален свят. За кой ли път Груйкин си рече, че няма лоши ученици – има тъпи учители и още по-тъпи директори, инспектори, просветни чиновници; има идиотски програми и пари, пари, пари, които ибрикчиите се напъват да налапат и хич не им дреме за образование, наука и култура! Всички взеха да разбират от образование – на, преди няколко дена и Нешка Робева се изцепи, че децата не трябвало да изучават „Хамлет“, щото по-разбирали от любов и текстът на „Ромео и Жулиета“ им бил по-близък!... Той, Груйкин, би и предложил гимнастичките да играят с каски, та да не ги млатне някоя бухалка, ама не го прави... Щели да „съкращават“ Ботев, че да имало повече време за упражнения! Не разбират ли тия кретени, че любов е нужна – с любов трябва да преподаваш и тогава учениците ти връщат трижди любов, и скучното става интересно и работата – благодат! И ученето вече не е тегоба, материалът не е „много“ и „малко“... Обаче младите всичко разбират, затова са на улицата и Груйкин вече седемнайсети ден е с тях! Учителят се огледа разсеяно и видя колко пуста е мократа улицата. На душата му също стана пусто и мокро, представи си как излиза на празния площад със смешния си, шарен чадър и цялата му надежда за промяна, за нещо по-добро и истинско се сви като мъничка локва, върху която плющят тежки дъждовни капки... Забърза се, кривна край черквата – и потъна в морето от чадъри! Черни и цветни, големи и малки, те покриваха площада, разливаха се по улицата към Народното събрание, издигаха се нагло срещу дъжда и под тях дишаше, пееше, скандираше, ругаеше и се смееше човешкото множество. И гражданинът Груйкин – учител, рушител на законността, вандал, алкохолик, платен провокатор, интелигент и човек – се разтвори в това море. И докато вплиташе гласа си в общия хор на човешките гласове, сърцето му пееше някаква странна мелодия, някаква „Umbrella Night“ – нещо като джаз, нещо като блуз и нещо като нищо на света. Сети се за сборника на Уйлям Сароян „Нещо като нож, нещо като цвете и нещо като нищо на света“, усмихна се и реши, че утре ще дойде рано и ще посрещне Джулая на същия този площад. А после ще отиде на кафе пред Народното събрание... И така – колкото трябва! Казват, че учителите имали дълга отпуска, нали? Ники Николов

Qvo vadis, Domine?...

Qvo vadis, Domine?... – Къде отиваш, Господи?... – плахо пита апостол Петър. – Отивам там, откъдето ти бягаш – отговаря Спасителят. И Петър се връща в Рим, за да загине. Защото е носител на един нов морал, който утвърждава човешкото достойнство. Този морал стана темелът на Европейската цивилизация… – Накъде отиваме, Господи? Къде сме тръгнали и докъде ще стигнем?!... – се питат на 29 юни поне част от стотиците хиляди протестиращи в цяла България. И го няма Бог, който да се появи в сияние и да изрече: Връщате се там, откъдето се опитват вече 23 години да ви прогонят. Връщате се към своето човешко достойнство, към своята мечта за европейски ценности, към вярата си в Истината и Морала… Вместо Бог от телевизионния екран заканително размахват пръст Фарисеите. Ръсят авторитетните си прозрения овехтели политически ибрикчии – от Райдовски и Бакърджиев до Червен Колю и цяла кохорта платени клакьори. И се спукват да повтарят идиотските клишета: Какви предсрочни избори? Нали всичко ще се повтори… Или – ама пак ще дойде Бойко Борисов и край! И още – добре де, за кого ще гласувате? Всички са маскари!!! Пък като има грешка, няма ли прошка, бе?! Вижте как хубаво работят хората, как дадоха на майките трошица, как забогатяха родителите на малките азбукарчета. Пък и като ви паднат сметките за тока с десетина стотинки, знаете ли как хубаво ще заживеете!... Наистина, правителството Олигарски работи на високи обороти. Но не се заблуждавайте, уважаеми дами и господа. Спрямо него формулата „Кипи безсмислен социалистически