На 5 септември 1944г правителството на Царство България скъсва дипломатическите си отношения с нацистка Германия. Същия ден СССР обявява война на България под претекст, че правителството продължава да подкрепя Германия… А през 1919-та, на пети, девети месец, е починал офицерът Василий Чапаев, известен у нас най-вече от вицовете за Петка и Чапай /щото съвременникът ни едва ли е чел романа на Фурманов, а за Петка и картечарката Анка мнозинството знае само от вицовете/. Пак на същата дата през 1698г като опит да внесе западна култура в средите на руското дворянство цар Петър облага с данък носенето на брада за всички мъже с изключение на духовниците и селяните… Иначе 5 септември е просто 248 ден от годината според григорианския календар. Само дето на този ден у нас през 1953 г. – по решение на Политбюро на ЦК на БКП от концлагера Белене са освободени 584 политически затворници, а други 485 са дадени под съд. Колко са умрелите от „ слънчев удар“ до въпросната дата, какви са присъдите на обвинените и каква е съдбата на освободените – за тези подробности историята свенливо мълчи, щото по нашенско „ всеки сам си преценя“. Само че, пак според историята, концентрационните лагери в България са свидна рожба на „болшевишката култура", дошла с веригите на танковете от Трети украински фронт, заорали през 1944та из прашните ни пътища. Ама това не означава, че Украйна е нападнала България, а че СССР е превърнал България в своя колония. И който не го разбира – Белене!... А когато след време и Украйна решава да не е колония – ето ви го новия, „Четвърти украински фронт“! Тази война е пак „детенце“ на въпросната болшевишка култура, както е нейно чедо и сатрапът Путин. Той просто иска да я „възкреси“ /и културата, и войната/ , мечтаейки за една нова съветска империя… А може пък, като Петър велики, да има и друга кристална мечта – да издаде указ за брадите на всички соцтруженици, които у нас, на 9 септември, друсани от пристъп на криминален идиотизъм, ще размахват червени знаменца и портрети с неговия лик… Има една мъдрост с недоизяснен източник, която твърди, че когато си мъртъв, не страдаш – страдат другите. Когато си тъп, е същото!

Мисля си, че на фона на социалния и политически ураган, който бушува в света, нашенската "буря в чаша вода" изглежда смешно - да не кажа тъжно. Наскоро микрофоните на камери, отразяващи "бурно" социално-политическо събитие, уловиха и излъчиха в ефир случайна реплика: "Ебати простотията, що ни блъскаха тия олигофрени!..." Ебати метафората!

И понеже непрекъснато говорим за хибридната война, позволявам си на Ви припомня, че тя е стара като света; че още в древния Рим създадоха две приложни военни дисциплини, които днес наричаме „румурулогия“ /наука за слуховете/ и „кудатология“ /наука за функционирането на слуховете/, които помагаха на цивилизованите римски легиони да цивилизоват поредната дива и варварска провинция, населена с фашисти и наркомани /щото и децата трябва да знаят, че империите не завладяват, те цивилизоват/ – и че поне последните 130 години тоягата на пропагандата я размахват главно насилниците, щото хората по емоционално-психологически причини са на страната на жертвите… Няма да коментирам колко жалка и отблъскваща е съдбата на диктаторите-цивилизатори /припомнете си само Хитлер, Сталин, Саддам Хюсеин или Кадафи – иначе тяхното име е легион/, а само ще цитирам словата на неколцина от тях: „ Колкото по-чудовищно излъжеш, толкова по-скоро ще ти повярват. Обикновените хора започват да вярват по-бързо в голямата лъжа, отколкото в малката. Защото знаят, че самите те са способни да излъжат за нещо малко, но се притесняват да излъжат за нещо много голямо...Ето защо широките маси дори не могат да си представят, че някой е способен на чак толкова големи лъжи. И дори да им обясниш, че лъжата е чудовищна, те ще продължат да се съмняват и ще мислят, че в нея има частица истина...” Шиклгрубер, носещ звънкото име Хитлер „ Радиото и вестниците трябва да информират нашите съветски хора именно за онова, за което партията е приела, че трябва да бъдат информирани. Точно и ясно! Дори ако някой реши, че това е лъжа, то не е, защото партията никога не лъже...” Джугашвили, именуван още Сталин „Това не означава, че искаме да превърнем радиото в безгръбначен служещ на нашите политически интереси. Новата германска политика отхвърля всякакви пристрастни ограничения. Ние искаме стая за развлечения, за популярни изкуства, игри, шеги и музика... Но преди всичко трябва да се централизират всички действия, свързани с радиото; духовните задачи да се поставят над техническите; да се въведе принципа на лидерството, да се осигури ясен и единствен мироглед и този мироглед да се представя по гъвкав начин...” Йосиф Гьобелс, „Радиото като осмата велика сила”

Винаги съм се възхищавал от анекдотичната култура на българите. Светът е оживял, защото се е смял – но нашенският смях, който понякога е груб до бруталност, непристоен до гротесктност, притежава още една характеристика. Той се докосва до онова, което бихме нарекли „темпорална адаптивност“, защото само с една мъничка промяна „брадати“ вицове стават актуални, драскайки по оголените нерви на нашия делник… Та по време на соца имаше един виц от рубриката „Златната решетка“ – Търчи Тодор Живков по Оборище и в гърба му нож забит… Знаете ли го? – Не! – Бе и аз не го знам, ама много хубаво започва!... Хайде да го актуализираме: Търчи Путин по Арбат…. Как ви звучи, а? Не коментирам как би прозвучал в Русия, където днес ако замените словосъчетанието „специална операция“ с думата „Война“ ви чакат 15 – 20 годинки пандела, лагер, Сибир, архипелаг ГУЛаг и т.н. благини…

През март на далечната вече 2009-та написах един текст – „Размисли за свободата“. Ще си позволя да припомня част от него: Спомняте ли си оня виц от времето на соца, в който учителката попитала децата кого най-много трябва да обичаме ние, българите. И понеже не и се слушали неудобни отговори, упорито отказала да види вдигнатата ръка на Иванчо. Дала думата на Марийка, която задъхано изрецитирала, че най-много трябва да обичаме руските братя, които два пъти са дошли и два пъти са ни освободили – от турците и фашистите... Последвал въпросът – а кого най-много трябва да мразим? Тук вече Иванчо получил думата и категорично отсякъл, че най-много трябва да мразим американците. Щото, не стига, че не са ни освободили два пъти, ами и сега не искат да дойдат... Сещам се за този анекдот във връзка със знаменателната дата 3 март, която винаги е извиквала у мен противоречиви чувства. Азбучна истина е, че хората най-обичат такива размисли, които не ги принуждават да мислят. Но поне мислите у нас никога не са били облагани с данъци. Та си заслужава да поръзсъждаваме - защо в историята ни толкова много се говори за освобождение и толкова малко – за свобода (извън контекста „борба за свобода”)? Освобождението на България като исторически факт би трябвало най-малкото да ни припомни, че създаването на „Задунайска губерния” е част от стратегически план, изразяващ великоимперските амбиции на Русия. Това е безспорна истина. Спорен е въпросът доколко този план се реализира... Е да, ама събитието носи свобода на българите! Хубаво, но как ще познаят свободата ония, които никога не са я познавали? Зяпайки възторжено оръжията на въоръжените до зъби освободители?! България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Вероятно за да не забравяме, че те са трасирали пътя към свободата. Само дето още в житието на поп Стойко Владиславов има един епизод, в който пиян турчин насочва пушка към героя, за да го накара да приеме „правата” вяра... А Софроний измъчено изрича:” Ефенди, хич вяра с пушка става ли?...” Някак си съм склонен да се доверя повече на изстраданата истина в словото на Софроний Враченски, отколкото в помпозните дрънканици на исторически неграмотни люде. Или достатъчно грамотни, та да се стремят да извикат у народонаселението коленопреклонни чувства и верноподанически настроения в стил „Кат Русия няма втора...” Щото, свикне ли въпросното народонаселение с мисълта, че все някой го е освобождавал и ще го освобождава, освободителният процес продължава! Такъв народ ще го освобождават и от правото да мисли, и от мисълта , че има право да гласува на избори и да променя съдбата си. Ще го освобождават от отговорността да бъде критичен към управляващите и с граждански действия да ги изрита от управлението, ако са некадърни да управляват... Ще го освобождават от щастието да се радва на държавата си, защото тя отдавна е лишена от държавност... По традиция! Кой казва, че не държим на традициите си? Ако този текст все още звучи актуално, то значи традиционната любов към Русия шупва, набъбва и направо ще втаса! Традиционният защитник на Путин – Болен Лидеров вече е заменен с нов такъв – Копейкин; традиционните патриотари ще размазват детски сълзи по брадясалите си мутри, дрезгаво пеейки руския химн, новите търсачи на стари български традиции ще шляпат хоро из ледените, мътни води на реките ни – щото, нали, братушките си имат моржове, а „плоскоземците“ ще зяпат с празен поглед апокалиптичната картина на разрушение и смърт, сполетели една суверенна европейска държава и с упование ще слушат дрънкането на един сатрап и дегенерат, убеден, че украинските деца са негови смъртни врагове… Аз пък съм убеден, че онзи, който оправдава смъртта дари само на едно дете, е мерзавец

