19 ноември, 2013

Ода за тоалетната чиния

„За тебе е моята песен/ За тебе е моята ода/ За тебе – днес и завинаги…” Из „Ода за СССР” Трудна работа е да материализираш абстрактното. Така е и с думичката „завинаги”. Тя е своеобразен синоним на „безкрайност”, а за нея комай Айнщайн беше казал, че само две неща граничели с безкрайността – човешката глупост и Вселената. Но за второто той не бил съвсем сигурен… Обаче „днес” си е нещо много конкретно. Днес е 19 ноември, Световен ден на тоалетната. И понеже България – поне на теория – все още е член на НАТО и Евросъюза (независимо от щенията на управляващите), и понеже все още сме част от демократичния свят (независимо от мокрите сънища на управляващите), предлагам Ви да отбележим по достойнство този светъл празник. Често съм се шегувал, че ако българите си имаха своя екзистенциална философия, ключова дума в нея щеше да бъде словоформата „нужда”. Нашенецът все го гони някаква нужда – екзистенциална нужда, социална нужда, икономическа нужда, голяма и малка нужда – и в последна сметка той се оказва в нужника. Нали помните оная битова мъдрост – хората на кръстопът нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали… Обаче днес представителна извадка от парламентарното управляващо мнозинство, известно с удивителните си енциклопедични познания, е твърдо убедено, че на електората – разбирайте, бъдещите гласоподаватели – мястото му е в нужника. Щото човекът е биологическа единица, която яде и се…, пардон, отделя остатъчните продукти на храносмилането. Не му е нужна някаква си там висша нервна дейност; някакъв си там разум; някакви си там морални ценности и политическа култура. Това „мнозинство” направо е влюбено в Хашек и много му се иска да повтори думите на един солдафон от „Приключенията на добрия войник Швейк”, който презрително се обръща към недоволните – „И направихте, какво – едно голямо лайно…”! Протестът навлизал в шестия си месец – и кво, вече не излизат по улиците 30, 60, 100 хиляди души… Пък и ние си спретнахме партиен митинг, композирахме черен влак (пардон, няколко влака), на – три партии изкараха цели шейсет хиляди души! Одма печелим изборите! Студентите окупирали разни университети – и кво, откопираха ги… Пък ние дипломите и без университети си ги купуваме! Скандалите в управлението се множат като мухи–винарки… И кво? Който е недоволен, направо го уволняваме! Или в полицията, мамка му… Обаче въпросните титани на мисълта изобщо не са в състояние да „разумеят” няколко „дребни” истини. Протестът продължава – и милионите българи, които за половин година отказаха да дишат политическата воня на клоака и да клечат над турското клякало, ще отидат да гласуват на бъдещите избори. Познайте до три пъти за кои три партии няма да гласуват в никакъв случай! Познатата до втръсване мантра, че в България има само четири партии и ако не е Станишев/Доган/Волен, ще е Бойко, пък ако не е Бойко, ще е тричленката, вече провокират позиви за повръщане и у децата. Да ви припомня ли – преди време НДСВ се пръкна от нищото, спечели впечатляващо мнозинство, издъни се с управлението, загуби следващите избори… А малцината, влезли в следващия Парламент, влязоха в съюз със Станишев и Доган. И после пак изчезнаха в нищото… Днес Станишев и Местан си имат нов съюзник – фашизоидът Болен Лидеров. Бъдете сигурни – и той ще изчезне безследно от политическата сцена… След управлението на тричленката преди време въпреки провокациите, парите и полицейския произвол една нова партия – ГЕРБ – спечели изборите. Издъни се, изпадна в изолация, следващия път и от нея ще остане един файтон хора. Тогава – кой? Ние, Вие, Те – онези, които не са омърсени. Които отказват да преглътнат философията на „кенеф–капията” като политическа доктрина. Това е политическа аксиоматика. Прозряха я дори студентите – те извършиха нещо удивително. Приобщиха една огромна част от младите към проблемите на делника и както и да се развие техният протест, значимото е факт! Младостта на България вече не е спяща! А онези, дето искат да ни натикат в нужника, забравят, че освен турски клекала, кенефи или (това го откриха депутатите на Волен във Франция) клозети, в битието на хората има тоалетни, сервизни помещения… Някога японските самураи смятали, че тоалетната е най–творческото място, в което освен всичко друго трябва да има и поне седем вида туш, та да може мислителят–войн и там да сътвори поредното хайку. И понеже днес е Световен ден на тоалетната, ако природата Ви призове… Седнете по европейски на тоалетната чиния (щото човек може да сяда и по турски). Представете си, че сте мъдрец и воин. Настройте се творчески. Не пишете ода – такава ода написа по времето на соца един послушен певец на режима („Ода за СССР” можете да прочетете само, ако страдате от тежка форма на запек). Представете си, че пишете хайку. Нещо като „Хайку за българския делник”: Тоалетна чиния./ Лопатка за смет…/ Червени боклуци!

09 октомври, 2013

"С широко затворени очи" – хроника на Протеста

"Искате ли денят Ви да започне добре? Рецептата е проста. Пускате компютъра си и създавате файл „Станишев и Орешарски”. След това го премествате в кошчето за боклук. Компът Ви пита – наистина ли искате да се отървете от „Станишев и Орешарски”? Вие отговаряте – да!!! Чува се шум от дръпнато тоалетно казанче и на лицето Ви изгрява усмивка. Светът е хубав и поне от персоналния Ви компютър дебне спасение… Ако този анекдот не Ви възмути, сборникът, който държите в ръцете си, е именно за Вас. За онези, които изписват думата „Протест” с главна буква... И са наясно, че в нашия език думата „морал” не се пише с „у”!" – с тези думи представям на читателите сборника "С широко затворени очи". Част от текстовете са Ви познати. Друга част не съм публикувал, но всички са рожба на убеждението, че езикът на журналистиката не може да бъде "опростачван" точно, както езикът на литературата не може да бъде сведен до журналистически клишета. Че събитията изискват едновременно рационален и емоционален прочит. И че пишещият трябва да бъде пределно искрен – а дали читателите ще приемат неговата позиция, или не, е без значение. Важното е текстът да извика у читателите усещането, че всеки има право на собствена позиция, която е длъжен да отстоява... Първите два материала са отклик на предсрочните парламентарни избори; в тях изразявам партийни пристрастия и защитавам политическа кауза. Третият е свързан с началото на Протеста. И с разбирането, че горещите събития от лятото на 2013 година не бива – и не могат да бъдат обвързани с партийни пристрастия. Че те са уникални за нашата морална идентичност. И че всеки опит да бъдат омаловажени и игнорирани е морално престъпление! Протестът продължава...