труд” е неприложима. И в делник, и в празник задъхано се реализира проектът за поредното разграбване на България. Уволняват се „техните”, назначават се „нашите”, подменя се „висшият ешалон” на администрацията, подписват се договори, за които хал-хабер си нямате. Защото има една много простичка истина, която обяснява ината, дебелоочието и гьонсуратлъка на новите управляващи: 15 милиарда европейски пари трябва да бъдат „усвоени”. Харчове за още няколкостотин милиона трябва да бъдат „актуализирани”. Ръждясалите връзки с руските олигарси трябва да бъдат излъскани… Защото икономическата мощ на БСП се крепи върху „приходите” от подобни тъмни сделки. Те за четири години изпуснаха „хранилката” и сега е въпрос поне четири месеца – а защо не 4 години – да се вкопчат във властта… Ние да си вържем икономически гащите, пък след нас и Потоп… Колцина си зададоха въпроса – защо така драстично скочи цената на тока? Вярно ли е, че при управлението на ГЕРБ Националната електрически компания е платила милиард и половина за проекта Белене? А вярно ли е, че правителството на Станишев е подписало договорите за тази престъпна сделка?! Естествено, тези харчове ги плащаме ние. Ще речете – добре де, излиза, че и ГЕРБ са виновни… А кой е казал, че са „невинни”?!! Хайде да си припомним няколко азбучни истини: БСП – наследникът на БКП, партията-хегемон, която при своето рухване юнашки окраде България, за да се роди нейният наследник „със сребърна лъжичка” в уста. Превърна се в партията на милиардери и мултимилионери. От 23 години преход управлява открито и скрито 15 – 16 години. Всяко нейно „дълго” управление води до национална катастрофа (купонната система и режим на тока и водата при Луканов; хиперинфлацията при Виденов; управлението на Тричленката). Идейна платформа – демагогия, корупция, защита на корпоративни интереси. ДПС – креатура на БСП, създадена от агенти на ДС. Партия, която под „мъдрото” ръководство на агент Сава (Ахмед Доган) се превърна в партия-милионер, размахвайки етническата карта и обричайки на скотски живот оголелия си електорат. Именно това позволява на партията досега да разчита на относително устойчив брой гласоподаватели. Днес партията се ръководи от нов лидер със старо агентурно минало. Дезинтеграционните процеси в нея са необратими. Атака – рожба на старите кукловоди от ДС и руската енергийна мафия. Псевдонационалистическа партия, псевдоантипод на псевдоетническата ДПС. Изповядва фашизоидни „ценности” тип Жириновски. Лидерът и, след посещение в Руското посолство преди време, получи „перманентно телевизионно време” и стана „клапан” на тенджера под налягане. Задача – да „фокусира” омразата на хората и да отклонява вниманието от социалистите. Да плаши електората на ДПС и да поддържа съществуването на партията. Бъдеще – предопределено. ГЕРБ – лидерска партия тип НДСВ. Кариера на „вожда” – служител на МВР, пожарникар – шеф на охранителна фирма – бодигард на Тодор Живков – охранител на Сакскобурггота – Главен секретар на силовите институции в царското правителство – кмет на София – лидер на ГЕРБ. Формално обвързан с европейска партия, по същество с неясна идейна ориентация и мутрафонизирано минало. Бъдеще – като на НДСВ… Къде е казано, че трябва да гласувам точно за тези четири партии?!! Аз със сигурност знам, че няма да гласувам за тях. Защото съм свободен човек със свободно право на избор. Българинът просто трябва да разбере колко богат е всъщност този избор… А иначе на Петровден Бог изсипа своя благодат над протестиращите – и дъждовните капки изрекоха: „Честит Рожден Ден! Площадът се покри с чадъри. Реката от чадъри потече по софийските улици… Като не можаха да видят хората, носещи чадърите, управляващите се затюхкаха над площадите, които пустеят самотни… О, самота – колко си пренаселена!

Половинки, а?