„ТРЯБВА НИ ВАКСИНАТА НА ГРАМОТНОСТТА!“ https://kultura.bg/web/

Деян Енев03.11.2021 10:2601099 „ТРЯБВА НИ ВАКСИНАТА НА ГРАМОТНОСТТА!“ Интервю с Николай Николов, дългогодишен учител по литература в СМГ и Първа английска, говорител на стачния комитет по време на учителската стачка през 2007 г. и автор на четири книги с есета Учителю, първо да ти честитя Деня на будителите, 1 ноември! Какви са твоите впечатления, пусна ли този празник отново корени в нашето общество след заличаването му по времето на соца? Или честването му е казионно, лишено от съдържание? Може би тук е мястото да споменем и името на Петър Константинов, председателя на „Мати Болгария”, по чиято идея той беше възстановен през 1992 г. Имаш ли преки впечатления от него, чел ли си книгите му? Вестник „Будилник“ е отпечатан в Букурещ на 1 май 1873 г. Под заглавието е изобразена ръка с училищен звънец, който гони мрака и разбужда заспалите… Никога не съм проверявал дали освен с карикатури Хенрик Дембицки е помогнал на Ботев и с това графично оформление – поне за мен училищният звънец е символ, а понякога символите се приемат чисто емоционално. Но съм сигурен, че и през 1922-ра Стоян Омарчевски, Станимиров, Милетич, Арнаудов, Елена Снежина и цяла плеяда български интелектуалци са откликнали емоционално на този символ, за да се роди Денят на българските народни будители! И когато след падането на Берлинската стена професор Петър Константинов създаде сдружението „Мати Болгария“ и благодарение на него възкръсна разстреляният от комунистите празник, пак за този символ се сетих… Запознах се с Петър Константинов някъде след 92-ра, беше дошъл в Английската във връзка с някакво мероприятие, искаше да ангажира младите, а директорката „директно“ препращаше подобни посетители при мен. Признавам, че въпреки неговата популярност бях скептично настроен – вече бях свидетел как няколко години след смяната на режима върли комуняги благодушно развяват знаменцата на демокрацията, военни фуражки пишат „устава“ на въпросната демокрация, а видни партийни функционери вдигат темелите на пазарната икономика. Та си мислех дали няма да срещна поредния нагаждач, разперил платна да улови „вятъра на промяната“… За щастие, не го срещнах. Срещнах искреност и неистова вяра – един даскал ги усеща тия неща. Срещнах патриотизъм от Вазовски тип. Как възприемам този човек ли? Ами – като училищния звънец от вестника на Ботев. А дали младите днес го познават? Та той е лекар, писател, общественик, издал тридесет и няколко книги! Представете си как младите сядат да четат „Хаджи Адем“, „Ирмена“ или „Вечният Бог“… Левски изрече: „та не сме ли ние във времето и не е ли времето в нас“, и сега тези пророчески слова добиха нов смисъл. Днес живеем в два свята на паралелно, но различно време. „Бавното време“ на моето поколение, което обича книгите и чете през всяка свободна минута; приема информацията само ако е проверена многократно; не вярва на „официози“, а мисли върху фактите – и знае, че има граници и гранична бразда и че Америка е далече, а Русия – близо. Поколение, свикнало с мисълта, че го манипулират и скептично настроено към манипулацията… И „Бързото време“ на „интернет-поколението“, за което новината не признава граници, хилядите километри нямат значение, четенето е съсредоточено върху 10–15 изречения на десктопа и всеки илитерат живее с уютната представа за анонимност, която му позволява да пише в интернет идиотизми и подобните нему да цвилят от възторг. Което няма да може да се прибере, ако спрат интернет… Разбира се, това е метафора, но нали всяка метафора се гради върху някакво сравнение? Как днес се приема Денят на будителите? Както се приемат символите. Знаещите ги почитат и мислят върху тях, незнаещите ги отминават, подсвирквайки… Но знаете ли, символите притежават опасната дарба да възкръсват дори ако уж са мъртви. По време на соца „народната власт“ даваше мило и драго за атеистичното възпитание, а днес куцо и сакато усилено се кръсти дори ако вкъщи пали кандило пред лика на Джугашвили (разбирайте Сталин). Имаш 30 години стаж като учител. Върхът на обществената ти дейност беше учителската стачка през 2007 г., ти беше сред лидерите ѝ и говорител на стачния комитет. 14 години оттогава. Какво се промени в положението на българския учител? Имам повече от 30 години стаж като учител, а „платото“ на обществената ми дейност бе всеки учебен час, в който отделях поне 10 минути, за да „свържа“ изучавания материал с актуалните събития на делника. Независимо дали се отнася до антична, средновековна, западноевропейска или руска класическа литература – да не говорим за българската. На това му казват „трансверсалност“. Но не в геометричния смисъл „сечение, напречност – лат.“. Когато един учител изразява позиция, той винаги я защитава в сравнение с друга такава, а това „провокира“ учениците да търсят собствената си позиция. Такава педагогическа практика ти позволява да защитаваш убедително общественозначима кауза. За мен стачката на учителите бе уникално събитие – не защото бе най-продължителната и масова в историята на България; не защото обедини вечно разединените синдикати; не защото бе истински демократична – всяко решение на стачния комитет „минаваше“ през одобрението на над 150 000 души… Тя бе Събитие, достойно да се нареди до приемането на България в НАТО и влизането в ЕС. Защото бе стачка за морал, за нов тип образование, за европейско бъдеще на България. Защото бе истинска „Визия за България“… Я се замислете – защо днес сме на последно място сред защитените от пандемията и на първо място по смъртност в Европа? Поне една от причините е – защото нашенецът не вярва. Не вярва в пандемията, не вярва в информацията, вероятно не вярва, че земята е кръгла и категорично не вярва в науката… Защото преди 14 години магарешкият инат на управляващите убеди въпросния нашенец, че образованието е бош-лаф, че училището съществува, за да гледа дечицата, докато родителите печелят пари и че учителите на свой ред съществуват, за да дават частни уроци, мръсниците… Наскоро един от поредните „кандидати за славата“, кокорейки се от екрана на телевизора и хвалейки се с престижното си образование, подчерта, че той искал образование без частни уроци и лично не бил вземал нито един такъв… Личеше му! Тежко и горко на народ, който приема подобни тиквеници да коват съдбата му – те най-много могат да осъществят отиквяването на един народ. По Петроний – препрочетете си „Сатирикон“. Въпросният римски моралист бил убеден, че отиквяването на един народ започва, когато императорът вкара коня си в парламента и сенаторите го изберат за свой колега! Та мислете кого избирате! А какво става с учителството 14 години след стачката? Ми топи се – като лекарското съсловие и медсестрите. Ама нали вече е добре платено? След дъжд качулка… Тая работа малко напомня героя на Алеко, който обобщава: Бе европейци сме, господине, ама не дотам! Твоят тогавашен опонент, министър Даниел Вълчев, се прояви впоследствие и като писател. Запозна ли се с творчеството му? Стачката преди 14 години бе за образование, наука и култура. Вицепремиер и просветен министър бе един академичен човек, университетски преподавател, правист… Но докато протестите ескалираха и се водеха преговори, Даниел Вълчев от време на време прескачаше до университета, да изнесе някоя и друга лекция, та да си почине от злободневието… Ще речете – какво пък, обичат го студентите и студентките, пък и той тях. Да, ама той чудесно знае, че в темела на законодателството е Римското право, а то казва: „Макар и лош, но закон!“ Защото в битността си на министър, Вълчев нямаше право да практикува професията си – както един бизнесмен, ставайки министър, е длъжен да се откаже от бизнеса си. Щото на това му викат „конфликт на интереси“. Дори ако няма материален интерес… Даниел Вълчев е особен „продукт“ на прехода – добре възпитан, образован, симпатичен, „бяла якичка“ – като онези „прекрасни млади хора“ от епохата на Италианския ренесанс. Само дето тези хора се възприемаха като неоаристократи, като хора, стоящи над закона, склонни да иронизират и архаичните му норми. Сега разбирате ли защо днес един друг симпатичен и образован кандидат за властта искрено недоумява защо го обвиняват, че бил нарушил конституцията. Че той нали бил заявил своето мнение – пък майната ѝ на конституцията, нормите ѝ са архаични, на кого му пука, че не бил спазил регламента? Само че, ако аз не спазя подобен регламент, ще ме спукат от санкции… След стачката Даниел Вълчев прописа – говоря за трите му сборника с разкази. Но още докато четях разказите от първия – „Да обичаш на инат“, разбрах, че не бива да го обвинявам, защото той искрено смята, че е прав и че е бил прав в битността си на министър и вице. Най-добре бихте разбрали този начин на мислене, ако се върнете към текстовете на сър Пелъм Гренвил Удхаус, станал известен с творбите си за аристократа Устър и иконома Джийвс. Само дето не зная нашенските сноби за Бъртрам ли се мислят, или за Джийвс? Или носят по нещо от двамата… Кое обичаш повече, топлото или студеното? Деяне, имаш един прекрасен разказ – „Солено и сладко“. Чудесен диалог, който сякаш ни въвежда в атмосферата на библейска притча… В края на текста малкият Христо пита: „Мога ли да ям едновлеменно и боба, и ошава?“ Та на въпроса кое обичам повече, топлото или студеното, мога ти отговоря само като детето от разказа. Поради възрастовите си особености героят не може да артикулира сонора „р“. А аз си мечтая за сезона на едно Народно събрание, в което Председателят има подобна говорна особеност, но носи и мъдростта и морала на хлапето от „Солено и сладко“! Ако пренесем тези категории в политическия живот, коя от двете ще го описва по-добре? „Топло” ли е днес в България? Или е „студено”? Що се отнася до политическия живот, мога само като Алеко Константинов да възкликна: Уууу, студено! И то не заради американската меркантилност от пътеписа „До Чикаго и назад“, а заради мутацията „Български меркантилизъм“. Опасен вирус със смъртоносни социални последствия, който вкарва страната направо в тъмночервената политическа зона. Въпросният смъртоносен микроорганизъм се маскира като червено кръвно телце, което се бори с престъпността, създава нови закони и ще промени живота на хората, изобщо – като „протестър“, партия на „антистатуквото“ или разкаял се властник от времето на статуквото, а имунната система въобще не може да познае, че въпросният бацил сме го срещали безброй пъти в 30-годишния ни преход! Има ли лек? Ами да! Ваксината на грамотността! Само дето преди 14 години я зарязахме някъде, а годността ѝ вече е изтекла. Тук зелени сертификати не помагат. Остава да чакаме помощи отвън… Сега ти предлагам следното нещо: да влезеш за малко в ролята на Андрей Райчев. Изборите са след десет дни. Какви са твоите прогнози? ГЕРБ? БСП? ИТН? „Демократична България”? „ДПС”? „Изправи се, БГ. Ние идваме”? Патриотите – ВМРО, НФСД и прочие? В никакъв случай не мога да вляза в ролята на Андрей Райчев. Той притежава такъв умопомрачителен жестомимически език, че изреченото в синхрон добива стойността на почти Божествено откровение. Дори ако е някаква лексикална жвачка… Но бих си позволил да обърна внимание на детайли, които обикновено не се коментират. Щото дяволът е в детайла… Да започнем с президентските избори. Един писател бе подчертал, че всеки народ смята себе си за послушен, благодарен, признателен и прозорлив. Всъщност той е по-скоро дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. Това ще ви обясни защо можем да подозираме, че у нас след всеки умен президент с един мандат ще се изтъпанчва не особено умен, който изкарва два мандата… От друга страна, лъскавата, левентна фигура е особено привлекателна за електората. Помня, че при появата на ГЕРБ на политическата сцена сума служителки от разни ведомства си държаха върху бюрото портрета на Бойко Борисов… Помните ли? Ама Бойко си остана нефелен генерал от пожарникарски произход, а днес имаме наперен генерал, истински лампаз, автентична фуражка, президент, който се обръща към министър с думите: „Докладвайте!“ Само дето всеки военен знае, че уставът е най-важен законодателен документ в армията, но дори той е подчинен на конституцията и въпросната е „уставът“ в живота на една държава. Обаче генералът комай не го знае. Или не му пука. И нарушава конституцията с размахани юмруци и назначения по високите етажи. По време на соца отношението към генералите изкристализираше в болезнено-пиянския зов: „Нема ли бееее, нема ли един пиян генерал да ни уволни!!!“ Освен това се знаеше, че генералите стават президенти само в банановите републики; знаеше се още, че на българския генералитет пъпа му е хвърлен в Подмосковието. Днес всичко туй не се знае, обаче почти се знае кого ще изберат за президент. По въпроса за парламентарните избори – ще коментирам само, че разликата между първия и останалите ще бъде впечатляваща; между 2,3 и 4 – минимална, и всички вкупом, воглаве с радетелите за ред и законност, ще откажат да приемат, че суверенът е направил такъв, а не друг избор; че гласът на народа е глас Божи; ще рекат, че народът не ги разбира тия неща и те първия ще го разнищят, разкостят и изчегъртат (страхотен глагол е „изчегъртвам“, такъв един, звукоподражателен – като политическата култура на нашенеца). На разсъждението, че дали ни харесва, или не – законите трябва да се спазват и по законите на демокрацията не може да се отрича „априори“ партия, заела при избори първо място, новите демократи ще отсекат – може, може! И ще припомнят, че през 97-а, след бурните протести на милиони българи Петър Стоянов не даде мандат на социалистите, макар че имаха пълно болшинство в парламента. Но ще забравят да кажат, че младият социалист Жан Виденов ни докара хиперинфлация в мирно време (един долар – 3700 лв). И че българското човечество митингува не поради политическа култура, а заради празни хладилници. Тъй де – акъл море, глава кофа, не може да го побере. Не можем да помним всичко, я! Издаде няколко книги с есета и публицистика, по форумите най-често срещаната дума за качеството им е думата „класика”. Издаде и книга-хроника на учителската стачка. Каква е равносметката ти, книгите стигнаха ли до хората, можеш ли да споделиш впечатления от техния живот? Готвиш ли нова книга? Не съм убеден, че книгите ми стигнаха до „масовия читател“ (каквото и да означава тази метафора) – обаче със сигурност стигнаха до единомишленици, приятели и бивши ученици. Поне за мен най-високата оценка бяха думите на един колега: ми написал си онова, което винаги съм си мислил. За съжаление, съм се убедил, че след мъгливата есен на нашето недоволство винаги идва зимата на нашето негодувание; в такова време у мен се ражда неудържимият порив да пиша. Как минава един ден на един български учител-пенсионер? Как протича денят на учителя пенсионер? „В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане – с чук по релсата край щабната барака…“ Така започва повестта на Александър Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. Слава Богу, моят ден не започва така… В „Празните мисли на един празен човек“ Джеръм пише: „По въпроса за лентяйството аз се считам капацитет…“ Приемам това откровение, но само отчасти… Денят ми по скоро се движи по коловоза на фолклорната максима: Луд умора няма! Уважаеми дами и господа, моля ви, не си губете чувството за хумор и не забравяйте, че всяка прилика с действителността… се дължи на действителността.