17 септември, 2013

Честит празник

На 17 септември почитаме християнския празник на светите мъченици София и нейните дъщери Вяра, Надежда и Любов. На 17 септември за пореден път честваме празника на София. И понеже жителите на този град знаят, че София расте, но не старее; понеже носят в сърцата си Вярата, Надеждата и Любовта – най–същностните измерения на мъдростта; понеже разбират, че улиците и площадите са белите дробове на Столицата – те излизат на протест по улиците и площадите… И тогава София диша чистия въздух на Свободата. Честит празник!

16 септември, 2013

За първия учебен ден

В променливия и хаотичен свят на националното ни битие има няколко неизменими ценности, които не могат да загубят стойността си. Такава ценност е езикът, който винаги ни сближава – дори когато сме разединени. Такава ценност е книжовността, която винаги ни извисява – дори когато ни се струва, че животът ни е принизил. Затова началото на всяка учебна година е повод за радост; празник на ученици, учители и родители. Затова средата на месец септември извиква у нас представата за детски смях, училищен звънец и радост… В името на този смях и този звънец българското учителство преди години се вдигна на протест срещу онези, които които мечтаеха да маргинализират образователната ни система. А докато има хора, които воюват в защита на образованието, нацията може да вярва в своето бъдеще. Една стара притча разказва, че някога един вярващ човек трябвало да прекоси пясъците на пагубна пустиня. Той призовал на помощ своя Бог и поел по трудния път. Но когато го извървял, видял, че зад гърба си не винаги има два чифта следи… – Защо понякога си ме оставял сам?! – извикал той объркано. – Никога не съм те изоставял, сине – отговорил Бог. Понякога просто те носех … В нашата национална съдба образованието е онова, което ни носи в най–трудните мигове. Затова ще се борим за него. И ще го почитаме така, както повелява вярата! Ники Николов

02 август, 2013

Да ваканцуваме, другари!

София, 1 август, ден 49 от Протеста. Ако перифразираме известния старобългарски надпис: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда…”, ще кажем – месецът, и добро да е донесъл, свършва – и друг започва. И слава Богу! Юли донесе много зло – и много добро за България. Злото е ясно – то е триглавата ламя, управляваща с безочието на твар, убедена в своята безнаказаност. Захапала златната ябълка на властта, гадината – тричленка не за първи път ръфа сладкия плод. Цели четири години тя така мляскаше и се давеше в лигите на своята лакомия, та на хората им писна, изритаха тричленката от властта и си избраха добрия юнак Бойко. Да пази плодородното дърво на националното богатство! Оказа се, че юнакът бил от същото тесто замесен. Той се разположи на мястото на БСП – ДПС – НДСВ, разпаса пояса и се захвана юнашки да лапа. Някои разправяха, че даже са го виждали да подхвърля по мръвка и на ламята – нали е хайванче, твар Божия, и тя душа носи… Забрави юнакът, че върне ли се звярът под дървото, изгонване няма. Докато не изплюска всичко, никой юнак не може го помръдна от мястото!... Истината, обаче, не е като в приказката за тримата братя и златната ябълка. Защото у нас, преди три и половина години, ламята не я изгони юнакът, а електоратът. И то по време на избори! Гласоподавателите си назначиха Борисов за юнак – и пак те го издухаха от поста. Тук е „доброто”, което месец юли припомни на хората – припомни го категорично и безапелационно. Защото едно правителство и добре да управлява, си отива – и друго идва. А това не управлява добре. То управлява (то пък и едно управление!) направо безобразно. Знаете ли защо така са се вкопчили във властта? Защото чудесно знаят, че едни бързи предсрочни избори ще издухат като прахоляк и Станишев, и Местан, и Сидеров, и Борисов. Въпреки идиотските внушения, че като си идел Станишев, щял пак да дойде Бойко… Ах, как им се ще! Как им се иска да повярват, че има само четири партии в България – и на тези четири партии „свише” е дадено да мъдруват и кадруват в народното събрание „во веки веков”! И си плащат, та клакьорите да им го повтарят в разни „социологически проучвания”. Недоразуменията пред НДК да го сричат. И кехаите да го тръбят по мегданите! Защото в своя просташки егоизъм са се вторачили в собствения си пъп. Имат очи само за златната ябълка… Обаче ябълката не е тяхна частна собственост. И протестиращите го повтарят 49-и ден. Не им омръзва. Пък като прегреят от повтаряне, си устройват плаж пред парламента, разхлаждат се и продължават. От сутрин до вечер. Отново и отново!... А ония в Парламента, като не разумяват – и не искат да разумеят какво точно става, виждат само плажа. И им светва пред очите! Ще излязат във „ваканция”; ще се скрият за месец – и всичко ще се кротне! Ще се уморят митингуващите да митингуват. Нали всяко чудо – за три дни. Добре де, за 49 дни… Ония народни представители, дето са по-завързани и „стажували” в политиката, ще „уйкендуват”. Те много харесват чуждата и неразбираема думичка „уйкенд” (нещо като „уй”, нещо като „кент”, бе тарикатска работа!). По-простичките, новобранците, дето не са усетили още благинките на властта, ще „ваканцуват”. Те никога не са ваканцували с ядене и пиене като паралиите, сега им е паднало… Пък и от училище си спомнят само за ваканциите – и се ражда нов парламентарен език. Език свещен на моите деди… Да ваканцуваме, другари! Обаче Протестът не ще да излиза във ваканция. Не се съобразява с мъдрите хортувания на „експертите”. Не „излъчва лица”, та да ги оплескат с кал калтаците. Не си спретва партийка, та някой да я купи. Не сяда на кръгла маса, та като го напиеш, да падне под масата. Хич не се плаши от заплашителните недомлъвки на ченгетата. Протестът продължава да си протестира през лятото, защото знае, че пилците се броят наесен. И ще продължи да протестира… Дори, когато другарите ваканцуват.