Днес е петнадесети ден от протеста. Изтърколи се половин месец. На последните избори гласуваха половината български гласоподаватели. В Парламента влязоха четири партии. От тях реално се напъват да ни управляват половината. В заседателната зала обикновено се прозяват половината от половината. Другата половина си мечтаят как след работа ще се провикнат – кръчмар, донеси половинка… Или ще се приберат вкъщи при половинката… Тяхна си работа. Затова и работата им е половинчата! Ама като излязат от задния вход на Народното събрание, откриват, че няколко обръча от възмутени граждани са обградили сградата. Половин хилядарка протестиращи са дошли да пият кафе. От тях половината крещят: „Червени боклуци-и-и!!!”. Другата половина аплодират крещящите и отвреме-навреме жонглират с домати и яйца. Да пробиеш обръчите на народната любов не ти е като да се заобиколиш с обръчи от фирми… На 28 юни половината от заседателната зала в Храма на законността беше празна. Другата половина – полупразна. Цяла сутрин народните представители се туткаха с нещо, което можеше да приключи за половин час. После – понеже е ден за парламентарен контрол, управляващите се самоконтролираха. Половината от тях задаваха въпроси на другата половина и после дружно ръкопляскаха. Никой не каза и половин дума за нов избирателен Кодекс. За сметка на това новият вицепремиер и шеф на силовите институции с половин уста промърмори колко осторожно полицията следи протестиращите рушители на законността и какви строги мерки ще бъдат приложени спрямо тях. И понеже Болен Лидеров от сума време крещи, че няма протестиращи, а по улиците на София вилнеят няколкостотин вандали, вероятно половината от полицаите с лупа в ръка са по следите на вандалите. Другата половина си умират от яд, че не са сред протестиращите, а трябва да пазят депутатите и членовете на правителството. А правителството вече изпоназначи половината от родата си на сладки длъжности. На това му викат „политически назначения”… Лидерът на Атака Сидеров не пълзи с лупа по следите на вандалите. Той носи полицейска палка, с която да се брани от уличните кучета. С тази палка влезе при шефовете на медиите, за да ги позаплаши. Половината от шефовете може и да се поуплашиха, обаче другата половина много учтиво му предложиха да си завре палката там, дето трева не никне и слънце не грее. Нямаме информация дали Волен ги е послушал. На това му викат информационно затъмнение… Щото е ясно, че поне половината от депутатите мечтаят медиите да са интелигентни и усмихнати; громко да възхваляват техните достойни дела. Другата половина споделят тази кристална мечта. Не е за чудене, че който не е цвете за мирисане, обича да му кадят тамян. Тя затова Мая Манолова се спрягаше оня ден да ходи на черква! Иначе никой от управляващите не коментира криминалния идиотизъм на Волен Сидеров. Той очевидно трябва да бъде съден за глупост с взлом, но фашизоидните му напъни много харесват на червените. Щото между „социализъм” и „национал-социализъм” разликата е само едно мъничко „национал”. Да живей национализма!!! В името на тази кристална мечта Великият Националист – русофил и българофоб от днес вече е заменил палката с пищов. Бихме го посъветвали да си навре и пищова там, където е наврял вече палката!... По време на соца всички бяхме длъжни да носим продукцията на „ширпотреба”. Няма да ви превеждам тази странна дума – тя най-общо значи, че държавните предприятия произвеждат например само два модела обувки и ти си длъжен да избираш в този широк диапазон. Общото между тях – че бяха еднакво грозни. Различното – че половината бяха дамски… Та на мъжките обувки им викаха „половинки”. Ония в Парламента, дето вкупом са от едно червено котило, горят от ентусиазъм отново да обуят целокупния български народ с половинки, та като му попритиснат тия половинки пръстите, целокупното българско човечество да върне измъчената си усмивка и интелигентно поведение. Да проумее, че не са му нужни много партии, а само две (както при соца); че не му е нужна дестабилизирана Република България, а стабилна Народна Република България! Само дето протестиращите, чието име е Народ, въобще не искат да нахлузват половинки. Те категорично, за 15-ти ден, заявяват на управляващите да си заврат половинките там, където трева не никне… Половинки, а?...