За Дон Кихот, вятърните мелници и българската журналистика

Замисляли ли сте се някога – що щат вятърни мелници на територията на Ренесансова Испания? Епизодът, в който лудият идалго Дон Кихот воюва с вятърната мелница в романа на Мигел де Сервантес, отдавна е излязъл от книгата, за да се превърне в една от онези вечни метафори, с които често злоупотребяваме. Именно защото са вечни... „Животът е кратък, изкуството – вечно” – казва латинската максима. Но в исторически краткия живот на Сервантес прашните испански пътища не се вият край вятърни мелници. Въпросните са подробности от холандския пейзаж. А ако има нещо, което съвременниците на Сервантес недолюбват, то е всичко, свързано с представата за Нидерландия. Защото жителите на „ниската земя”, в името на своето национално достойнство, са дръзнали да се подиграят с имперското самочувствие на испанеца. Те не само са изритали една непобедима испанска армия от земите си.. Простите хлебари и бакали са обърнали в бягство аристократ от кралската фамилия; подгонили са го „по бели гащи”, а тъй като по онова време долното бельо все още било екзотика, завалията направо ще да е търчал без гащи!... Не че гащите на испанеца от онази епоха не са покрити с кръпки, но той компенсира опърпаните си дрехи и празни джобове с огромно национално самочувствие. Гордее се с блясъка на двореца и силата на църквата. Опиянява се от своеволията и авантюризма на аристокрацията. И когато някой натрие носа на въпросната аристокрация, испанецът го мрази... Наистина ли смятате, че Сервантес е накарал своя герой да води безсмислена битка с несъществуващо зло? Като е внушил на Дон Кихот да прозре злото, скрито в образа на вятърна мелница, писателят го е задължил да воюва с простотията и чернилката, натрупани в душата на испанския човек. Натоварил го е с високата мисия да спасява цял един народ от злото, скрито в собствената му социопсихология, грозни фантазии и изкривени представи за живота... Защото такава е мисията на великия творец в изкуството. Той превръща фактите в символи, а те са като фар, светлината на който може да спаси от корабокрушение. Затова вятърната мелница в романа „Дон Кихот” е символ. Какъвто ще открием и във „Ветрената мелница” на Елин Пелин. Из нашенско ветрени мелници също не се срещат под път и над път. Но в разказа на българския писател символът ражда други измерения на внушението – той припомня, че поне за българина Холандия е цъфтяща земя, извоювана от морето. Че трудът може да носи просперитет и радост. Че творческата фантазия е неделима от духовните пориви, които осмислят битието. Дори когато битието изглежда мрачно и безсмислено... Затова в нашата класическа литература (според някои пишман-естети и псевдоексперти толкова архаична и ненужна за образованието ни днес), ще срещнем същия месиянски порив. Да спасиш народа си от злото, настанило се уютно в собствената му душа... От някаква гледна точка Вазов, Елин Пелин и Йовков например, поразително напомнят „бюро загубени вещи”. Защото „връщат” на българина онова, което мнозинството нашенци комай никога не са притежавали. Вазов застава пред народа си и изрича – българино, из каменистия и стръмен исторически път ти си изгубил патриотизма си. Без него няма да се гордееш, че си българин. Вземи си го, защото той по право ти принадлежи!” И нашенецът си го прибира – дори ако е Бай Ганьо, който може да го използва най-добре във фразата „Булгар, булгар!.. Гиди с чифути!..” Елин Пелин се усмихва хитровато и казва – „Човече, из тоя исторически прахоляк си изпуснал морала си. Прибери го, защото върху му е изписано твоето име, а народ без морал е като съдран чувал...” Нашенецът и него си прибира. Щото моралът е неудобен товар, ама на харизан кон зъбите не се гледат... А Йордан Йовков внушава – „Дълъг е бил пътят ти, сънароднико, и докато си пристъпвал уморено, из дрехите ти е изпаднало чувството ти за красота. Вдигни го бързо, защото народ без чувство за красота е обречен на грозен живот...”. И българинът си го взема, за да прозре, че Божура не е просто циганка. А Шибил не е просто обирджия от широкия друм...Това прави всяка национална литература. Покрай всичко друго дава на хората духовни ценности, които животът по някаква причина им е отнел. Но нали журналистиката е най-предния „боен отряд”, авангардът на литературата? Въпросът е дали този отряд е от професионалисти и войни с висок боен дух, съзнаващи своята морална отговорност. Или е банда мародери, тръгнали да тероризират безпомощното население. Защото нравственият тормоз е не по-малко страшен от физическия. Понякога изкривените факти, демагогията и поръчковото словоблудство в новинарството нанасят духовни рани, които са като незаздравяващи язви в съзнанието на цели поколения. Срещу тази грозна възможност въстава още перото на Ботев, изрекъл в „Смешен плач” язвителни думи за нашата „бедна журналистика”, заплакала за бездушното и проклела разумното. Но като разголва безпощадно пороците на журналистиката, Ботев я превръща в наука и изкуство. И макар че в новата история на България политическите партии са първите, които се опитват на свой ред да превърнат Ботев в „партиен байрак”, размахването на който носи политически дивиденти - от това словото на Ботев ни най-малко няма да пострада. Защото е вдъхновено, безмилостно, могъщо и жертвено същевременно. С еднаква лекота искрено възхваляващо и отричащо. Това всъщност е изкуството. Можем да псуваме ожесточено и да хвалим до втръсване – но без онова особено чувство за „мяра”, което така отчетливо се откроява във вестниците на Ботев, езикът на журналиста става празно бръщолевене... Днес е 28ми май, 149-тият ден през високосна година според Григорианския календар. На тази дата през 1871г. е разгромена Парижката комуна, просъществувала 72 дни. След „Кървавата седмица” загиват повече от 25000 комунари, други 40000 са изпратени в затвора или по каторгите. Такива са фактите. Но прочетете отново „Смешен плач” на Христо Ботев. И ще видите как фактите се превръщат в символи, а символите – в изкуство, сътворено по законите на високата естетика. И на високата словестност. Защото и литературата, и журналистиката са деца на словото. Повече от хилядолетие в историческата съдба на българина всичко е било спорно – териториална цялост, култура, политика... Но в неизменния хаос на общественото си развитие, този българин е приел една безспорна ценност – родния език. В колебанията и изкушенията си е запазил нещо неоспоримо – останал е единен в своя език и писменост. Защото азбуката, сътворена от Равноапостолите, е нещо уникално. Тя единствена не разединява, а обединява всички. И затова не можем да бъдем равнодушни към начина, по който се използва словото. Особено в журналистиката – защото медиите са най-първият популяризатор на езикова грамотност. И през месец да се провеждат матури в българското училище, ако медиите наложат езиковата пошлост като норма, учениците няма да станат по-грамотни. Словото може да бъде и грозно, да приюти всякаква мерзост – ако не е пречистено от висока нравственост. Бай Ганьо, седнал на редакторския стол, е последният, който би призовал към подобна нравственост. Младият човек, решил да се посвети на журналистиката и открил колко доходно е да пишеш по поръчка, въобще не подозира съществуването на тази нравственост. Непонятна е въпросната нравственост и за оня майстор на словестността, който се е превърнал в журналистически папарак, търсещ не фактите, а клюките зад тези факти...Това вече не е диетрология. Когато вместо ясно, точно, яростно и откровено слово, докосващо оголените нерви на нашата реалност, многотиражните вестници започнат да поднасят кучешко джавкане и лай, ръмжене и скимтене, журналистиката вече не е дори домашен любимец, „най-добрият приятел на човека”, а си е направо помияр. Защото се опитва да превърне читателя в опърпан испанец от времето на Сервантес, дето гащите му са съдрани и джобовете – празни, но хълца от възторг и умиление пред простотиите на своите страдащи от социален дебилитет управници! Ще кажете – а не е ли наистина такъв „обликът” на масовата българска журналистика днес? Не заслужава ли тя отново Ботевата оценка „бедна журналистика”? И не са ли се превърнали „децата на словото” в свадливите деца на лейтенант Шмит от романа на Илф и Петров? На този фон малцината достойни, верни на професионалната етика и честното говорене изглеждат като безумеца Дон Кихот, тръгнал да воюва с вятърни мелници. Лесно е предварително да оценим като „безрезултатно” подобно сражение. Или? Уважаеми дами и господа, спомняте ли си коя година става битката при Акциум, от изхода на която зависи бъдещето на Европа? Най-вероятно – не. А помните ли подробности от битката при Лепанто, в която Сервантес губи ръката си и за която категорично твърди, че бъдещето няма да я забрави? Настоящето отдавна забрави великите битки на миналото; нашият съвременник просто не знае за тези битки. Но няма грамотен човек, който да не знае за битката на Дон Кихот с вятърните мелници... Утвърждавам – битката на Дон Кихот с вятърните мелници е най-резултатната в историята на човечеството!

Дядо Коледа дойде!/ Трябваше да донесе/ от печалба милионче –/ той оставил камионче/ със клаксонче – за дете!/ Във бумаги потънАл,/ Старецът се объркАл…/ Турих си го зад витрината –/ Да ме кефи през годината!... Желая на всички индустриално количество Коледни Чудеса; европейско качество на въпросните чудеса (ама не по оня, двойния стандарт) и нашенски берекет – колкото поеме! И не забравяйте грижливо да сложите зад витрината подарените Ви доброта и любов, да Ви топлят през годината! Б.А. Уважаеми дами и господа, тук словоформата „витрина“ си е чист символ, а фразеологизмът „колкото поеме“ носи сложна символно-кулинарна натовареност. Баба ми много си падаше по нея. Помня, че веднъж – в пристъп на безумие, в желанието да демонстрирам някакъв гастрономически блясък и вдъхновен от формулата „колкото поеме“, сипах във варивото половин пакет брашно. Според мен то можеше още да поеме, обаче директно пое към кофата за боклук… Та исках да Ви припомня, че човек въобще не бива да се бъзика със символите и фразеологизмите и трябва да се отнася към тях с уважение и известна доза недоверие – колкото поеме. Весели празници!

