ХЕРАЛДИКАТА КАТО ТИРБУШОН – или от “VENI, VIDI, VICI” ДО VENI, VERMINI, VOMINI’’*

Едва ли някой би оспорил баналната истина, че символиката е без съмнение най-изначалният и дълбок начин за светогледно реагиране, да речем, през Средните векове. Защото човекът на тези векове сякаш е надарен с особен, „двоен” поглед. За него символичен смисъл имат имената и предметите, числата и фигурите, темпоралните и пространствени локализации, цветовете на дрехите и телесните жестове. Наблюдавайки веществената фигура, обем и цвят, той всъщност визира по-дълбочинни пластове и значения. Природните явления за него са и нещо друго – послания от някаква друга реалност; тайнствени знаци от някаква отвъдна смисловност. Тази своеобразна „трансцеденталност” е засилена от подчертаната склонност на Средновековното мислене към универсалност, към вместване на всяка реалия в световното цяло. Така и най-нищожният предмет, най-нищожното събитие, са вплетени в причинно-следствената верига на един глобален замисъл, отвеждащ към съдбовното човешко скиталчество от Гибелта към Спасението... Лесно можем да се досетим, че цялото многообразие на това светоусещане изкристализира в хералдиката. Тази наука за разпознаване, описване и тълкуване на гербовете, всъщност борави със символите, много от които са придобили универсалност през вековете и са създали нетрадиционен език, който далеч надхвърля равнището на обикновеното общуване. Това е актуално и за нашия модерен свят – във възраждането на символизма Мирча Елиаде, например, вижда една възможност за „спасение на съвременния човек от културния му провинциализъм”. И доколкото съвременният български човек от XXI век продължава да гази из блатото на балканския провинциализъм и нашенските си културни дивотии, може би един хералдически подход към битието би позволил да видим в друга светлина знаци, предмети и събития... които обикновено обръгналият на всичко нашенец тълкува като идиотизми. Но това не му пречи да търси и другите енигматични измерения на въпросните идиотизми… Завалял сняг, колите затънали в него; напекло слънце, язовирите пресъхнали – аха, природно бедствие. Глобални световни кризи, морални колизии – аха, „суета сует“… А може би – знак „свише”, насочващ погледа към определени министерства или символ за удивително мъдрата политика на България, в резултат на която у нас представите за Изток-Запад; ляво-дясно, важно и маловажно са тотално объркани?! Прави ли ви впечатление отношението на българина към знаците и символите на държавността? Всеки американец е склонен да побие в двора си националния флаг, а върху националния химн има толкова музикални интерпретации, че един меломан би могъл да открие в тях хобито си. Да сте чули нашенеца да си свирука химна? Или някой да импровизира на кларинет върху него? А когато от нечий прозорец се провеси трибагреника, доскоро телевизията тутакси го заснемаше и го излъчваше като сензационна новина... Защо електоратът толкова дълго негодуваше срещу така естественото желание на народните представители да се возят в мерцедеси S-класа? Отговор ни дава хералдиката; отговорът се крие в хералдическия знак върху националния ни герб... От незапомнени времена лъвът символизира сила и мощ. Но още в Средновековна България това гордо животно е натоварено с несвойствени функции. То е принудено да носи корона. Нашенецът знае – тежка е царската корона, дори когато е от картон. А старобългарската очевидно не е била картонена... По-късно господарят на животните е длъжен да изтърпи и тежестта на пет столетия робство. Как точно е оцелял българският лев, преследван от черкези, башибозук и редовна турска войска вече е друг въпрос. Съществува хипотеза, че в този период лъвът е претърпял известни мутагенни промени (вероятно е станал тревопасно, или се е развивал чрез фотосинтеза). Във всеки случай, с целия си царствен блясък и корона, българският лев отново надава енигматичен рев в епохата на Възраждането. „С левове златни” начело рисува шествието на героите победители възторженото слово на Ботев. И никой не пита нещастния Лъв дали гори от ентусиазъм да стане символ на Българското Национално Пробуждане. Него само Го зоват: „О, лъв, събуди се от дълбокий сън!”. Ама лъвът наш балкански не се буди – и сънят му царствен. Със самото си оцеляване той е извършил такъв исторически подвиг, че дрямката му е напълно оправдана... А когато се пробуди – цяла епоха отлетяла! И пак го товарят – сега трябва да се кипри върху българската банкнота и по съвместителство, върху Герба и Ценните книжа. Това ако не е уморително! Обаче той напряга царствена мощ и а-ха да покаже възможностите си, изтрещяват победните залпове на Девети Септември… Лъвът се вижда детрониран! Той пак си е емблематичен, ама вече и реалистичен. Короната я няма – звярът трябва да си припомни своето естествено, първично състояние. Той отново е символ, но пролетната умора не щади дори животните-символи. И те обичат да полегнат, па да се изтегнат на слънцето... Стряска го падането на Берлинската стена. Самата история натирва животното от тихия уют на клетката в зоологическата градина към неприветливия свят на икономическа конкуренция. Попаднал отново в джунглата на свирепия капитализъм, като символ на българската пара той трябва да се бори с разни пернати от банкноти оцветени в зелено, които поне на него му напомнят лешояди – тези санитари