Ентропия на Шанън

В теория на информацията терминът „ентропия на Шанън” – поне за лаик като мен – освен всичко друго, е статистическо свойство, което най-общо може да ти каже доколко е „наситена” комуникацията. При „говоримите” (комуникационни) езици – английски, руски, български – „ентропията на Шанън” е от 8 – 9-та степен. Тоест, ако кажеш 8 – 9 думи, с голяма доза сигурност можеш да предположиш каква ще бъде десетата. Учените твърдят, че графитите по стените били от 7 – 8 степен; „виковете” на делфините 4 – 5 степен и т.н. Но съм дълбоко убеден, че въпросните учени направо биха се шашнали, ако „приложат” тази функция към „политическия български език”. Той, по понятни причини, е впечатляващо различен от говоримия книжовен език. „Политическият български” е рожба на 23-годишния ни преход, в неговото създаване и развитие приносът на партията-столетница е огромен (ако трябва да сме откровени, комунистите скрито или открито управляваха страната през две трети от тоя период) и като резултат този нов, изкуствен език се превръща в политико-статистически феномен. При него в рамките на статистическата механика, когато липсата на информация е в максимум, вероятностите за различните изходи изобщо не са равни помежду си! Сиреч, ентропията на Шанън е едновременно от 8 – 9 и 2 – 3 степен!!! Ще кажете – ама това е математически абсурд! Уважаеми дами и господа, ако в книгите на Гинес се отразяваха и политическите абсурди, поне две трети от тях щяха да са от български произход… Наблюдавах с внимание работата на Народното събрание от 27 юни и прозренията на Клод Шанън непрекъснато скърцаха в ума ми. Точно както сърцераздирателните вопли на Волен Сидеров, който с треперещ гласец сподели, че невинен член на неговата партия бил налаган с твърди предмети по главата (не разбрах дали домати, или яйца), в резултат на което нещастникът получил и тежки лицево-челюстни увреждания. Обратната му захапка станала още по-обратна; върху бръснатата му глава поникнала четина, а лъскавото му, черно кожено яке било непоправимо наклепано с жълтъци. Освен това яйцата се оказали запъртъци и тяхната воня, съчетана с телесните флуиди на потърпевшия, го довели до шизоидни рецидиви. А туй се оказало фатално за цялата партия! И тя станала шизоидна… Именно това давало право на лидера на Атака да оцени протестиращите като тълпа скотове, шайка престъпници, платени провокатори и пияни от кока-кола американски войници под прикритие. Няма да коментирам неговите предложения, защото те попадат в графата “no comment”!... Слушах обаче „предложенията”, „поправките” и „решенията” на останалите от „Новата тричленка” и установих, че всяка десета дума, свързана с гласоподавателите, предсказуемо е „стабилитет”, „сполука” и „просперитет” – редом със задължителните „демокрация” и „интересите на народа”… И същевременно всяка трета дума, свързана със същите гласоподаватели, е „лумпени”, „дестабилизация” и „вандали” – редом с познатите „демокрация” и „интересите на народа”. И понеже аз – като гласоподавател и протестиращ гражданин – също съм тълпа скотове, провокатор и пиян от кока-кола американски войник под прикритие; освен това лумпен, вандал и вестгот, който е внимателно следен и идентифициран (по думите на Станишев ) – сиреч, аз съм „VOX POPULI” – подарявам на Народното събрание следните предложения: 1. Да бъдат събрани под една шапка всички силови институции; за техен шеф да бъде назначен Волен Сидеров – щото той попада в графата „гле´й му акъла, па му крой шапка”, по силата на което Сидеров да бъде назначен и като трети вице-премиер с два портфейла (нали едното „вице” си няма портфейл, та да се запази демократичното равновесие). Освен това , като експерт по парламентарна етика, той да определя етичните правила на политическия живот у нас. А знаменитата му „гола снимка” да бъде обявена със закон за „Голата Маха” и да стане емблема на новото правителство. 2. Да бъдат закупени няколкостотин свирепи кучета порода „ротвайлер”, които да бъдат пуснати пред огражденията на правителствените сгради, за да се осигури ред и стабилност; да бъдат пуснати в обръщение подвижни платформи с картечни вишка – под дулата на картечниците кротките демократични усмивки бързо ще се върнат по лицата на протестиращите. Освен това Местан да бъде откомандирован на специализация при Ердоган. 3. Да бъде приет светкавично нов изборен Кодекс, с който се забранява в близките поне осем години да се провеждат избори – с цел да се даде време на кабинета Орешарски най-демократично да натроши всички орехи и осигури forever изхранването на населението. 4. Изобщо най-добре е да дойдат танковете… Слушах мъдруванията и дърдоренето на на народните избраници и си мислех: този Парламент е съставен с 50% от гласовете на българите; от тези 50% в залата са само 25%; от тези 25% реално управлява правителство, назначено от 19% (щото Атака ту я има, ту я няма и тя категорично твърди, че е опозиция). А тези двайсетина процента твърдят, че защитавали интересите на 100% български гласоподаватели… И не по Шанън, а по Лец констатирам: Коефициентът на интелигентност на този Парламент е равен на коефициента на интелигентност на най-смотания в заседателната зала, разделен на броя на участниците!