Уважаеми дами и господа - обръщам се към всички, на които съм имал удоволствието и честта да бъда учител. Утре Английската празнува в НДК 60 годишен юбилей. Спомних си, че точно преди десет години по този повод бях написал някакъв текст... Изрових го, прочетох го и извън десетките композиционни и стилни забележки към автора открих, че поне аз вярвам на всяка изречена дума... И че изпитвам радост и тъга. Радост, защото нищо не се е променило - и тъга, защото нищо не се е променило. Зная колко тъпо е да публикуваш отново стари материали, но в нашия преходен и хаотичен свят трябва да има и поне малко непреходни ценности... Та си позволявам да Ви поднеса оня стар материал не защото е ценност, а защото в него се говори за нещо, което - надявам се - за всички нас е ценно... Docendo Discimus – Ние се учим, докато обучаваме другите На 16-ти май 2008-ма година Английската честваше своя 50-годишен юбилей. Не казвам „Първа английска езикова гимназия, София”; не казвам и 114-то училище с изучаване на английски език. За всеки учител и ученик, които по някакъв начин са били съпричастни с нейната съдба, тя си остава Английската. Едно представително училище, като цялата ни образователна система преминало през живожарищата на променящия се свят. С добри и лоши дни. С падения и възходи. И като българина оцеляващо – защото, докато има детска глъч в едно училище, то е живо. Илия Бешков казва: „Ако животът на човека е един кръговрат, накрая той се връща в пречистените състояния на своето детство. Защото топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина... Само стареещият човек, чрез възроденото дете в себе си, се сродява истински с децата. Но той е по-друго нещо от вдетинените глупаци”. На петдесет и седем започнах да разбирам думите на Бешков. Давам си сметка, че за мен, средностатистическия български учител, Английската е била убежище – и професионално предизвикателство, позволяващо да съхраниш нравствената си и интелектуална идентичност. Като преди това ги откриеш и повярваш в тях... Юбилейният концерт беше в Зала №1 на НДК. Препълнена зала. После се препълни фоайето пред залата. Обикалях сред разноликото множество. Изумително е да срещнеш колеги, с които си се разделил преди десетилетие. Но още по-изумително е да се взираш в лицата на околните и да се мъчиш да откриеш в тях ученици, с които си се разделил преди 30 години. Или преди двадесет... Те са впечатляващо променени. Едни и същи си остават само очите им. Това не е лъхащо на сантиментализъм клише. Очи, пред които си бил длъжен да се доказваш, се помнят дълго. Докато прозреш, че няма какво да доказваш – класната стая е пространство, в което разговаряш. Даваш и получаваш словото. Учиш – и те учат. Може би защото в една езикова гимназия учениците изучават чужд език. Но те всъщност откриват опасните дълбини на словото, което е неподвластно на капризите на времето. Откриват, че освен английски, немски, или френски, съществува и езикът на математиката, физиката или биологията. Че има езици на науката и езици на изкуството. И словото в един „научен” език може да ти позволи по-лесно да разчетеш посланията на културата... Има ли нещо общо между Ренесанса и химията? Но нали математическата зависимост 3:2:1, отнесена към химическото съединение от сяра, селитра и въглен, се превръща в черен димен барут. А той, открит от китайците столетия преди това, води до раждането на европейското огнестрелно оръжие. Което в ръцете на конквистадорите променя историята на Европа... Когато очите на младия човек открият пресечната точка, сечението, в което се събират различните научни дисциплини; когато прозрат връзката между фундаменталните научни познания и естетическите явления например – всичко онова, което в педагогиката се нарича „трансверсалност” – се ражда интересът. Децата са любопитните и неравнодушните, които всъщност са щастливите на този свят. Когато открият удивителната връзка между научен прогрес, изкуство , култура и социално развитие – те, дори ако не го съзнават, са щастливи. Тогава бремето на познанието, характерно за енциклопедичната ни образователна система, престава да бъде бреме. Тогава фактите престават да тежат като ненужен товар върху раменете им. Тогава, разсъждавайки върху героическата етика на Омировия човек, те се досещат, че 3000 години по-късно, произнасяйки „вечна слава на героите”, ние всъщност се връщаме към въпросната героическа етика. И чувството за ненужни подробности от едно отминало време се трансформира в усещане, че въпросните подробности могат да станат средство за решаване на глобалните проблеми в нашето съвремие. Учениците вече могат, изучавайки например антична поезия, да обвържат особеностите на Втория литературен род с историята на древна Индия, в която словесната задача по математика трябва да бъде поднесена в мерена реч. Нещо повече, ритмичната стъпка крие определени параметри, нужни за решаването на задачата... Това амалгамиране на математика и литература, наука и изкуство, познания за физическия свят и религия, е класически пример за трансверсалност, скъсяваща дистанцията между която и да било научна дисциплина и реалния живот... В който ученикът практически трябва да използва своите познания. С дълбокото убеждение, че всяка житейска задача има безброй много решения. И му остава само да намери най-доброто! Това не се постига с правителствени директиви или популистки приказки за реформи в образованието. Не става с красиво изписани програми, зад които прозира суха схоластика и безсмислено теоретизиране. За това са нужни учители с богата асоциативност, енциклопедични познания и устойчива линия в преподаването. И ученици, интелигентността на които провокира тези качества на учителя. Нужно е онова, което можем да изразим с метафората „духът на едно училище”. За мен такъв е духът на Английската... Не обичам епитета „елитарно”, прибавен към съществителното нарицателно „училище”. Словосъчетанието ме отвежда към представата за привилегии; за правоимащи и аристокрация. А нали още Класицизмът откри, че истинският аристократизъм е състояние на духа. Вид нравствено благородство, неделимо от френската максима „благородството задължава”. В образованието съществува – независимо, че малцина го разбират – подобен нравствен аристократизъм, който постепенно може да стане част от историята на едно училище. Той означава преподаватели с огромно самочувствие, професионално познание и опит. Хора, осъзнаващи чудесно, че могат да се реализират и печелят много повече извън класната стая; да преподават в престижен университет... Но са дръзнали да останат верни на толкова непрестижната днес професия учител. Защото само достойни хора могат да възпитават достойни хора. И като се вглеждах в очите на бившите си ученици – толкова променени, толкова различни; богати и бедни, в шикозни костюми или опърпани дънки – откривах все същото еднакво чувство за човешко достойнство. Не че училището ги е направило такива, но все ще да им е помогнало... И си мислех – с какво можем да влезем в Европа? Със „златните плодове” на българската земя? Ами нали днес най-често си ги внасяме тези плодове от комшиите... С далавера и гешефтарство? Европейците имат в това отношение по-дълъг и горчив опит. Затова са и толкова чувствителни към далаверата и гешефтарството. Гюлът остана в дисагите на Бай Ганя. Днес в Розовата долина край Казанлък „апетитен”, пък и по-важен е само оръжейният завод Арсенал. Тогава? Остават думите на Яворов – „Няма как да смаем света, освен като българи.” За всеки грамотен човек това означава интелигентни българи. Мислех си, че докато мъдруваме каква трябва да бъде визията ни за бъдещето, нашите ученици вече материализират тази визия. Под формата на интелектуален продукт. Те излизат от училище и отиват да следват в Принстън и Оксфорд. Отиват да учат. А когато останат в България, пак намират начин за академична и социална реализация. Понякога превеждат книги, а понякога ги пишат. Щом един млад писател като Емил Минчев в първия си роман отбелязва: „Посвещавам тази книга на всички бъдещи, минали и настоящи ученици на Първа английска езикова гимназия, София... Посвещавам я на всички бъдещи, минали и настоящи учители в Първа английска езикова гимназия, София...”, духът на Английската е добър и силен. Защото е дух на взаимно уважение и интелектуална свобода. Тридесет години в класната стая са ми разкрили една аксиоматична истина – младите хора са най-чувствителният сеизмограф, с който можеш да измериш искреността. Те не търпят лъжата и фалша. Усетят ли ги, стават мнителни. Мнителността е като киселина – разяжда всичко. От нея може да те спаси само категоричната морална позиция. За да се самоуважаваш, трябва да уважаваш своите ученици. Но това те задължава винаги да отстояваш гражданска позиция, защото освен учител си и възпитател. Когато ти повярват, учениците застават зад теб. През 2000-та година Английската отстоя моралното си право да отхвърли директор-парашутист, „спуснат” със заповед от самозабравил се чиновник. Месец и половина редом с учителите протестираха и учениците. Някои се връщаха от Америка и от летището с такси идваха в залата за конференции, за да защитят достойнството и престижа на своето училище. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулниците, които се опитват да оплескат с кал представата за българското образование... По време на учителската стачка миналата година учениците на английската отново бяха с учителите си. Защото са свободни в правото на избор. И защото в морала няма двойни стандарти, а знанието и моралът винаги раждат толкова дефицитната свобода на мисълта. Училище, в което свободата на мислене стане традиция, е достойно за традициите на българската образователна система. Такива училища в България са повече, отколкото политиканстващата посредственост подозира. Такива училища са озарени от светлината на свободата и разума... Топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина. Светлината не топли, но скоростта й е впечатляваща, нали? 21.05.2008.

Поради причина на факта, че напоследък куцо, кьораво и сакато демонстрира ментален блясък в разсъждения върху един социологически термин – "джендър" – реших да се включа в полемиката с импровизация върху пародийните стихчета на един недооценен български класик: ...Той е страшен и зъбат/ рунтав, мръсен и рогат,/ ала срещне ли момата,/ в миг настръхва му косата -/ скрива се в гнездото сам/ и трепери цял от срам.../ Там ловецът го открива,/ моментално го убива/ и от сивата му грива/ ръкавици си ушива! Що е то? / Джендър!!! /

Казват ми... Казвам им

Казват ми: Защо бе, Ники? Защо се набъркваш в политиката, тая мръсна дума; не знаеш ли, че там всички са маскари; ще те купят и ще те продадат, пък ако не могат, ще те употребят! Срещу власт не се рита; тези, дето държат парите, държат и властта – и тия избори като ония… Казвам им: Защото думичката „политика” не произлиза от „поли”/много/ и глагола „тикам”, нито от английското „поли–тикс”/много кърлежи/. Тя е свързана с битието ни, с настоящето и бъдещето ни. Аман от онова интелигентско високомерие, с което гледаме на грозното в живота и гнусливо се дистанцираме от него. Щото, докато умните се наумуват, лудите се налудуват! За моите 65 години никой не успя да ме купи, продаде и употреби. Никой не може да Ви купи и употреби, ако Вие не искате! То е като оня виц – „Бе, господине, в тия гащи, дето си ги избрахте, ще влезнат двама? – Ще влезнат, ако ги пущим!” Защитавал съм обществени каузи – губил съм само нерви и килограми. Печалбата не е в пари; тя е в самата кауза и правото да заемеш позиция; в удовлетворението, че си воювал за тази позиция! А и нали Ботев ни рече, че няма власт над оная глава, която не иска власт? Пък Левски допълни: „Не се заблуждавайте, че тия, дето държат парите, държат и бъдещето ви!”. А що се отнася до „и тия избори като ония” – припомням думите на един мъдър европеец: „ Никога не се предавайте на отчаянието – то не удържа на обещанията си”… Казват ми: Аха, ама и ти май реши да облажиш, щото в местни избори участват ония, дето искат да напълнят гушката. Във властта се влиза, та да догониш онези, дето вече са се налапали! Друго си е да седнеш на кметското столче; общински съветник да си – бей гиби; земаш парици и си кюташ! Пък ако си читав – къде е казано, че ще се справиш? И как хората да познаят читавите?!! Казвам им: Да водиш спор с онези, които те познават, е тъпо – с тях се разговаря. Да спориш с ония, които не те познават, е още по–тъпо – то е като да наливаш пустото в празното. А да убеждаваш другите, дето са убедени, че всичко се купува с пари, а онова, което не се купува с пари, се купува с много пари, си е жив идиотизъм. Трудно е да изчетеш собствената си неграмотност… Но ще ви кажа – в България няма учебно заведение, което да Ви подготвя за за президент, министър, депутат, кмет или общински съветник. В тези „избираеми длъжности” човек влиза със собствения си интелектуален багаж, характер, инат и морални позиции. Заплатата на един кмет и общински съветник не е такава, та за четири години той да вдигне палат за няколко милиона и да подкара Майбах… Ако срещнете подобен случай – ами, значи, излъгали са Ви! Ами „отсвирете” лъжеца! Изритайте и партията, която го е издигнала! На всеки четири години избирателите реално могат да наказват и хвалят; те реално държат властта в ръцете си. Смисълът на изборите е хората да повярват, че нещо зависи от тях – всичко зависи от тях! Ами отидете да гласувате; накарайте Вашите близки, познати и приятели да гласуват – и животът ни наистина ще се промени! Ние избираме приятели и ако те ни разочароват, разделяме се с тях. В политиката е същото… Казват ми: Добре де, ама защо точно кмет на район Оборище? И какво толкова, ако те изберат от листата за общински съветници? Казвам им: Защото Оборище е кварталът на моето детство. Там открих „мистерията на лелките” в детската градина; там, в 129–то получих първата си забележка „Влиза в училище през прозореца”; там в парка Заимов се пердашехме с децата от другата улица; там учих, следвах, работих в Математическата и Английската… Там паветата миришат на софийска древност, а сянката на Александър Невски е притулила история на 25–годишния ни Преход… Там и хората са по–различни – кварталът не е „богат финансово”, но неговите 3070 декара са „кондензирали” гигантски интелектуален и културен потенциал… А позицията на общински съветник дава в ръцете ти страшното оръжие на Гласността и правото да убедиш хората, че светът не е толкова мърляв, колкото изглежда! Казват ми: А как смяташ да направиш кампания без пари? Че без пари няма кой да ти разлепи някой и друг плакат! Без финанси, байно, избори се не правят! Казвам им: Имам своите бивши ученици, които отдавна са ми станали приятели; това е капитал, какъвто милионерите нямат. Имам онези, които ме познават – те са богатство, което никой не може да „фалира”… Имам моя си живот, в който не съм правил компромиси с моята си съвест! Казват ми: Ники, ма ти май си идеалист? Казвам им: Алеко Константинов изрече: „А идеали трябват, Алексей, те не са празни думи, както смята жадната за облаги сволоч!”. Казвам им: Аз съм даскал по литература. Не мога да бъда друг. Ники Николов

молба, съвет и апел

Скъпи приятели, молба: гласувайте; съвет: гласувайте; апел: Гласувайте!!!

А дано, ама надали...