на природата... Крахът му е предопределен; напразно се опитват да го реанимират с връщане на коронката. Левът девалвира, сгромолясва се в блатото на хиперинфлацията, а като хералдически знак на българщината изглежд повече от плачевно. Добре, че грижата за животните е цивилизационна норма – издърпват лъва на спасителния валутен борд, там го привързват към еврото и го оставят на спокойствие да си гледа старините и дочака естествения си край. Без опасност разни политически авджии-бракониери да му видят сметката и приживе отново да му одерат кожата! Но в битността си на гербов хералдически знак, лъвът продължава гордо да носи коронката си и да провокира съзнанието и подсъзнанието на българския електорат. Ако Парламентът, например, закупуваше най-скъпите коли Пежо, нашенецът би видял върху фирмения им знак стилизирания клонинг на българския лъв и би аплодирал тази покупка. Дори би я подпомогнал с есемеси! Лесно му е на американеца да развява хералдическите знаци на своята държавност в двора си. „Гърмящата птица” може да е царствена, но все пак е пиле. Не хапе! А възпитаният от глутниците улични кучета нашенец е наясно с лъва – звяр е това, не се знае какво можеш дочака от него... Затуй не можеш да си свирукаш, например, музикалните символи на държавността. Трябва само да помниш, че има такива символи и непрекъснато да си ги доизмисляш. Щото може да си беден и гладен, обаче си горд и аристократичен. Самият живот ражда хералдически знакове. Ето братушките – започна преди време великата промяна с Горбачов; и се роди водка „Горбачов”! И днес по магазините „Берьозка“можеш да срещнеш водка „Путинка”... А у нас, дори във великото време на ментетата, нямаше ракия Беровка, или мастика „Жанвиденовка”. Изключение прави само името на Сакскобурггота, като търговски знак, появил се последователно върху цигари, ракия и партийна емблематика. Но той, човекът, си е аристократ и хералдическото, тъй да се каже, му е в кръвта. А у българина то все още дреме нейде из родовата му памет. Чака своя разцвет... Времето на НДСВ направо си беше рожба на този разцвет! Що монархическа символика се изсипа връз българското човечество! Конкуренцията идва само от времето на соца. Там се вихреше такава свирепа соцсимволика, че ни завеща сума празни хералдически щитове без надписи и изображения. Tabula raza*. Чакат своята хералдика... Но правото да творят хералдика у нас, освен битието, имат само мъдростта и зрелостта. А кой е по-мъдър и зрял от Прехода Хегемон? Въпросния Преход още не е приключил! След като на всеки 7-8 години отдавна решени, до болка познати, банализирани въпроси изплуват в „публичното пространство“ като актуални и съдбовно важни, Преходът продължава! Той направо слага в малкото си джобче времето на Стогодишната война! При това Той е крайно енигматичен – почти винаги, когато променя нещо, хората обедняват. И почти винаги стигат до прозрението, че властите, общо взето, не се състоят от експерти, които разбират какво става, а плановете им заместват мисленето. За поредното правителство точността е нещо, което се случва на другите... Онези, които са отговорни, не отговарят за нищо. Ако им кажеш, че трябва да поемат вината за своята безотговорност, те отговарят с интонацията на виден партиен функционер от миналото, че в тяхната партия поемат вината само с мезета. Тогава единствено хералдиката може да стане тирбушон, с който гласоподавателят да измъкне тапата на бутилката добре отлежало вино от предизборни обещания, в която обаче се оказва, че имало чешмяна водица. И докато пие една студена вода, с която да прокара наивните си очаквания за промяна, да разумее хералдическите промени в най-големите управляващи парти. Някога те направо са били комунистически, после са станали социалистически, сетне са се трансформирали в енигматично постмонархически, а накрая очевидно са еволюирали до хералдически. И върху техния хералдически герб винаги е изписано очакваното „Veni, vidi, vici” (дойдох, видях, победих), но то винаги хералдически се трансформира във „Veni, vеrmini, vomini” (дойдох, натрясках се, издрайфах се). Първата сентенция е образец за лаконично съобщение, изпратено от Цезар до Сената през 46та година пр. н.е. за победа в Мала Азия... Втората сентенция е рожба на хералдическата култура на българина, повел през 21ви век борба за нова християнска култура в светското ни образование и стара хералдическа символика върху българския лев. Без да мисли, че още Възраждането реши въпроса със светския характер на образованието. И че именно с приемането на еврото най-великият хералдически символ на България – Кирилицата, се появява върху новата банкнота и става неделима част от реалния живот на Европа… Та не е много ясно кого точно ще победи българинът с новата си битка срещу старите истини. Вероятно ще „ъпгрейдва“ хералдическата си култура. Макар, че тирбушон за отваряне на бутилка вино ще му свърши по-добра работа… Струва ми се, че Робърт де Ниро бе писал някъде – Има три категории хора – част от проблема, част от пейзажа и част от решението. Връщам се към текст, който съм публикувал преди години, защото битката за „религиозна култура“ и запазване на българския лев по същество излиза от сферата на рационалното и става трансцедентално, средновековно, символно мъдруване. Бихте ли познали коя от трите категории хора стои в основата на това мъдруване?