За “Фаталната дузина”, Кафето и Монголоидите

Дори в ухото на модерния човек словосъчетанията „13-ти ден”, „дата 13-ти” си звучат малко страшничко. Дали защото в библейското пространство Христос предупредил, че един от 12-те му ученици е дявол, а сред 13-те присъствали на Тайната вечеря наистина се намерил предател? Или защото през 1307-ма Филип IV Хубави малко поизклал Тамплиерите, които за времето символизирали местната финансово-олигархическата върхушка? Това е без значение. За нас има значение само фактът, че днес е Тринадесетият ден на протестите, хората решиха да пийнат по кафенце пред Парламента и стана тя, каквато стана… Фаталното число се сгромоляса с цялата си тежест върху все-още неоплесканата с домати и яйца сграда. А народната любов на свой ред захлупи с цялата си пасторална прелест малцината народни избраници, тръгнали за своето поредно „матине”… Ще речете – добре де, ама къде е връзката между тези събития и „монголоидите”? Има връзка, уважаеми дами и господа. Има един епизод у Йордан Радичков, в който белетристът описва как разни монголоиди тичали по полето и викали – хипотеза-а-а! Никога не съм виждал по-ясно как една метафора от езика на притчата се превръща в реалност. Защото днес 112-те парламентаристи, вероятно случайно попаднали в заседателната зала, така и не можаха да заседават. И поразително напомняха Радичковите монголоиди, които търчат насам-натам, друсайки понатежалите си телеса (най-вече към собствените си и служебни коли) и през останалото време крещят: Хипотеза-а-а! Ще промените ли бързо избирателния закон или поне онези изборни правила, гарантиращи прозрачни и честни избори? – Ами, дайте ни 3-4 месеца и ще видим. Пък вие елате да се посъветваме, ще ви чуем и зимата ще ви черпим със сладолед. Може и на море да ви пратим… Изобщо – хипотетична е тая работа… – А какво мислите за предсрочни избори? Хипотеза-а-а!!! Лидерът на левицата дава измъчена пресконференция, на която най-добросъвестно и измъчено обясвява как едни мистични кукловоди дърпат конците на протестиращите. Не, „сладур” – ти си кукла на конци и все по-ясно става кои са твоите кукловоди! А това Те няма да ти простят. Някакъв хипотетичен изверг бил „подклаждал” недоволството… Ний пък ще проведем контрапроцес, на който ще сберем желязната кохорта на партията-столетница, като нищо ще залеем с 200-300 души софийските улици и сетне – Потоп!!! Като в оня епизод от „Улицата” на Теди Москов: „Ние, Червените бабечки, искаме… Ой-й-й, какво искаме ние… Искаме… емоции с млад моряк на яхта!...” Няма яхта и млад моряк, господа и дами „правоимащи” Виж, емоции – наспорил Господ! Днес е Ден 13-ти от началото на протестите и на този ден „политическите монголоиди” се разпълзяха като хлебарки (това сравнение с хлебарките го откраднах от един червен велможа, който през есента на 97-ма нарече така протестиращите). Орешарски хънка-мънка и с половин уста пророни, че що пък, хипотетично са възможни и избори… Какъв блясък на професионалната аналитичност! Михо Михов като един същински юнак се изтъпанчи пред всички, закани се на протестиращите, журналистите, Президента и целокупното българско човечество и неопределено размаха юмрук някъде към Хаинбоаз… Речовитият иначе Местан мълча като шумкарин на разпит. Не човек, а желязо! Волен така и не стъпи в Парламента – види се, неговите ментори му скръцнаха със зъби и му припомниха, че го искат във въпросния Парламент да защитава интересите на руската енергийна мафия, а не като експерт по парламентарна етика. А това ще рече, че на бъдещите избори Атака все пак трябва да влезе в „храма на законността”. Пък партията се стопи до един файтон бабаити… Бойко отдавна се е скатал в мазата, брои си парите и въздиша по отминалата медийна слава… Но сплотената някога гилдия на „политическите монголоиди” (припомням, че това не е ксенофобска закачка, а метафора) има още една категория „членове”, които в момента търчат из медиите и скрити зад овехтелите фасади на медийни пророци блеят: „Ъ-ъ-ъ дестабилизация… Ъ-ъ-ъ несигурност… ъ-ъ-ъ, какво ще променят изборите…ъ-ъ-ъ, ама протестиращите не са всички гласоподаватели!” … Истината е една, уважаеми дами и господа. Казано в стила на толкова недолюбвания от просветното министерство Ботев, Това правителство е човек на болнично легло, когото никакви мистични баяния на дервиши и никакви финансови аспиринчета нямя да излекуват. Парламентарно представените партии и тяхното правителство са вече политически труп, който няма да дочака сакралното: „Лазаре, стани!”. Този политически труп няма да възкръсне! А само древните са притежавали способността да балсамират мъртвите така, че да не губят значимостта си. Ники Николов