Нали си спомняте онзи нецензурен анекдот, в който наш мургав събрат открил любовта на живота си. И в миг на върховна близост си пожелал някои екстри от сферата на интимните взаимоотношения. – А дано… – рекъл. – А дано, ама надали! – му отвърнала избраницата… Този израз, кой знае защо, намери широко приложение във вербалната практика на народонаселението. Даже се роди популярна песничка. А фразата „А дано, ама надали” излезе от вица и стана фразеологизъм. Какво е „фразеологизъм” би трябвало да знаят най–вече българските ученици, които в понеделник отново ще влязат в класните стаи. А дано го знаят и дано е спорна новата учебна година! А дано, ама надали… Извън мръсните талази на демагогията от поредната предизборна кампания, в която темата за образованието е „устойчиво присъствие”, поне две новини, свързани с въпросното образование, заслужават сериозно внимание. От първи септември почти една трета от учителския състав получи – или ще получи увеличение на заплатите. А дано този „материален стимул” върне на учителството изгубеното самочувствие; промени манталитета на колегията и изпълни класната стая с онази творческа атмосфера, за която мнозинството от ученици въобще не знае, че съществува! А дано, ама надали. Щото зад факта е скрит един друг факт – увеличението на заплатите зависи от директора; свързано е с директора и се определя от директора! Всеки учител знае, че приказките за ролята на педагогическия съвет, родителските настоятелства и разните му там комисии са „въздух под налягане”. Законодателството е превърнало директора в местен феодал, който коли и беси. И поне осем десети от директорите ще наградят с по–висока заплата послушковците, мълчаливците, сервилните… Но сервилните не са професионалисти. Професионалистите отстояват позиция; имат визия не са послушковци… И какво става с тях, като ги подпукат с финансовата лопата? Ами, естествено, ще теглят една майна и ще търсят друга реализация. Знаете ли, че за 14 години около 32% от българските учители са уволнени, съкратени или пенсионирани? Тези процеси ПП”Глас народен” пространно коментира и анализира в своята „Философия на промяната”. А дано знаете за това. Ама надали… Лаиците ще рекат – ама нали тази есен към учителската професия ще се присъединят и 60 млади учители, обучени по програмата „Заедно в час”!... А дано тази свежа струя отмие склеротичните плаки от кръвоносната система на и без туй обезкръвеното българско образование. А дано, ама надали. Защото и лаиците са длъжни да знаят, че за да добиеш педагогическа правоспособност, още по време на следването трябва да изучаваш маса педагогически и методически дисциплини. Наистина ли вярвате, че за няколко месеца една неправителствена организация е в състояние да постигне същия ефект, да тегли шут на академизма и да замени висшето образование с „проект”? Понякога пътят към Ада е застлан с добри намерения. То е като парамедиците в здравеопазването – нужни са, ама няма да компенсират липсата на медици. То е като патерицата за сакатия – помага, обаче не лекува… Истината е друга – нужни са драстични промени във висшето образование, свързани с подготовката на бъдещите педагози. За всичко това ПП „Глас народен” говори в своята „Философия на промяната”. Защото е единствената партия в България, която има само един приоритет – Образование – и свързаните с него Наука и Култура… А дано, в навечерието на изборите, прозрете това… Ники Николов

Минута е много

Вероятно си спомняте онова телевизионна предаване, в което анимирана фигурка с гадничко гласче произнасяше – „Няма време!”. На фона на мъчителното пъшкане, с което пореден титан на мисълта се мъчеше да разумее как да отговори на въпроси от рода „колко ангели се събират на върха на една игла”. И се чудим защо такова била дереджето на масовата култура у нас… Но когато иде реч за политическа култура, трябва да припомним, че тя не може да бъде нито „масова”, нито „касова”. Нея просто или я има, или липсва. А именно значимите обществени събития показват нейното наличие или отсъствие! Несъмнено, политическото събитие на деня е оставката на правителството, депозирана в деловодството на НС в 17.59 ч. – минута преди края на работното време. Щото минута е много! Обаче в деня, когато трябваше да бъде гласувана тази оставка, минутата се оказа недостатъчна. Не стигнаха и час, и два. Пренията се вихреха от патетична защита на Орешарски до апокалиптични оценки за неговата дейност. Но знаете ли, в последна сметка споровете все стигаха да въпроса – кой бил виновен за падането на кабинета? Дали изборите за Европарламент, дали поведението на Доган – Местан, или далаверите и скандалите около една българска банка… Накрая беловлас социалист с пищни мустаци свирепо отсече – виновни са… „1000 – 2000 соросоидчета, които бяха на хранилка на един мастит олигарх!...”. И поне отчасти позна – „виновни” наистина се оказаха протестиращите. Те от първите дни на Протеста поставиха етикета „кабинет Олигарски”; те зададоха сакралния въпрос „Кой?!!”; те изведоха студентите на улицата; те доказаха, че в нашия обществен живот понятията „ляво” и „дясно” са загубили смисъл, защото политическата „палитра” на участниците бе невероятно пъстра; те ни върнаха към истината, че гражданската позиция не може да бъде „яхната” именно защото е Гражданска – и че тя винаги носи резултат! Дори ако е година по-късно. Та какво е за Историята година? Нещо като минута от нашия делник… Онова, което беловласият с пищните мустаци не позна, бе всичко останало. Не позна броя на протестиращите, защото само в София те надхвърлиха милион, а толкова гласоподаватели някои от парламентарно представените партии са имали само в невинното си политическо детство. Митът за „платените протестиращи” днес може да радва само буля Мара от село Горно Нанадолнище и маргиналите, които се присламчват към политическите лапачи, та белким някоя трошица от трапезата напълни търбуха им… Не позна с определението „соросоидчета”, защото вероятно – по аналогия – е визирал кретеноидчетата, с които е пълен все още действащият Парламент. Не позна с „мастития олигарх”, защото въпросните са в партията на другаря Станишев, на другаря Местан – и изобщо в редиците на традиционните политически партии. Припомняме на „господин другаря”, че протестите започнаха заради един мастит олигарх… „Дяволът е в детайла” – казва един голям европейски писател. Един детайл се открои в дебатите около оставката на „кабинета”. Стана пределно ясно, че всички парламентарно представени партии не разбират не само, че „лявото и дясното” в политическия ни живот тотално са загубили своя смисъл. Те изобщо не разбират, че в съвременната политика няма място за „горе” и „долу”. Че те не са „правоимащи”, че не са Горе, на Олимп, откъдето с презрение да ругаят тъпите гласоподаватели, които дестабилизирали държавата… Защото аз не съм „долу” и нямам никакво желание полуграмотен идиот с дебел портфейл да се грижи за светлото ми бъдеще! Вчера хората с политическа култура за пореден път се убедиха, че Парламентът трябва да бъде проветрен от спарената атмосфера, завещана ни още от соца. В него трябва да влязат партии, които не са набъркани във финансови и политически далавери. Правото на всеки гражданин да избира ражда избори, а тези избори определят кой да управлява. Не богатият и устатият, а онзи, който е спечелил доверието на гласоподавателите – с идеи, с поведение, с вяра. Затова „Глас народен” има един приоритет – образование, наука, култура. Вчера набързо гласуваха и прегласуваха Закон за висшето образование. Щяха да опраскат и Образованието, ама не остана време… Толкова им пука за образование и наука. За култура да не говорим. Длъжни сме да работим за нашата кауза, защото тя е нужна на обществото. Всяка минута е скъпа… Обаче минута е много, нали? Ники Николов

18 юли

18 юли е 199–ият ден в годината; до нейния край ни остават още 166 дни. На тази дата през 1501–ва е родена Изабела Хабсбург, кралица на Белгия, а през 1552г. – Рудолф II, император на Свещената Римска империя. За нас на тази дата е роден Левски. На 18 юли през 1332 година армията на Иван Александър разбива византийците; през 1789-та Робеспиер се присъединява към идеите на Френската революция, а през 1921-ва Калмет и Герен откриват противотуберколозната ваксина… За нас на тази дата преди 177 години е роден Левски… На 18 юли са починали Караваджо, Джейн Остин и Хаджи Димитър – за нас са изминали 177 години от раждането на Левски. И в скучния, но наситен със събития делник на днешния 18 юли до нас, дошъл от глъбините на историята, кънти гласът на Апостола. За да ни обясни онова, което не разумяваме – и да ни припомни онова, което сме забравили! Днес вестниците пишат, че европейската валута е поевтиняла и спрямо щатския долар; че скандалът в Държавен фонд „Земеделие” продължава, а задълженията на държавата и общините към строителните фирми, които работят с проекти по европейските програми, надхвърлят един млрд. лева! Автокатастрофата в Украйна разтърси световните пазари, Израел започна наземна операция в Газа, шефът на американското разузнаване в Германия напусна германската територия… А болшинството нашенци с неописуемо простодушие отсичат – бе кво ми пука на мене? Нямам сметка в евро, не съм шеф на строителна фирма и не живея в Газа… Писнало ми е от политика, всички са маскари и въобще няма да им гласувам!! Имам си моите лични проблеми и тук, в България – хич не ми дреме за Германия и Америка!!! А гласът на Апостола припомня: „ Ако е за българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние го обръщаме…” Защото безразличието е първата стъпка към мизерията и духовното затъпяване… Днес продължава да се вихри скандалът с Корпоративна търговска банка; стана ясно, че кредитните досиета за заеми си близо 3,5 млрд. лева, че петима „горят” с 300 милиона; че около 3600 души имат депозити, надвишаващи гарантираната от държавата сума, а 46 имат депозити над един милион. И че 138 милиона са блокираните пари на държавни предприятия… А продължава да се вихри спорът дали истината трябвало да се търси; дали медиите трябвали да я разгласяват; дали словото нямало било да дестабилизира България – санким, долу гласността в името на народа! А Левски казва: „ Ето, че ти не си народен – виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да стане по-голямо и да убие народа…” Да коментирате нещо? А осъдете за зловредни слухове Апостола, де! Днес и на децата стана ясно, че това правителство си отива – преди да са го изгонили с камъни; че предсрочни избори ще има и дори се знае на коя дата… Обаче нашенецът, настръхнал от правителствени дивотии и освирепял от блокираните му в банката дребни парици, отсича – и тия избори като ония! Избори се правят с пари – който държи парата, той печели! Пак ще се наредят паралиите от днешния парламент. Майната им на всички!!! А Левски се мръщи: „ Не се подлъгвайте, че онези, които държат парите, държат и бъдещето ви…”. Никой няма монопол над бъдещето – и никой не може да ни отнеме правото на избор… Но когато избираме, трябва да си припомняме думите на Апостола – „Цели сме изгорели от парене и пак не се научихме да духаме!”. Защото тези слова не си за социални дебили – те са гласът на един народ. А гласът народен е внушително нещо, нали?

Praudite, cives! ( Ръкопляскайте, граждани! )

Знаете ли кое – поне от гледна точка на елементарната езикова култура – е идиотско в словосъчетанието „народна република”? Ами очевидния факт, че тя, като е република, не би могла да не бъде „народна”. Макар че у нас, по времето на Кобурггота, за една бройка да се цръцне чудото „народна монархия”… Обаче сме длъжни ди припомним на късопаметните, че 45 години бяхме граждани на НРБ. А кое е идиотско в израза „детски педиатър”? Ми пак същото! И сега – как Ви звучи съчетаването на името Анелия Клисарова с „българско образование”? Оставям отговора на Вас… Сутрешното интервю с министър Клисарова ни поднесе букет от неописуемо простодушие, безхаберие и наивитет, който би могъл да извика сълзи на умиление. Или взрив от нелицеприятни изрази, които науката нарича „експресивни синоними”, а нашенецът направо си им вика „псувни”… Още преди година тя се оказа в „епицентъра” на скандал заради прекрояването на учебните програми по литература. После се опита да „преустрои” и програмата по история. След това прозря, че ако можеш да си купиш за 150 лева правилните отговори за матурата по български език и литература, то просто… не трябва да ги купуваш! Днес, мъдрувайки върху идеята за единен учебник, стигна до поредното грандиозно прозрение: „Няма как държавата да създава корупция – държавата плаща учебниците, няма как тя сама на себе си да прави корупция”… Понамирисва на „Държавата – това съм Аз” нали? И нито дума за факта, че за 14 години са закрити кажи–речи половината от българските училища; че са уволнени, напуснали или пенсионирани около 32% от българските учители; че заплатите на останалите са обидно ниски; че и учители, и ученици са демотивирани; че нивото на неграмотността у нас застрашително се повишава! Доскоро зад лъскавата, пряснобоядисана фасада на сградата, наречена „българско образование”, се криеха овехтели помещения, от стените на които наши мургави събратя крадат винкел. Днес пороят от некадърност, недалновидност и управленческа немощ направо е подмил устоите на сградата. И когато тя рухне – във фургони ли ще преместят образованието? ПП „Глас народен” последователно, твърдо и категорично стои зад своя основен и единствен приоритет – образование, наука и култура. Прочетете отново нашата „философия на промяната”, свързана с визията ни за образованието. Сравнете я с „философията” на Клисарова… И мислете – утре предстоят избори. А избраните от Вас ще си назначат за просветен министър някой „Медик на годината ”, който няма да излекува тежкоболната образователна система… Или отново ще обвържат българския спорт със специалист по синтаксис, от което спортът ще заприлича на сложно съставно с много подчинени и съподчинени изречения! Мислете. А на онези, които не искат – и не могат да мислят, подаряваме латинската сентенция: Praudite, cives!