30 юли, 2013

От Содом в Гомор

София, 30 юли, 47 ден на Протеста. И трети ден от горещниците… В Северна България го наричат Марина Огнена, в Южна – Опалена Мария. В Софийско от дните на горещниците гадаят какво ще бъде времето в първите месеци на новата година. Обаче за цяла България вече е ясно, че колкото по-късно правителството подаде оставка, толкова по-апокалиптични ще бъдат тези месеци!... Над Столицата небето е посивяло от жегата и се е смъкнало кажи-речи до най-високите етажи на сградите. А и сградите някак са се прихлупили, та дано се скрият под сянката на дърветата. Горките сгради! Няма за тях спасение от горещината. Както за управляващите няма друг изход от „кризата”, освен да се разделят с властта… Само дето те никак, ама никак не искат да се разделят с „любовта на живота си”! Затуй днес ще раздават безплатно вода пред храм-паметника Александър Невски. Та дано минералната вода измие спомените за полицейски манипулации и насилие. Макар, че вероятно са наясно – водата няма да ги заличи. Поради тази причина вода ще се раздава и пред пилоните край НДК. Там възстарите „сватовници” на новата власт, наречени „контрапротестиращи”, трябва да разквасят уста. Защото много са се уморили – рано по ранина те вече са връчили на Орешарски списъци с цели 327 000 подписа в подкрепа на правителството. Подписите за „сваляне” на Президента няма да ги броим. Те, дори погледнати през лупата на комунистическата наглост, са твърде малко. Обаче хората си искат агент Гоце за Президент поне още два мандата! Лошото е, че Президентът е пряко избиран от едни други хора, броят на които далеч надхвърля бройката на феновете, застанали зад БСП, ДПС и Атака… Старците пред НДК не са много наясно с тая история. Те с много неща не са наясно, затова се взират с надежда в младото лице на контрапоротеста – Мишо Шамара. Той вече е другарят Михаил – името му тъй някак напомня имената на Председателя на Народното събрание, та го припознават като партиен другар. Това, че в близкото минало го разследваха за поругаване на Националния флаг, не ги вълнува. За тях има само един байрак – червеният! С красиво избродирани върху него сърп и чук. Хич не ги вълнува и фактът, че някога един английски мислител създаде своя блажен остров Утопия, като му „придаде” сърповидна форма. Самата История сложи върху сърпа един чук – и се роди антиутопията „сърп и чук”. Контрапротестиращите не са чели за разните му там антиутопии. Те са позабравили да четат. За тях „сърп и чук” значи комунизъм, а това е добро!... За хората от площадите обаче „комунизъм” не е синоним на „добро”. За тях 47 дена се оказаха достатъчни да разберат, че тази дума няма нито исторически, нито социален „пълнеж”. Тя носи внушението за лепкава, вонлива смес от алчност и високомерие, аморалност и простотия, корупционни практики и мегаломания. Те прекрасно разбират и още нещо. С цялата мощ на държавната власт, с цялата кохорта на зетьо-шуро-баджанашките си назначения, с целия инструментариум на силовите институции трите парламентарно представени, управляващи партии успяха да съберат в своя подкрепа… 327 000 души! И понеже Мая Манолова лично е изброила, че гласоподавателите в България са 6 800 000 „електорални единици” – а ние дълбоко и се доверяваме, би било много поучително да съставим елементарна алгебрична задачка. Какъв процент от тези потенциални гласоподаватели са 327 000, подкрепящи БСП, ДПС и Атака? Ще кажете – за Атака е ясно, че при едни предсрочни избори няма да мине и еднопроцентната бариера; че БСП ще се „свие” отвъд санитарния минимум… Ами ДПС? Нали Доган твърдеше, че винаги може да събере 300 – 400 000 души и ще видите вие тогава! Уважаеми дами и господа, нито Доган, нито Местан могат да броят гласовете на хората като джобните си пари. Някогашният електорат на ДПС – трудолюбиви и почтени хора – е така смазан от мизерията; така намразил местните „кехаи”, че ако му попадне в ръцете върхушката на ДПС… Ще ги наниже на „иглата” за низане на тютюн и ще ги остави да се сушат на сенчесто и проветриво място. Защото тези хора имат деца, а децата им не живеят в каменната ера, а сърфират из интернет. И защото също са граждани! Затуй управляващите копнеят за „ваканция”, та дано се скрият от политическата жега. Затуй са се вкопчили в оная „соц-истина”, че като се снишиш, може да ти се размине. Те вероятно изповядват максимата, че колкото по-ниско падаш, толкова по-малко ще те боли! Ще се скатаят на сянка, помъкнали мръсните си тайни. На тайните поне не им се налага да се крият – за това ще се грижи една нова силова „мегаструктура”… Обаче човек винаги носи със себе си и своите тайни, и своите грехове. А грешните най-много да се преселят от Содом… в Гомор!

29 юли, 2013

Опалена неделя

Неделя, 28 юли, 45-и ден от Протеста. И ден първи от „горещниците” – по Стар стил. Или според астрономите… За управляващите ние и днес живеем „по стар стил” – по „законите” на комунистическата мегаломания, демагогия и брутално безочие. Според цивилизационните норми, науката и протестиращите, Юлианският календар е останал в историята. Както остана в историята комунистическото минало на България… Във всеки случай трите дни от горещниците в края на юли според народния календар оформят седмицата, наречена „опалена неделя”. Седмата седмица на Протеста! „ Целите сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме” – пише Левски до Филип Тотю в писмо от 18 април 1871 година. След повече от 140 години българите най-сетне осмислиха поговорката „Парен каша духа”. Защото в седмата седмица на Протеста пробуденото от дългата летаргия Гражданско общество у нас, ожарено от летните горещини и събития, вече много ясно разбира няколко истини. Че България не може да продължи да „живее” в два паралелни свята – този на приказките, популизма и лъжите – и този на реалността. На кухите, мухлясали идеологеми – и на суровите „факти” от битието. Затова общественото недоволство не може да бъде „яхнато” от никоя политическа партия – то е „надпартийно” и в този смисъл – налагащо нови „партийни норми и правила”. Много пъти коментирах, че в човешкото множество на площадите ще срещнете крайно „леви” и крайно „десни”; социалисти и социалдемократи; либерали, консерватори и нео-консерватори. И знаете ли защо? Защото парламентарно представените партии отдавна – или въобще са „лишени” от идеологическа идентичност!... Няма да коментирам ДПС и Атака – там словосъчетанието „идеологическа култура” е въобще неприложимо. Искате ли да познаете в кой от двата субекта е абсурдна и думата „култура”? Не визирам и ГЕРБ, който си е идеологическа, нашенска резлива боза в лъскава опаковка. Иде реч за БСП. Наистина ли вярвате, че върхушката на тази партия притежава някаква „партийна” култура?!! Че за тях класово-партийният „подход” отдавна означава просто власт и пари. Пари и власт! Представете си, че журналист зададе на Сергей Димитриевич въпрос – господин (другарю) Станишев, знаете ли какво пише, например, в том пети от събрани съчинения на Ленин? Неловкото мълчание би означавало или, че главата на баш-социалистът е празна, или, че извън словоблудството му е най-последен дерт какви са политическите и социални измерения на тази идеология. Впрочем, още преди много години, коментирайки нашенската „доктрина” за „социализъм с човешко лице” един български писател произнесе – „Не вярвам в облагородяването на сифилиса”… И все пак, за онези, които изповядват идеите на евросоциализма, отдавна е ясно, че у нас социалистическа партия няма. Има мафиотско-олигархична структура, впила се като кърлеж във властта, конците на която дърпат руските енергийни олигарси. Не ви ли прозвуча някак мило и познато темата „Белене”? И онзи „взет на заем” милиард (така и не разбрах дали в лева, или в евро), за който вече се досещаме къде ще се харчи? В началото на протеста естественото връщане към спомена за събитията от 97-ма припомни протестните „фолклоризми” – „кой не скача е червен” и „червени боклуци”. Днес „червени боклуци” вече не е фолклор, а конкретно внушение, че БСП е мафиотско образувание, а не политическа партия. И „гласът на улицата”, който доскоро и много отчетливо казваше – светкавична промяна на изборен Кодекс и предсрочни избори – днес още по-отчетливо произнася: БСП е псевдопартия, опасна за настоящето и бъдещето на България. В днешния си вид тя няма право на съществуване! И никакви „експерти по политическо инженерство”, никакви идеи за кръгли, многоъгълни и ромбоидни маси няма да променят тази истина!... Върхушката на тази партия може да намери разбиране само в братската партия на сръбските комунисти или македонските националисти. Да намери подкрепа само в немощните старци край НДК и Мишо Шамара. Да се радва на „силата”, която бълбука от цвъртящите кебапчета и възторжените възгласи на струпаните под сянката на летящата чиния, кацнала на Бузлуджа… Или да се надява на силата, която „експертното” правителство на наемника-лакей Орешарски демонстрира, назначавайки за вицепремиер на България… шефът на репресивния апарат! Това наистина е трагическа ирония. Както са трагическа ирония „кадровите кадрили” на управляващите. Както е трагическа ирония остроумната забележка, че когато правителството на Орешарски подаде оставка, Орешарски ще е последният, разбрал за това… Тричленката, прилагаща все по-брутални методи на полицейщина и арогантно незачитане на общественото мнение, не иска избори. Не защото ще ги загуби – това е очевидно и сигурно. А защото, ако запази днешния си вид, въобще ще изчезне от политическото бъдеще на България. А тя не иска да „изчезне”. Не иска и бъдеще за България… Обаче, колкото и да се крие, не може да се скрие от горещниците. Тях, казват астрономите, просто ги има. И сме в седмицата на „Опалена неделя”!...