Черешова задушница

Точно преди година написах разказа "Черешова задушница". Позволявам си да Ви го припомня, защото: "Тежко и горко на оня народ, който в движението си напред не е непрекъснато обърнат назад...". Тогавашните събития обясняват онова, което се случва днес. И още нещо обясняват – никога, ама никога гражданската позиция не остава без последствие! Рано или късно тя носи своите ефекти... Та ето въпросния текст............:Едно време по селата Черешова задушница се тачела като голям празник. Чисти забрадки, пъстри престилки и бели ризи със стъклено копче на яката пълнели мегдана. Народът се събирал под своето небе, на земята си, край гробовете на своите отци… Децата държали майките си за сукманите – всички се държали един за друг, та да не се разгубят в пустинята на битието. Защото разгубването е страшно нещастие! Затуй давали на децата черешки, всички похапвали от сладкия плод, поръсил като капчици кръв зелените корони на плодните дървета. А вечер запалените свещици сочели на мъртвите правия път към Спасението. Защото и в отвъдното душата може да се заблуди и да изгуби пътя. И по прикована на кръст ръка се уливал восък от запалена вощеница, та да се измоли от Бога прошка за покойниците… Сетне танковете на Трети украински фронт задрали с веригите си прашните селски пътища; шумкарите слезли от Балкана; бившите чобани и ратайчета станали управляващи и разгонили множеството от селата. Хората юрнали по градовете, буренясали пътеките към храма, а религията станала опиум за народа. Но народът, понеже не знаел какво е опиум, пак тайничко си тачел старите църковни празници. И в съботата преди Петдесетница посещавал гробовете на близките си покойници, почиствал ги, прекадявал, преливал ги с вода и червено вино. И не забравял първите череши, дали името на тази панихида… Тая година Черешова задушница се падна на 22 юни. Съботата се случи жарка и суха, даже трамваите едва се влачеха по нагорещените релси, сякаш уплашени да не се опарят… С нетърпение чаках вечерната прохлада – и митинга. Управляващите по стар ченгесарски навик криеха броя на протестиращите, изкарваха ги от няколкостотин до няколко хиляди – а вече десетки хиляди след работа заливаха улиците и крещяха „Оставка!”. Очаквах в почивния ден Протестът да е толкова многолюден, та и слепите да го видят. Макар че за нашите „слепци с очи”, сграбчили властта, не таях особени надежди… Дано поне свирките и тъпаните ги поразбудят – мислех си. Дано в мрака на наглото им самодоволство, в мегаломанията на усещането, че са богопомазани Свише, просветне някоя искрица разум! Та нали протестиращите не искат нищо друго освен предсрочни избори; нали изборите са най–точното мерило на демокрацията! Цели поколения са мечтали за тази демокрация – ако са толкова убедени, че управляват за доброто на народа, нека поискат от народа вот на доверие… Защото аз не съм ги избирал. И онези, които са на улицата, не са ги избирали. Избрали са ги едва една десета от гласоподавателите… Така си мислех, крачейки по горещите плочи на тротоара към площада. Сетне потънах в морето от хора; разтворих се в множеството, развяло плакати и знамена. Хората бяха много – но тази огромна маса от хора бе странно притихнала. И виковете, и свирките бяха някак приглушени… Реката от недоволни граждани потече към Народното събрание. Отбих се край Руската черква и се вгледах в редиците на протестиращите. Те се точеха и точеха; редиците на крачещите сякаш нямаше край. Бяха двадесет, бяха тридесет хиляди души – но ми се струваха двеста, струваха ми се триста хиляди; бяха „хиляди, маса, народ”; тяхната колона се нижеше смълчана, с глух ропот, безкрайна в своята стаена ярост… И тогава разбрах – на Черешова задушница протестиращите бяха извели на площада и своите скъпи покойници. София, 22 юни

Да върнем мястото на учителя ! ( БСП? ) В една своя творба Тери Пратчет ни казваше, че: "докато истината си обуе ботушите, лъжата два пъти ще обиколи света". Тая максима няма да учуди нашенеца. Той е свикнал с лъжата в политиката и би се учудил, ако тя не се вихри навсякъде. Но когато иде реч за образованието, което партия "Глас Народен" е приела за приоритет, категорично не можем да преглътнем лъжата. Всеки може да прочете нашата програма "Философия на промяната", която от година е на сайта ни. Няма нищо лошо някоя партия да "копи-пейстне" нашите разбирания за образователната система, нейните проблеми и бъдеще. Само че, тази програма всъщност синтезира онова, което българското учителство защитава с цената на много болка и разочарования по време на най-дългата и масова в историята на България стачка. Тази стачка бе смазана от правителството на тричленка, начело на което стоеше г-н Станишев. Той така се трогна от проблемите на учителството, че по-късно изнесе открит урок в пловдивско училище, за да докаже, че куцо, кьораво и сакато може да стане даскал ... Негов финансов министър беше г–н Орешарски, професионалист дълбоко убеден, че преговорите за състоянието на образователната ни система са "седенка, която трябва да се разтуря". И въпросното правителство направи всичко възможно и невъзможно "да разтури седенката", впрягайки всички ресурси на държавата и целия инструментариум, с която тази държава разполага. А тезата: че българският учител трябва да застане в центъра на образователния процес и че това е първата крачка в промяната на неговото функциониране бе иронизирана, оплюта и профанирана. Сега същите тези хора - макар и в нова конфигурация на една друга тричленка, като кучето на Павлов пускат лига пред сладката тема за значимостта на нашето образование. Наистина ли вярвате, че "седенкаджията" особено се е трогнал от неговото състояние? Или че новоизлюпеният педагогически експерт Станишев е станал по-грамотен в тази област? Народът казва: "то бива бива, ама вол за мезе не бива". Станишев, Орешарски и сие очевидно разбират от мезета. Нали един от някогашните лидери на социалистическата партия беше казал, че въпросната партия приемала вината само "с мезета"! Ние нямаме нищо против някой да се възползва от предложенията ни - та ако ще дори да ги приложи в практиката. Но сме категорично убедени, че точно тези парламентарно представени партии и точно тези ВИП персони разбират от въпросната проблематика, колкото "крава от реостат". Не искаме да обиждаме кравата. Написа: "Глас Народен", Николай Николов

Малка песничка за Тролчетата–червеношийки, коиго пълнят свободното пространство на интернет с фалшиво чуруликане

Тролченце червено,// колко си ми сладко!// Хранят те с парички,// та да псуваш гладко...// Но от тез парички// мъничко простаче,// задникът ти веч е// на главата качен!

Ники Николов в БНТ - Монологът на един учител (+плейлист)

Ода за тоалетната чиния

„За тебе е моята песен/ За тебе е моята ода/ За тебе – днес и завинаги…” Из „Ода за СССР” Трудна работа е да материализираш абстрактното. Така е и с думичката „завинаги”. Тя е своеобразен синоним на „безкрайност”, а за нея комай Айнщайн беше казал, че само две неща граничели с безкрайността – човешката глупост и Вселената. Но за второто той не бил съвсем сигурен… Обаче „днес” си е нещо много конкретно. Днес е 19 ноември, Световен ден на тоалетната. И понеже България – поне на теория – все още е член на НАТО и Евросъюза (независимо от щенията на управляващите), и понеже все още сме част от демократичния свят (независимо от мокрите сънища на управляващите), предлагам Ви да отбележим по достойнство този светъл празник. Често съм се шегувал, че ако българите си имаха своя екзистенциална философия, ключова дума в нея щеше да бъде словоформата „нужда”. Нашенецът все го гони някаква нужда – екзистенциална нужда, социална нужда, икономическа нужда, голяма и малка нужда – и в последна сметка той се оказва в нужника. Нали помните оная битова мъдрост – хората на кръстопът нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали… Обаче днес представителна извадка от парламентарното управляващо мнозинство, известно с удивителните си енциклопедични познания, е твърдо убедено, че на електората – разбирайте, бъдещите гласоподаватели – мястото му е в нужника. Щото човекът е биологическа единица, която яде и се…, пардон, отделя остатъчните продукти на храносмилането. Не му е нужна някаква си там висша нервна дейност; някакъв си там разум; някакви си там морални ценности и политическа култура. Това „мнозинство” направо е влюбено в Хашек и много му се иска да повтори думите на един солдафон от „Приключенията на добрия войник Швейк”, който презрително се обръща към недоволните – „И направихте, какво – едно голямо лайно…”! Протестът навлизал в шестия си месец – и кво, вече не излизат по улиците 30, 60, 100 хиляди души… Пък и ние си спретнахме партиен митинг, композирахме черен влак (пардон, няколко влака), на – три партии изкараха цели шейсет хиляди души! Одма печелим изборите! Студентите окупирали разни университети – и кво, откопираха ги… Пък ние дипломите и без университети си ги купуваме! Скандалите в управлението се множат като мухи–винарки… И кво? Който е недоволен, направо го уволняваме! Или в полицията, мамка му… Обаче въпросните титани на мисълта изобщо не са в състояние да „разумеят” няколко „дребни” истини. Протестът продължава – и милионите българи, които за половин година отказаха да дишат политическата воня на клоака и да клечат над турското клякало, ще отидат да гласуват на бъдещите избори. Познайте до три пъти за кои три партии няма да гласуват в никакъв случай! Познатата до втръсване мантра, че в България има само четири партии и ако не е Станишев/Доган/Волен, ще е Бойко, пък ако не е Бойко, ще е тричленката, вече провокират позиви за повръщане и у децата. Да ви припомня ли – преди време НДСВ се пръкна от нищото, спечели впечатляващо мнозинство, издъни се с управлението, загуби следващите избори… А малцината, влезли в следващия Парламент, влязоха в съюз със Станишев и Доган. И после пак изчезнаха в нищото… Днес Станишев и Местан си имат нов съюзник – фашизоидът Болен Лидеров. Бъдете сигурни – и той ще изчезне безследно от политическата сцена… След управлението на тричленката преди време въпреки провокациите, парите и полицейския произвол една нова партия – ГЕРБ – спечели изборите. Издъни се, изпадна в изолация, следващия път и от нея ще остане един файтон хора. Тогава – кой? Ние, Вие, Те – онези, които не са омърсени. Които отказват да преглътнат философията на „кенеф–капията” като политическа доктрина. Това е политическа аксиоматика. Прозряха я дори студентите – те извършиха нещо удивително. Приобщиха една огромна част от младите към проблемите на делника и както и да се развие техният протест, значимото е факт! Младостта на България вече не е спяща! А онези, дето искат да ни натикат в нужника, забравят, че освен турски клекала, кенефи или (това го откриха депутатите на Волен във Франция) клозети, в битието на хората има тоалетни, сервизни помещения… Някога японските самураи смятали, че тоалетната е най–творческото място, в което освен всичко друго трябва да има и поне седем вида туш, та да може мислителят–войн и там да сътвори поредното хайку. И понеже днес е Световен ден на тоалетната, ако природата Ви призове… Седнете по европейски на тоалетната чиния (щото човек може да сяда и по турски). Представете си, че сте мъдрец и воин. Настройте се творчески. Не пишете ода – такава ода написа по времето на соца един послушен певец на режима („Ода за СССР” можете да прочетете само, ако страдате от тежка форма на запек). Представете си, че пишете хайку. Нещо като „Хайку за българския делник”: Тоалетна чиния./ Лопатка за смет…/ Червени боклуци!

Монологът на един учител

"С широко затворени очи" – хроника на Протеста

"Искате ли денят Ви да започне добре? Рецептата е проста. Пускате компютъра си и създавате файл „Станишев и Орешарски”. След това го премествате в кошчето за боклук. Компът Ви пита – наистина ли искате да се отървете от „Станишев и Орешарски”? Вие отговаряте – да!!! Чува се шум от дръпнато тоалетно казанче и на лицето Ви изгрява усмивка. Светът е хубав и поне от персоналния Ви компютър дебне спасение… Ако този анекдот не Ви възмути, сборникът, който държите в ръцете си, е именно за Вас. За онези, които изписват думата „Протест” с главна буква... И са наясно, че в нашия език думата „морал” не се пише с „у”!" – с тези думи представям на читателите сборника "С широко затворени очи". Част от текстовете са Ви познати. Друга част не съм публикувал, но всички са рожба на убеждението, че езикът на журналистиката не може да бъде "опростачван" точно, както езикът на литературата не може да бъде сведен до журналистически клишета. Че събитията изискват едновременно рационален и емоционален прочит. И че пишещият трябва да бъде пределно искрен – а дали читателите ще приемат неговата позиция, или не, е без значение. Важното е текстът да извика у читателите усещането, че всеки има право на собствена позиция, която е длъжен да отстоява... Първите два материала са отклик на предсрочните парламентарни избори; в тях изразявам партийни пристрастия и защитавам политическа кауза. Третият е свързан с началото на Протеста. И с разбирането, че горещите събития от лятото на 2013 година не бива – и не могат да бъдат обвързани с партийни пристрастия. Че те са уникални за нашата морална идентичност. И че всеки опит да бъдат омаловажени и игнорирани е морално престъпление! Протестът продължава...

Честит празник

На 17 септември почитаме християнския празник на светите мъченици София и нейните дъщери Вяра, Надежда и Любов. На 17 септември за пореден път честваме празника на София. И понеже жителите на този град знаят, че София расте, но не старее; понеже носят в сърцата си Вярата, Надеждата и Любовта – най–същностните измерения на мъдростта; понеже разбират, че улиците и площадите са белите дробове на Столицата – те излизат на протест по улиците и площадите… И тогава София диша чистия въздух на Свободата. Честит празник!