25 юли, 2013

Пиано, павета... и захарен памук

Четвъртък, 25 юли, 42-и ден от Протеста. Облаците като специални части за борба с безредиците са се прегрупирали някъде над Витоша и слънцето щедро залива Столицата с горещи лъчи. Въздухът над асфалта трепти. Той обаче не трепти над паветата пред Народното събрание. Не трепти и над бялото пиано, кацнало върху тях и превърнало се в един от символите на общественото недоволство. Съжителството на пианото и паветата е някак странно, но нашенецът е обръгнал на странности. Вече 23 години той живее в странен, абсурден свят, в който полуграмотният хашлак става експерт по парламентарна етика, някогашното крупие – супер специалист по макроикономика, бившият доносник от ДС – лидер на модерна проевропейска партия, а отявленият бандитюга – крупна политическа фигура… Обаче витиеватият Местан, забравил и ченгесарското си минало, и собствената си заплашителна риторика за възможността от етническо напрежение, патетично произнася – „ Да на пианото, не на павето!”. Красиво и някак вкусно. Като захарен памук на клечка, който радва окото, гъделичка със своята сладост съответното сетиво, но не храни. Само дето днес вече няма да намерите захарен памук. Той остана в миналото като селските панаири, безвремието на соца и старите телефони със скърцаща шайба… Сменях един след друг телевизионните канали; слушах мъдруванията на до болка втръснали ми „ВИП персони”; мъчех се да открия поне грам реализъм и аналитичност в „горещите прения” около актуализирането на бюджета – и окончателно се убедих, че и правителството, и парламентарно представените партии, и цялата им котерия живеят в онова минало, в което захарният памук на клечка беше мечтано лакомство за децата! Можеш да манипулираш фактите колкото си искаш, но само в общество, в което ти подбираш фактите – и те са единствените, които които хората „виждат”. Но когато един вицепремиер „кротко и мъдро” ви обяснява от телевизионния екран колко добрички били въоръжените до зъби жандармеристи, как се грижела за живата и здравето на гражданите и какви грамадни павета летели към тях и народните представители – а зад него документалните кадри ви показват оскотял униформен, който се хвърля към спокойно движещи се хора и в гръб ги пердаши с палка през бъбреците; показват ви окървавени човешки лица – и окървавени полицейски щитове… Когато дори от телевизионния екран можете да проследите цялата последователност на събитията – а упорито ви обясняват, че такива събития не било имало и те били други – тогава искат да ви нахранят „до пресита” със захарен памук… Обясняват ви как „скоропостижното” актуализиране на бюджета и тегленето на милиардни заеми било като да оправиш семейния бюджет, вземайки заем… Обаче ви принуждават да го теглите от банка, която в договора със ситнички букви е изписала такива заробващи условия, че заемът ще ви „излезе през носа” – а вие многократно сте се парили от подобни „благодеяния” – пак искат да ви нахранят със захарен памук! Но вече сме във времето на ХХI век; в епохата на високите технологии и интернет, а захарният памук е музейна екзотика! И знаете ли – най-поразяващото е, че тези „хора” продължават да се държат, сякаш живеят в Османската империя; сякаш властта е ханъма, която са вкарали в харема си „во веки веков”… Те са толкова загрижени за народа, че управляват от негово име, вземат решения вместо него и даже мислят вместо него. Никаква промяна, щото щяло да се повтори „статуквото”. Ами нали плачете точно за това статукво? Никакви извънредни избори, щото били лошо нещо… Че нали в момента управлявате заради точно такива избори?! Гласоподавателите са тъпи като галош, не разумяват нищо – и те трябва да мислят вместо тях… Страхотно мислене пада. Те били готови за диалог – много обичат да си дърдорят в кулоарите на Парламента… Горките! Но знаете ли – днес е особен ден. Ден 42-и от Протеста. Максималната „граница” дни на обществени вълнения, които Станишев и Орешарски са „преживели” от времето на учителската стачка. Оттук насетне те плуват в непознато море. И това море е бурно! Нали помните оная знаменита картина на Айвазовски – „Деветата вълна”? Група нещастници, претърпели корабокрушение, са се скупчили върху отломки от мачта. Лъчите на яркото слънце осветяват бушуващата водна стихия; притиснати един в друг, трескаво вкопчени в останките от някога сигурния кораб, хората сякаш продължават да вярват в собствените си сили… Но идва страшната девета вълна! А на импровизираната мачта над сала със "страшна силата" се вее някакъв червен парцал… Припомнете си тази картина, дами и господа управляващи. И помислете за бъдещето си… В това бъдеще няма захарен памук!