За първия учебен ден

В променливия и хаотичен свят на националното ни битие има няколко неизменими ценности, които не могат да загубят стойността си. Такава ценност е езикът, който винаги ни сближава – дори когато сме разединени. Такава ценност е книжовността, която винаги ни извисява – дори когато ни се струва, че животът ни е принизил. Затова началото на всяка учебна година е повод за радост; празник на ученици, учители и родители. Затова средата на месец септември извиква у нас представата за детски смях, училищен звънец и радост… В името на този смях и този звънец българското учителство преди години се вдигна на протест срещу онези, които които мечтаеха да маргинализират образователната ни система. А докато има хора, които воюват в защита на образованието, нацията може да вярва в своето бъдеще. Една стара притча разказва, че някога един вярващ човек трябвало да прекоси пясъците на пагубна пустиня. Той призовал на помощ своя Бог и поел по трудния път. Но когато го извървял, видял, че зад гърба си не винаги има два чифта следи… – Защо понякога си ме оставял сам?! – извикал той объркано. – Никога не съм те изоставял, сине – отговорил Бог. Понякога просто те носех … В нашата национална съдба образованието е онова, което ни носи в най–трудните мигове. Затова ще се борим за него. И ще го почитаме така, както повелява вярата! Ники Николов

Да ваканцуваме, другари!

София, 1 август, ден 49 от Протеста. Ако перифразираме известния старобългарски надпис: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда…”, ще кажем – месецът, и добро да е донесъл, свършва – и друг започва. И слава Богу! Юли донесе много зло – и много добро за България. Злото е ясно – то е триглавата ламя, управляваща с безочието на твар, убедена в своята безнаказаност. Захапала златната ябълка на властта, гадината – тричленка не за първи път ръфа сладкия плод. Цели четири години тя така мляскаше и се давеше в лигите на своята лакомия, та на хората им писна, изритаха тричленката от властта и си избраха добрия юнак Бойко. Да пази плодородното дърво на националното богатство! Оказа се, че юнакът бил от същото тесто замесен. Той се разположи на мястото на БСП – ДПС – НДСВ, разпаса пояса и се захвана юнашки да лапа. Някои разправяха, че даже са го виждали да подхвърля по мръвка и на ламята – нали е хайванче, твар Божия, и тя душа носи… Забрави юнакът, че върне ли се звярът под дървото, изгонване няма. Докато не изплюска всичко, никой юнак не може го помръдна от мястото!... Истината, обаче, не е като в приказката за тримата братя и златната ябълка. Защото у нас, преди три и половина години, ламята не я изгони юнакът, а електоратът. И то по време на избори! Гласоподавателите си назначиха Борисов за юнак – и пак те го издухаха от поста. Тук е „доброто”, което месец юли припомни на хората – припомни го категорично и безапелационно. Защото едно правителство и добре да управлява, си отива – и друго идва. А това не управлява добре. То управлява (то пък и едно управление!) направо безобразно. Знаете ли защо така са се вкопчили във властта? Защото чудесно знаят, че едни бързи предсрочни избори ще издухат като прахоляк и Станишев, и Местан, и Сидеров, и Борисов. Въпреки идиотските внушения, че като си идел Станишев, щял пак да дойде Бойко… Ах, как им се ще! Как им се иска да повярват, че има само четири партии в България – и на тези четири партии „свише” е дадено да мъдруват и кадруват в народното събрание „во веки веков”! И си плащат, та клакьорите да им го повтарят в разни „социологически проучвания”. Недоразуменията пред НДК да го сричат. И кехаите да го тръбят по мегданите! Защото в своя просташки егоизъм са се вторачили в собствения си пъп. Имат очи само за златната ябълка… Обаче ябълката не е тяхна частна собственост. И протестиращите го повтарят 49-и ден. Не им омръзва. Пък като прегреят от повтаряне, си устройват плаж пред парламента, разхлаждат се и продължават. От сутрин до вечер. Отново и отново!... А ония в Парламента, като не разумяват – и не искат да разумеят какво точно става, виждат само плажа. И им светва пред очите! Ще излязат във „ваканция”; ще се скрият за месец – и всичко ще се кротне! Ще се уморят митингуващите да митингуват. Нали всяко чудо – за три дни. Добре де, за 49 дни… Ония народни представители, дето са по-завързани и „стажували” в политиката, ще „уйкендуват”. Те много харесват чуждата и неразбираема думичка „уйкенд” (нещо като „уй”, нещо като „кент”, бе тарикатска работа!). По-простичките, новобранците, дето не са усетили още благинките на властта, ще „ваканцуват”. Те никога не са ваканцували с ядене и пиене като паралиите, сега им е паднало… Пък и от училище си спомнят само за ваканциите – и се ражда нов парламентарен език. Език свещен на моите деди… Да ваканцуваме, другари! Обаче Протестът не ще да излиза във ваканция. Не се съобразява с мъдрите хортувания на „експертите”. Не „излъчва лица”, та да ги оплескат с кал калтаците. Не си спретва партийка, та някой да я купи. Не сяда на кръгла маса, та като го напиеш, да падне под масата. Хич не се плаши от заплашителните недомлъвки на ченгетата. Протестът продължава да си протестира през лятото, защото знае, че пилците се броят наесен. И ще продължи да протестира… Дори, когато другарите ваканцуват.

От Содом в Гомор

София, 30 юли, 47 ден на Протеста. И трети ден от горещниците… В Северна България го наричат Марина Огнена, в Южна – Опалена Мария. В Софийско от дните на горещниците гадаят какво ще бъде времето в първите месеци на новата година. Обаче за цяла България вече е ясно, че колкото по-късно правителството подаде оставка, толкова по-апокалиптични ще бъдат тези месеци!... Над Столицата небето е посивяло от жегата и се е смъкнало кажи-речи до най-високите етажи на сградите. А и сградите някак са се прихлупили, та дано се скрият под сянката на дърветата. Горките сгради! Няма за тях спасение от горещината. Както за управляващите няма друг изход от „кризата”, освен да се разделят с властта… Само дето те никак, ама никак не искат да се разделят с „любовта на живота си”! Затуй днес ще раздават безплатно вода пред храм-паметника Александър Невски. Та дано минералната вода измие спомените за полицейски манипулации и насилие. Макар, че вероятно са наясно – водата няма да ги заличи. Поради тази причина вода ще се раздава и пред пилоните край НДК. Там възстарите „сватовници” на новата власт, наречени „контрапротестиращи”, трябва да разквасят уста. Защото много са се уморили – рано по ранина те вече са връчили на Орешарски списъци с цели 327 000 подписа в подкрепа на правителството. Подписите за „сваляне” на Президента няма да ги броим. Те, дори погледнати през лупата на комунистическата наглост, са твърде малко. Обаче хората си искат агент Гоце за Президент поне още два мандата! Лошото е, че Президентът е пряко избиран от едни други хора, броят на които далеч надхвърля бройката на феновете, застанали зад БСП, ДПС и Атака… Старците пред НДК не са много наясно с тая история. Те с много неща не са наясно, затова се взират с надежда в младото лице на контрапоротеста – Мишо Шамара. Той вече е другарят Михаил – името му тъй някак напомня имената на Председателя на Народното събрание, та го припознават като партиен другар. Това, че в близкото минало го разследваха за поругаване на Националния флаг, не ги вълнува. За тях има само един байрак – червеният! С красиво избродирани върху него сърп и чук. Хич не ги вълнува и фактът, че някога един английски мислител създаде своя блажен остров Утопия, като му „придаде” сърповидна форма. Самата История сложи върху сърпа един чук – и се роди антиутопията „сърп и чук”. Контрапротестиращите не са чели за разните му там антиутопии. Те са позабравили да четат. За тях „сърп и чук” значи комунизъм, а това е добро!... За хората от площадите обаче „комунизъм” не е синоним на „добро”. За тях 47 дена се оказаха достатъчни да разберат, че тази дума няма нито исторически, нито социален „пълнеж”. Тя носи внушението за лепкава, вонлива смес от алчност и високомерие, аморалност и простотия, корупционни практики и мегаломания. Те прекрасно разбират и още нещо. С цялата мощ на държавната власт, с цялата кохорта на зетьо-шуро-баджанашките си назначения, с целия инструментариум на силовите институции трите парламентарно представени, управляващи партии успяха да съберат в своя подкрепа… 327 000 души! И понеже Мая Манолова лично е изброила, че гласоподавателите в България са 6 800 000 „електорални единици” – а ние дълбоко и се доверяваме, би било много поучително да съставим елементарна алгебрична задачка. Какъв процент от тези потенциални гласоподаватели са 327 000, подкрепящи БСП, ДПС и Атака? Ще кажете – за Атака е ясно, че при едни предсрочни избори няма да мине и еднопроцентната бариера; че БСП ще се „свие” отвъд санитарния минимум… Ами ДПС? Нали Доган твърдеше, че винаги може да събере 300 – 400 000 души и ще видите вие тогава! Уважаеми дами и господа, нито Доган, нито Местан могат да броят гласовете на хората като джобните си пари. Някогашният електорат на ДПС – трудолюбиви и почтени хора – е така смазан от мизерията; така намразил местните „кехаи”, че ако му попадне в ръцете върхушката на ДПС… Ще ги наниже на „иглата” за низане на тютюн и ще ги остави да се сушат на сенчесто и проветриво място. Защото тези хора имат деца, а децата им не живеят в каменната ера, а сърфират из интернет. И защото също са граждани! Затуй управляващите копнеят за „ваканция”, та дано се скрият от политическата жега. Затуй са се вкопчили в оная „соц-истина”, че като се снишиш, може да ти се размине. Те вероятно изповядват максимата, че колкото по-ниско падаш, толкова по-малко ще те боли! Ще се скатаят на сянка, помъкнали мръсните си тайни. На тайните поне не им се налага да се крият – за това ще се грижи една нова силова „мегаструктура”… Обаче човек винаги носи със себе си и своите тайни, и своите грехове. А грешните най-много да се преселят от Содом… в Гомор!

Опалена неделя

Неделя, 28 юли, 45-и ден от Протеста. И ден първи от „горещниците” – по Стар стил. Или според астрономите… За управляващите ние и днес живеем „по стар стил” – по „законите” на комунистическата мегаломания, демагогия и брутално безочие. Според цивилизационните норми, науката и протестиращите, Юлианският календар е останал в историята. Както остана в историята комунистическото минало на България… Във всеки случай трите дни от горещниците в края на юли според народния календар оформят седмицата, наречена „опалена неделя”. Седмата седмица на Протеста! „ Целите сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме” – пише Левски до Филип Тотю в писмо от 18 април 1871 година. След повече от 140 години българите най-сетне осмислиха поговорката „Парен каша духа”. Защото в седмата седмица на Протеста пробуденото от дългата летаргия Гражданско общество у нас, ожарено от летните горещини и събития, вече много ясно разбира няколко истини. Че България не може да продължи да „живее” в два паралелни свята – този на приказките, популизма и лъжите – и този на реалността. На кухите, мухлясали идеологеми – и на суровите „факти” от битието. Затова общественото недоволство не може да бъде „яхнато” от никоя политическа партия – то е „надпартийно” и в този смисъл – налагащо нови „партийни норми и правила”. Много пъти коментирах, че в човешкото множество на площадите ще срещнете крайно „леви” и крайно „десни”; социалисти и социалдемократи; либерали, консерватори и нео-консерватори. И знаете ли защо? Защото парламентарно представените партии отдавна – или въобще са „лишени” от идеологическа идентичност!... Няма да коментирам ДПС и Атака – там словосъчетанието „идеологическа култура” е въобще неприложимо. Искате ли да познаете в кой от двата субекта е абсурдна и думата „култура”? Не визирам и ГЕРБ, който си е идеологическа, нашенска резлива боза в лъскава опаковка. Иде реч за БСП. Наистина ли вярвате, че върхушката на тази партия притежава някаква „партийна” култура?!! Че за тях класово-партийният „подход” отдавна означава просто власт и пари. Пари и власт! Представете си, че журналист зададе на Сергей Димитриевич въпрос – господин (другарю) Станишев, знаете ли какво пише, например, в том пети от събрани съчинения на Ленин? Неловкото мълчание би означавало или, че главата на баш-социалистът е празна, или, че извън словоблудството му е най-последен дерт какви са политическите и социални измерения на тази идеология. Впрочем, още преди много години, коментирайки нашенската „доктрина” за „социализъм с човешко лице” един български писател произнесе – „Не вярвам в облагородяването на сифилиса”… И все пак, за онези, които изповядват идеите на евросоциализма, отдавна е ясно, че у нас социалистическа партия няма. Има мафиотско-олигархична структура, впила се като кърлеж във властта, конците на която дърпат руските енергийни олигарси. Не ви ли прозвуча някак мило и познато темата „Белене”? И онзи „взет на заем” милиард (така и не разбрах дали в лева, или в евро), за който вече се досещаме къде ще се харчи? В началото на протеста естественото връщане към спомена за събитията от 97-ма припомни протестните „фолклоризми” – „кой не скача е червен” и „червени боклуци”. Днес „червени боклуци” вече не е фолклор, а конкретно внушение, че БСП е мафиотско образувание, а не политическа партия. И „гласът на улицата”, който доскоро и много отчетливо казваше – светкавична промяна на изборен Кодекс и предсрочни избори – днес още по-отчетливо произнася: БСП е псевдопартия, опасна за настоящето и бъдещето на България. В днешния си вид тя няма право на съществуване! И никакви „експерти по политическо инженерство”, никакви идеи за кръгли, многоъгълни и ромбоидни маси няма да променят тази истина!... Върхушката на тази партия може да намери разбиране само в братската партия на сръбските комунисти или македонските националисти. Да намери подкрепа само в немощните старци край НДК и Мишо Шамара. Да се радва на „силата”, която бълбука от цвъртящите кебапчета и възторжените възгласи на струпаните под сянката на летящата чиния, кацнала на Бузлуджа… Или да се надява на силата, която „експертното” правителство на наемника-лакей Орешарски демонстрира, назначавайки за вицепремиер на България… шефът на репресивния апарат! Това наистина е трагическа ирония. Както са трагическа ирония „кадровите кадрили” на управляващите. Както е трагическа ирония остроумната забележка, че когато правителството на Орешарски подаде оставка, Орешарски ще е последният, разбрал за това… Тричленката, прилагаща все по-брутални методи на полицейщина и арогантно незачитане на общественото мнение, не иска избори. Не защото ще ги загуби – това е очевидно и сигурно. А защото, ако запази днешния си вид, въобще ще изчезне от политическото бъдеще на България. А тя не иска да „изчезне”. Не иска и бъдеще за България… Обаче, колкото и да се крие, не може да се скрие от горещниците. Тях, казват астрономите, просто ги има. И сме в седмицата на „Опалена неделя”!...