24 юли, 2013

Стари ризмисли за новото Гражданско общество

Преди години писах:"...Гражданското общество не е сбор от електорални единици, които с унило равнодушие слушат глупотевините на своите управници. Гражданското общество е общност от личности, които уважават закона; държат на закона; разбират силата на закона. И когато законите не се спазват; и когато законодателите са лоши; и когато законодателите не създават нужните закони – гражданското общество излиза на улицата и сменя и законите, и законодателите!" Как мислите, дали казаното все още е актуално?

С широко затворени очи

– Какво ви се случи – пита журналист застаналия пред камерата млад човек с окървавено чело. – Какво ми се случи… полицията ми се случи!... – отговаря с крива усмивка пострадалият. И в тези думи е скрито не само обобщение на събитията от 40-я ден на Протеста. Тези думи носят неизтощимата енергия на младостта, стаената сила на пробудило се гражданско общество и онова елегантно чувство на ирония и самоирония, което не е достъпно за „правоимащите”. Днешната „кастрирана” пресконференция на БСП само доказа онова, за което вече няма две мнения – че въпросната партия е най-голямата пречка за демократичното развитие на България; че в „днешния” си вид тя няма право да съществува в политическия живот на Отечеството и че за нея монологът е най-креативната форма на диалог, а диктатурата – най-бленуваната форма на обществен строй! Как се „оглеждат” събитията от вечерта на 23 юли в „широко затворените” очи на управляващите? Завесата се вдига: Малка група от протестиращи с неизяснен произход, практикуващи съмнителни професии като юрист, писател, икономист, художник или недай, Боже – журналист, са обкръжили Парламента. Малката група е достатъчно многолюдна, за да покрие с море от хора огромния охраняван периметър, пазещ малка част от народните избраници. Те пък коментират големия въпрос за поредното ограбване на България… Крайно безотговорно протестиращите не разбират колко важно е тегленето на милиарден заем и „преразпределението” на много милиарди от бюджета за онези, които вероятно за последен път са в Народното събрание… Сред тълпата, която се смее, пее и периодически крещи неприлични думи от рода на „червени боклуци” и „мафия”, има провокатори. Те не носят маски, обаче полицията ясно вижда, че имат маски „под прикритие”. Потенциална опасност са най-вече възрастните хора, младите хора, момичетата, жените и децата… Изневиделица се появяват няколко блиндирани полицейски коли, около които застрашително се строяват железните кохорти на добре оборудвани със „специално снаряжение” блюстители на реда. Провокаторите правят верига от млади и стари, които крещят провокативния лозунг – Долу каските! Част от полицаите свалят каските (трябва внимателно да се провери кои са те и да им се потърси отговорност!). Друга част, които за по-сигурно под каските носят маски, не ги свалят. На тях им е горещо и нервно. Млада жена вдига детето си и вика – Нали няма да биете?!... (Тя очевидно е участник в сценарий за дестабилизиране на правителството. Да се провери дали детето е нейно, или е взето на заем от приют. Да се накажат виновните!). За момент положението се успокоява. Към десет вечерта полицията вдига част от загражденията и героически щурмува протестиращите. Тя не предупреждава никого, защото и децата знаят, че внезапната атака всява смут в редиците на врага. За да засилят този смут, героите яростно пердашат с палки. Част от палките се трошат в главите на протестиращите. (Да се провери кой идиот е забравил факта, че българите са твърдоглави и е снабдил полицията с некачествени палки. Да се търси отговорност!!!) Тълпата обаче не изглежда смутена, което доказва професионализма на провокаторите. Те се хвърлят срещу щитовете и размазват физиономиите си върху тях. Това е безотговорно, понеже министърът-вицепремиер е обяснил, че дори само допирът със снаряжението на полицията може да предизвика наранявания. Още по-лошото е, че казионното имущество е оплескано с кръв. (Да се потърси материална отговорност от виновните, които да заплатят съответните перилни препарати!!!) Всъщност целта на брилянтната полицейска операция е да освободи път за представителен бял автобус, с който народните избраници да бъдат спасени от любовта на своите избиратели. Избирателите изразяват любовта си, като спонтанно и коленопреклонно лягат пред автобуса. Автобусът с удоволствие би ги прегазил, обаче заповедта е да се бие, а не да се убива. Другото – когато му дойде времето. Времето обаче е спряло. Провокаторите „разбутват улици и кофи” – по думите на Станишев. От това улиците дълбоко страдат. Падналите на улицата окървавени момичета не страдат. Те са провокатори и са минали през специална подготовка по „болкоустойчивост”! Към колата летят пластмасови шишета с вода и други подръчни материали. Рейсът прави няколко кръгчета и се връща в загражденията. Политиците в тях са изживели неописуеми морални страдания – Кутев дори си има сувенир. Камък с удивително правилна, обла форма. Той очевидно е издялан с подръчни средства от подходящо паве. Което ясно говори колко подготвени са били провокаторите да дялкат павета! Положението е трагично и поради причина на факта, че минералната вода свършва, а депутатските кюфтета не са опечени. (Да се потърси отговорност от виновниците, лишили политиците – заложници от средства за оцеляване. Съд, мамка им!!! В полицията – и по бързата процедура!) Отвън тълпата от интернет-лумпени бодро издига барикади. Върху тях се кипрят донесени отнейде саксии с декоративни дръвчета… Смехът и бодрото, безотговорно отношение се завръщат. Протестиращите знаят, че колкото и да се опитват управляващите да „превърнат” българските събития в аналог на онези, при които недоволните хвърлят срещу полицията коктейли „Молотов”, а полицията им отговаря с гумени куршуми и газови гранати, няма да стане. Щото нашата полиция има право да използва сила като европейската едва когато заплатите на хората станат като европейските… Политиците – също. Скритите в уютните си жилища Станишев, Орешарски и сие зяпат към телевизионния екран с широко затворени очи. Пред централния вход на Народното събрание млад човек виртуозно и неуморно свири на бяло пияно – с широко отворени очи!