Пиано, павета... и захарен памук

Четвъртък, 25 юли, 42-и ден от Протеста. Облаците като специални части за борба с безредиците са се прегрупирали някъде над Витоша и слънцето щедро залива Столицата с горещи лъчи. Въздухът над асфалта трепти. Той обаче не трепти над паветата пред Народното събрание. Не трепти и над бялото пиано, кацнало върху тях и превърнало се в един от символите на общественото недоволство. Съжителството на пианото и паветата е някак странно, но нашенецът е обръгнал на странности. Вече 23 години той живее в странен, абсурден свят, в който полуграмотният хашлак става експерт по парламентарна етика, някогашното крупие – супер специалист по макроикономика, бившият доносник от ДС – лидер на модерна проевропейска партия, а отявленият бандитюга – крупна политическа фигура… Обаче витиеватият Местан, забравил и ченгесарското си минало, и собствената си заплашителна риторика за възможността от етническо напрежение, патетично произнася – „ Да на пианото, не на павето!”. Красиво и някак вкусно. Като захарен памук на клечка, който радва окото, гъделичка със своята сладост съответното сетиво, но не храни. Само дето днес вече няма да намерите захарен памук. Той остана в миналото като селските панаири, безвремието на соца и старите телефони със скърцаща шайба… Сменях един след друг телевизионните канали; слушах мъдруванията на до болка втръснали ми „ВИП персони”; мъчех се да открия поне грам реализъм и аналитичност в „горещите прения” около актуализирането на бюджета – и окончателно се убедих, че и правителството, и парламентарно представените партии, и цялата им котерия живеят в онова минало, в което захарният памук на клечка беше мечтано лакомство за децата! Можеш да манипулираш фактите колкото си искаш, но само в общество, в което ти подбираш фактите – и те са единствените, които които хората „виждат”. Но когато един вицепремиер „кротко и мъдро” ви обяснява от телевизионния екран колко добрички били въоръжените до зъби жандармеристи, как се грижела за живата и здравето на гражданите и какви грамадни павета летели към тях и народните представители – а зад него документалните кадри ви показват оскотял униформен, който се хвърля към спокойно движещи се хора и в гръб ги пердаши с палка през бъбреците; показват ви окървавени човешки лица – и окървавени полицейски щитове… Когато дори от телевизионния екран можете да проследите цялата последователност на събитията – а упорито ви обясняват, че такива събития не било имало и те били други – тогава искат да ви нахранят „до пресита” със захарен памук… Обясняват ви как „скоропостижното” актуализиране на бюджета и тегленето на милиардни заеми било като да оправиш семейния бюджет, вземайки заем… Обаче ви принуждават да го теглите от банка, която в договора със ситнички букви е изписала такива заробващи условия, че заемът ще ви „излезе през носа” – а вие многократно сте се парили от подобни „благодеяния” – пак искат да ви нахранят със захарен памук! Но вече сме във времето на ХХI век; в епохата на високите технологии и интернет, а захарният памук е музейна екзотика! И знаете ли – най-поразяващото е, че тези „хора” продължават да се държат, сякаш живеят в Османската империя; сякаш властта е ханъма, която са вкарали в харема си „во веки веков”… Те са толкова загрижени за народа, че управляват от негово име, вземат решения вместо него и даже мислят вместо него. Никаква промяна, щото щяло да се повтори „статуквото”. Ами нали плачете точно за това статукво? Никакви извънредни избори, щото били лошо нещо… Че нали в момента управлявате заради точно такива избори?! Гласоподавателите са тъпи като галош, не разумяват нищо – и те трябва да мислят вместо тях… Страхотно мислене пада. Те били готови за диалог – много обичат да си дърдорят в кулоарите на Парламента… Горките! Но знаете ли – днес е особен ден. Ден 42-и от Протеста. Максималната „граница” дни на обществени вълнения, които Станишев и Орешарски са „преживели” от времето на учителската стачка. Оттук насетне те плуват в непознато море. И това море е бурно! Нали помните оная знаменита картина на Айвазовски – „Деветата вълна”? Група нещастници, претърпели корабокрушение, са се скупчили върху отломки от мачта. Лъчите на яркото слънце осветяват бушуващата водна стихия; притиснати един в друг, трескаво вкопчени в останките от някога сигурния кораб, хората сякаш продължават да вярват в собствените си сили… Но идва страшната девета вълна! А на импровизираната мачта над сала със "страшна силата" се вее някакъв червен парцал… Припомнете си тази картина, дами и господа управляващи. И помислете за бъдещето си… В това бъдеще няма захарен памук!

Стари ризмисли за новото Гражданско общество

Преди години писах:"...Гражданското общество не е сбор от електорални единици, които с унило равнодушие слушат глупотевините на своите управници. Гражданското общество е общност от личности, които уважават закона; държат на закона; разбират силата на закона. И когато законите не се спазват; и когато законодателите са лоши; и когато законодателите не създават нужните закони – гражданското общество излиза на улицата и сменя и законите, и законодателите!" Как мислите, дали казаното все още е актуално?

С широко затворени очи

– Какво ви се случи – пита журналист застаналия пред камерата млад човек с окървавено чело. – Какво ми се случи… полицията ми се случи!... – отговаря с крива усмивка пострадалият. И в тези думи е скрито не само обобщение на събитията от 40-я ден на Протеста. Тези думи носят неизтощимата енергия на младостта, стаената сила на пробудило се гражданско общество и онова елегантно чувство на ирония и самоирония, което не е достъпно за „правоимащите”. Днешната „кастрирана” пресконференция на БСП само доказа онова, за което вече няма две мнения – че въпросната партия е най-голямата пречка за демократичното развитие на България; че в „днешния” си вид тя няма право да съществува в политическия живот на Отечеството и че за нея монологът е най-креативната форма на диалог, а диктатурата – най-бленуваната форма на обществен строй! Как се „оглеждат” събитията от вечерта на 23 юли в „широко затворените” очи на управляващите? Завесата се вдига: Малка група от протестиращи с неизяснен произход, практикуващи съмнителни професии като юрист, писател, икономист, художник или недай, Боже – журналист, са обкръжили Парламента. Малката група е достатъчно многолюдна, за да покрие с море от хора огромния охраняван периметър, пазещ малка част от народните избраници. Те пък коментират големия въпрос за поредното ограбване на България… Крайно безотговорно протестиращите не разбират колко важно е тегленето на милиарден заем и „преразпределението” на много милиарди от бюджета за онези, които вероятно за последен път са в Народното събрание… Сред тълпата, която се смее, пее и периодически крещи неприлични думи от рода на „червени боклуци” и „мафия”, има провокатори. Те не носят маски, обаче полицията ясно вижда, че имат маски „под прикритие”. Потенциална опасност са най-вече възрастните хора, младите хора, момичетата, жените и децата… Изневиделица се появяват няколко блиндирани полицейски коли, около които застрашително се строяват железните кохорти на добре оборудвани със „специално снаряжение” блюстители на реда. Провокаторите правят верига от млади и стари, които крещят провокативния лозунг – Долу каските! Част от полицаите свалят каските (трябва внимателно да се провери кои са те и да им се потърси отговорност!). Друга част, които за по-сигурно под каските носят маски, не ги свалят. На тях им е горещо и нервно. Млада жена вдига детето си и вика – Нали няма да биете?!... (Тя очевидно е участник в сценарий за дестабилизиране на правителството. Да се провери дали детето е нейно, или е взето на заем от приют. Да се накажат виновните!). За момент положението се успокоява. Към десет вечерта полицията вдига част от загражденията и героически щурмува протестиращите. Тя не предупреждава никого, защото и децата знаят, че внезапната атака всява смут в редиците на врага. За да засилят този смут, героите яростно пердашат с палки. Част от палките се трошат в главите на протестиращите. (Да се провери кой идиот е забравил факта, че българите са твърдоглави и е снабдил полицията с некачествени палки. Да се търси отговорност!!!) Тълпата обаче не изглежда смутена, което доказва професионализма на провокаторите. Те се хвърлят срещу щитовете и размазват физиономиите си върху тях. Това е безотговорно, понеже министърът-вицепремиер е обяснил, че дори само допирът със снаряжението на полицията може да предизвика наранявания. Още по-лошото е, че казионното имущество е оплескано с кръв. (Да се потърси материална отговорност от виновните, които да заплатят съответните перилни препарати!!!) Всъщност целта на брилянтната полицейска операция е да освободи път за представителен бял автобус, с който народните избраници да бъдат спасени от любовта на своите избиратели. Избирателите изразяват любовта си, като спонтанно и коленопреклонно лягат пред автобуса. Автобусът с удоволствие би ги прегазил, обаче заповедта е да се бие, а не да се убива. Другото – когато му дойде времето. Времето обаче е спряло. Провокаторите „разбутват улици и кофи” – по думите на Станишев. От това улиците дълбоко страдат. Падналите на улицата окървавени момичета не страдат. Те са провокатори и са минали през специална подготовка по „болкоустойчивост”! Към колата летят пластмасови шишета с вода и други подръчни материали. Рейсът прави няколко кръгчета и се връща в загражденията. Политиците в тях са изживели неописуеми морални страдания – Кутев дори си има сувенир. Камък с удивително правилна, обла форма. Той очевидно е издялан с подръчни средства от подходящо паве. Което ясно говори колко подготвени са били провокаторите да дялкат павета! Положението е трагично и поради причина на факта, че минералната вода свършва, а депутатските кюфтета не са опечени. (Да се потърси отговорност от виновниците, лишили политиците – заложници от средства за оцеляване. Съд, мамка им!!! В полицията – и по бързата процедура!) Отвън тълпата от интернет-лумпени бодро издига барикади. Върху тях се кипрят донесени отнейде саксии с декоративни дръвчета… Смехът и бодрото, безотговорно отношение се завръщат. Протестиращите знаят, че колкото и да се опитват управляващите да „превърнат” българските събития в аналог на онези, при които недоволните хвърлят срещу полицията коктейли „Молотов”, а полицията им отговаря с гумени куршуми и газови гранати, няма да стане. Щото нашата полиция има право да използва сила като европейската едва когато заплатите на хората станат като европейските… Политиците – също. Скритите в уютните си жилища Станишев, Орешарски и сие зяпат към телевизионния екран с широко затворени очи. Пред централния вход на Народното събрание млад човек виртуозно и неуморно свири на бяло пияно – с широко отворени очи!