22 юли, 2013

Пред нас са блеснали житата…

Преди години, иронизирайки съдбата си на студенти, пеехме една пионерска песничка, която много добре се „вписваше” в битието ни. Няма начин онези, които поне малко са „закачили” от соца, да не са я чували. Първа година в Университета – „Пред нас са блеснали житата…”. Втора година – „окъпани от топъл дъжд…”. Трета година – „И ний вървим (4 пъти) нататък… Четвърта година – „и няма край и няма край на шир и длъж…”. Дипломиране – „Ехо, ехо, без край на шир и длъж!...”. На 39-я ден от Протеста, докато правителството юнашки и на тъмно „актуализира” бюджета, успокоявайки ни възторжено, че въобще няма да изхарчи напълно милиардния заем до края на годината, думите на песничката „Блян” изплуваха в съзнанието ми. Забелязали ли сте, че най-идиотските текстове се запомнят най-лесно? И понякога се оказват удивително точни… Назначава се „експертно правителство” – първи стих. Правителството се „нашорква” (по Волен Сидеров) с кадрови простотии – втори стих. Третият стих се „препокрива” с безсмисления социалистически труд, който кипи в заседателната зала на Народното събрание. На 39-я ден от Гражданското недоволство сякаш зазвучава четвъртият… Следва рефрен?... Е да, ама не. Пионерските песнички останаха в невинното детство на управляващите. Както казваше Ботев – „Остави таз песен любовна…”. Гражданското общество не започва да вика „Кралят е гол!” едва, когато на монарха му лъсне голият задник… И децата видяха голия, червен дирник на модерните „леви” и техните подлоги… Мислещите проумяха поне няколко азбучни истини – че комунистите винаги искат да управляват „под прикритие”, дърпайки конците на продажни марионетки и това управление се оказва престъпно „по дефиниция”… Че поне три от парламентарно представените партии са от престъпното котило на БКП… Че четвъртата е „генетически увредена” от самото си раждане… Че думичката „лустрация” ни става все по-близка… Ах, тази българска дума! Очевидно, нам е съдено да я изпълним с ново съдържание! Затова Протестът излезе от българските улици и площади, за да се настани навсякъде по света, където има българи. Да видяхте това събитие, „масово” отразено от медиите? А то е безпрецедентно поне за най-новата ни история. Представяте ли си каква фанфарна какафония би ни оглушила, ако няколко хиляди нашенци зад граница бяха излезли да подкрепят Орешарски и сие?!... Е да, ама не. Подкрепящите са се сгушили край пилоните на НДК, слушат притихнали пламенното слово на Мишо Шамара, а патосът на тяхното соц-недоволство най-много да се излее като локвичка пред някое западно посолство… Докато по улиците и площадите бушува чистият и яростен като планинска река гняв на Мислещите! Трябва ли Протестът да се политизира? Ами че той си е политически в най-дълбокия смисъл на думата – той не може да бъде „яхнат” от никоя партия; в него ще срещнете социалисти и социалдемократи; либерали и нео-консерватори; „леви”, „център” и „десни”. В него ще откриете мъдростта на Елин Пелин – „Тоя свят е хубав, щото е шарен!”. И понеже е надпартиен, той „кове” един нов и задължителен партиен морал, непонятен за „старите муцуни” на прехода… Трябва ли Протестът да „излъчи” своите водачи? Но той вече е „представил” на обществото своя знаменосец – колективната гражданска воля за промяна, категоричното несъгласие с лъжата и демагогията. Къде са смелчаците, дето ще ни вдъхновят!... – крещят експертите по „гражданска култура”. Вие знаете ли подробности от живота на вдъхновения Роже дьо Лил, оня, който създаде Марсилезата? Обаче всички знаят, че Марсилезата е национален химн на Франция… Ама няма отчетливи послания… Трябва да си тъп като галош, за да не ги чуеш: промяна на изборния Кодекс, предсрочни избори, прозрачност и морал в управлението… Трябва ли да се радикализира Протестът? Че той си е радикален по един удивителен начин; защото няма друг случай в най-новата европейска история, в който десетки и стотици хиляди протестиращи вече 39-ти ден не хвърлят павета, а водят децата си, за да вдъхнат от животворния въздух на Свободата… Жалко, ако Европа не го разбере и оцени. Но за нас важно е не да го оцени Европа, а да го осмислят българите! Защото изборите – рано или късно, ще дойдат. И ако всеки от протестиращите убеди поне десет души да гласуват, на тези избори ще излязат поне пет милиона гласоподаватели. И натрупаната гражданска ярост ще помете гнилото! И никакви манипулации, никаква демагогия, никакви идеологически мантри няма да спасят казионните партии. Нека се правят на глухи; нека се надяват, че утре тихомълком ще излязат във „ваканция”; ще поизчакат, та дано българите отново задремят и засънуват, как пред нас са блеснали житата… Оная песничка остана в миналото. Това е истината… А както казваше един мъдър централно европеец – на някои хора не им е дадено да виждат истината. Затова пък каква искреност лъха от лъжите им!

Ден 38 – „ На зло куче…”

Неделя, 21 юли, 201-ият ден от годината. В Православния календар – денят на пророк Езекиил, пророкувал около 23 години, предупреждавайки заточениците във Вавилон за страшното бъдеще, което ги очаква. Мнозина от тях вярвали, че съдбата им на пленници скоро ще се промени… За нас неделя е 38-ми ден от Протеста, увенчал 23-годишния преход към демокрация и европейски норми на живот. Пленниците на гнусната комунистическа идеология продължават да вярват, че бъдещето е в ръцете на „другарите” и техните послушници. Свободните отдавна вече не вярват на лъжи. Свободните протестират – и Протестът изрича истини, отправени именно към „робите във Вавилон”. Защото вече 23 години страната ни е в плен на един мит. Че наследницата на партията – хегемон може да бъде европейска лява партия; че дечицата на бившите комунистически величия могат да управляват „по европейски”; че „модерните социалисти” наистина са загрижени за своя народ… Ще кажете – добре де, ама нужни ли са тези библейски препратки и символи при оценката на реални събития? Уважаеми дами и господа, езикът на символите е най-старият в културната история на човечеството. Той е и най-пряк път към посланията на митовете. А, за съжаление, идеологическите митове – поне в модерното ни битие – се оказват по-устойчиви от културната митология… Гледах от телевизионния екран лицата на участниците в „контра протеста”. Немощни, съсухрени или нездраво затлъстели, беззъби… Но яростно сплотени от мисълта, че „нашите” са взели властта и те са длъжни да я бранят. Сигурен съм, че поне част от тях не са от „домочадието” на днешните управляващи. Ако бяха, митингите в подкрепа на правителството щяха да са поне с няколкостотин души по-многолюдни… Но замислете се – напоследък тези митинги са „колоритно обагрени” от присъствието на Мишо Шамара. (Така и не разбрах дали този „творчески псевдоним” е рожба но много изядени шамари, или мазохистично щение за такива). И звучи хард рок! Някога за подобна музика борците срещу „идеологическата диверсия” стрижеха нула номер, режеха дънки и „удряха печати” на голо… Казвам го като свидетел – и мнозина от моето поколение си го спомнят! Но „контра протестиращите ” с измъчен стоицизъм ръкопляскат… Този абсурд не е от вчера – първите десетина години след падането на Берлинската стена „новата” БСП бе загрижена да укрепи икономическата си власт. За сметка на такива „екстри”, като купонна система, ембаргови престъпления, фалит на банки и хиперинфлация. След което се захвана да управлява редом с … „царя”! Ами помислете – няма комунист, който да не е възпитан в духа на омраза към „монархо-фашистката диктатура”. А „новите” социалисти горещо възлюбиха стария „монарх”… И никой от привържениците на новата-стара партия не излезе да протестира. Обаче утре те ще протестират срещу „намесата” на западните посланици във вътрешните работи на България. Че нали 45 години страната ни бе на пряко подчинение на Москва; БКП се самооценяваше като „по-болшевишка” от болшевишката партия, а целувките „уста в уста” между простака Тодор Живков и дементния Брежнев извикваха сълзи на умиление и възторжени възгласи! Представяте ли си по онова време някой да протестира пред Съветското посолство за намеса във вътрешните ни работи?! Протестиращият скоропостижно би „гушнал босилека” под мъдрото ръководство на ДС. Обаче тогава имаше СИВ, имаше Варшавски договор… И вечна дружба! Няма такава вечност. Днес България е член на Европейския съюз и НАТО. Разликата между Сега и Тогава е, че Европа не ни командва „императивно”, както го правеха съветските „другари”. Противниците на Европа не влизат в концентрационни лагери. Онези, дето искат да се върнем в „Подмосковието”, не ядат шамари; тях не ги малтретират, уволняват и интернират в „провинцията” – практика, характерна за всяка диктатура. Помните ли как съвсем скоро, във връзка със смъртта на Севернокорейско партийно величие, във въпросната социалистическа страна всеки, който не плачеше сърцераздирателно и не си скубеше косите, заминаваше на терапия в „трудов лагер”?... Младите на Протеста не се замислят над тази истина, но от това тя не става по-малко истина. Защото управляващите продължават да мечтаят за „Тогава”. А техните поддръжници далеч не са невинни стари хора с промити мозъци, които не искат да се откажат от комунистическата си идентичност. Те просто нямат нищо друго. И с егоизма на ужасяващата си старческа деменция – или младенчески социален дебилитет – продължават да пречат на България… Продължават да събират „подписи”, които утре другарите манипулативно ще размахват. Да подкрепят политиката на „перманентно национално предателство”, която води към заветната цел: Пари+ Власт +… „Вечна дружба”! И с животинско упорство, като злобни улични псета, пазещи своята „територия”, да ни връщат към миналото… Но нали знаете – любовта към животните съвсем не е лишила от смисъл старата поговорка: „На зло куче – зъл прът”!

19 юли, 2013

За свинята и кладенчовата вода

Не зная дали сте имали щастието в горещ летен ден да пийнете чаша вода, току-що извадена от стар селски кладенец. От нея зъбите сякаш изтръпват, тя носи аромата на летни треви и несподелени тайни и ви изпълва с прохлада. Няма да изпитате тази прохлада, ако отпивате от шарена напитка с чадърче и плуващи в нея ледени фигурки. Най-много да понастръхнете от цената. Оная вода е бистра, не мирише на пари и няма дъх на градски водопровод… Интересно е, че тия, дето черпят вода от герана, си мечтаят за градски водопровод. И това е естествено – прогресът не е стока, която да си купят само „избраните”. Обаче пък истински ценители на водата от селския кладенец са именно онези, за които прогресът, културата и нормите на цивилизацията са неделима част от делника. И отпивайки глътката дъхава и чиста вода, те биха могли да оценят и смислите на израза – „ Разбира от тия неща колкото свиня от кладенчова вода…”! Сетих се за този фразеологизъм на 36-я ден от Протеста, докато слушах „пренията” и словоблудството на депутатите в заседателната зала на Народното събрание. Днес тяхната гилдия се „окичи” с фамозната фигура на „бат Сали”. Отбелязвам – да кокетираш с етническото си различие е точно толкова тъпо и безотговорно, колкото да размахваш байрака на мухлясалите ксенофобски разбирания. Щото оная максима „…най-добрият индианец е мъртвият индианец…” донесе достатъчно беди на човечеството и човечеството – поне донякъде – поумня. Българското човечество обаче, вероятно поради присъщата си етническа толерантност (това не е метафора, а исторически факт) – така и не обърна внимание, че целият ни 23-годишен преход към демократическа нормалност е „вапцан” с изстъпленията на ДПС – партия, размахваща под път и над път „картата” на „етническото напрежение”. Че де го видяхте това напрежение, бе юнаци? Това напрежение го нагнети на времето БКП с „голямата екскурзия” и част от неговите вдъхновители – или изпълнители – днес са в Парламента… А създадената пак от същите комунисти ДПС воюва за етнически мир… Чудите ли се тогава на думите на ново излюпения депутат: „…Аз съм черен циганин… ще видите вий! А ме коментирате, а ви осъдих!...”. Тези думи толкова ясно очертават „менталния профил”, че аз се срамувам не от него, а от себе си. Срамувам се, че живея в страна, в която подобни „профили” са депутати. Защото тези хора разбират от етническа толерантност колкото свиня от кладенчова вода… Именно затова за тях протестиращите са вандали, наркомани, платени провокатори и „паплач”. Затова „бай Сали” се чувства комфортно редом с членовете на най-ксенофобската партия – Атака. А атакистите, който до вчера крещяха цинизми срещу циганите и турците, са си много добре до колегите от ДПС, които пък яростно крепят властта на ония, дето ги изселваха от България… Това не е пример за „етническа толерантност”. Наистина ли вярвате, че ако Герберите се върнат в заседателната зала, нещо ще се промени?! На 19 юли народните представители избираха избраният вече Писанчев, дето малко се понацапал с „Галерия”. Обаче въпросната „разработка” на службите не била, за да се „разработват” журналисти… Тя била за националната сигурност. И в името на тази сигурност яростен атакист призова новоизбраният да се поразправи с Президента, личните политически врагове на Волен Сидеров и най-паче, протестиращите. А самият Сидеров, бивш експерт по парламентарна етика и настоящ такъв по конфликт на интереси отсече, че неговата комисия вече е открила страхотен конфликт на интереси в Президентството и партията на политическия му опонент… Тъй де, на това май му викаха „Конфликт на Интереси”. Тези хора коментират въпроса за Националната сигурност. Ами те са най-голямата заплаха за Националната сигурност! Икономическата нестабилност била опасна… Че кой, управлявайки, „наложи” тази нестабилност? Техните свинщини нямат нужда от кладенчова вода. Мястото на свинята е в кочината. Нали знаете оня израз – „Разположил се като свиня в кочина”!... А Протестът, уважаеми дами и господа, е като глътка кладенчова вода за жадните. Като жадувана прохлада в горещниците. Като водна лилия в блатото! Слушах сутринта мъдруванията на „експерти по протестите” как били намалели „пиещите кафе”. Нямайте грижа, умници, от утре ще започнем да варим обедна шкембе-чорба пред Парламента! Защото енергията на Гражданското общество е неизчерпаема, фантазията му – неизтощима. Не са прави онези, които с болка споделят – ама какво постигнахме… Постигнахме само дотук толкова, колкото целият 23- годишен преход не можа! И защото моралните категории не се измерват с рулетка и не се теглят „на кило” – да го разберат управляващите е все едно „илитерат” да ви чете лекции за поетическата алитерация!... От морал те разбират колкото свиня от кладенчова вода.

18 юли, 2013

Ден 35-ти – „… Слънцето спряло сърдите пече…”

Сряда, 18-ти юли, небето над София от сутринта е похлупило града с влажна жега. То ту поглежда надолу със сини очи, ту притваря облачни клепачи, примижало срещу слънцето. Защото днес „слънцето спряло сърдито пече”… Сърдитото слънце на Ботев строго наблюдава събитията от тридесет и петия ден на Протеста. А той вече е целодневен. В него вече се включват и хора от цяла България. Над имената на градовете, изписани върху асфалта на Орлов мост, вече стоят граждани от тези градове… Напрежението припламва като огънче на цигара, засмукана от страстен пушач. Пушенето е вредно, ние дори приехме закон, ограничаващ пушенето, но „експертното” правителство реши да посмекчи закона „в името на бизнеса”. И сега вероятно с тревога наблюдава припламването на цигарата… Защото, както знаем от филмите, това огънче лесно може да запали фитила на бомбата!... Площадът пред Народното събрание диша учестено с пулса на недоволните. Те не са десетки хиляди, колкото ще бъдат довечера, но са впечатляващо много. Видимо развълнувана жена, държаща портрет на Левски, разказва пред телевизионната камера как обикаляла, за да го намери. Накрая открила малка книжарница. На въпроса дали случайно нямат снимка или рисунка на Апостола, продавачът – млад мъж, мълчаливо влязъл в някаква стаичка и донесъл отлепена от стената фотография. А когато жената попитала колко струва, младежът отсякъл: „Васил Левски не се продава!”. Убеден съм, че довечера той ще бъде на Протеста. Той със сигурност знае, че Левски е завещал една велика истина – Свободата не се купува и продава. Тя се отстоява! И на 35-ия ден от Протеста гражданското общество продължава да отстоява правото на България да бъде свободна, демократична, европейска държава… Вчера представители на това общество достигнаха и до връх Монблан в Алпите. На върха на Европа двама българи – Лилия София Попганчева и Виктор Пенев занесоха Националното знаме и плакат „Оставка”. Под снимката, публикувана във Фейсбук, Лилия е написала: „Искаме избори сега и и правителство, което е за прозрачност; компетентни и честни хора във властта, върховенство на закона и свободни медии!”. Разбираемо ли е посланието? Защото и то е част от „неразбираемите” искания на Протеста… Интересно, как ли биха го разтълкували немощните любители на „идеологическа боза”, сбрани под пилоните край НДК?... Не ви ли се струва, че онова, което става у нас, е част от глобален процес, който изживява самата Европейската цивилизация? Тя е съградена върху темела на Християнския морал, десетте Божи заповеди са в основата на модерното законодателство. И някъде в средата на цивилизационния и цикъл нейните Граждани яростно протестират срещу двойните стандарти, срещу фалшивия морал, срещу дефицита на Истина, настанили се уютно в обществото. Защото протестите по света в една или друга степен носят печата на именно това морално противоречие… И поне част от причините за тази криза се крият във факта, че Европа не осъди комунизма така, както осъди нацизма. След падането на Берлинската стена стотици милиарди, ограбени от комунистическите правителства, се озоваха в европейските банки. Изкушението бе твърде силно, за да остави място за един нов Нюрнбергски процес… И днес Европа – а и целият демократичен свят – понасят ударите на деморализацията отчасти и заради тези „лесни пари”!... Но в България този конфликт е още по-жесток. Тук комунистическите сатрапи и неразградените структури на ДС успяха да „префасонират” политическата власт в икономическа. Поне осем десети от най-крупните капитали у нас са „свързали” коренната си система с бившата БКП и настояща БСП. И дори техните „идейни и най вече – икономически врази” днес са рожба на собствената им политика и социални практики… Преди дни един от младите министри от „експертното” правителство изтърси: „За съжаление, при тоя див капитализъм, при който живеем…”. Този комсомолски патос е жалък, защото именно Партията-столетница и нейните „формирования” ни впримчиха в живота, който живеем. Ако не те, то техните дечица и техният слугинаж притежават мините, в които загиват хора… Затова днес гражданите на България са на площада. Слънцето спряло, сърдито пече; тридесет и пети ден народното недоволство припламва като запалена цигара… И едва се сдържа да не палне фитила!

В началото бе... Левски

Стои шопът пред една от клетките в зоологическата градина, взира се в камилата и отсича: „ Е те таквоа животно нема!”. И като произнася тая знаменателна фраза, всъщност извършва нещо невероятно – деструктурира устойчивата структура; унищожава с отрицанието си очевидното; превръща недоверието си в център на координатна система, изкривяваща реалността. Така един анекдот от шопския фолклор става кръстопът, от който можеш да прозреш прозириците на онова, което наричаме народопсихология или да тръгнеш по неизбродимите друмища на нейното пространство... Но и да прозираш, и да обхождаш – все недоверие срещаш и върху недоверие стъпваш. А то е като жарава – може да те изгори, може да те сгрее. И понеже нестинарството стана туристическа атракция, ти клякаш край жаравата, грееш си ръцете и се мъчиш да забравиш, че там някъде, в най- горещото, си видял Апостола. Казват, че за безспорните неща нито се пита, нито се приказва – освен ако не искаме да се самодокажем чрез тях. Но пък нищо не ражда толкова спорове, колкото безспорното. Левски е от малкото безспорни факти в битието ни, връх, до който сме стигнали като народ в историческия си път. Намериха се люде, които поведоха спор за гроба Му – забележете, Той остава извън пространството на полемиката. Него само Го възпяват – да пребъде името му в народната памет! А не е ли парадоксално, че това име се произнася с еднаква лекота от поет, политик, президент (председател) и футболен запалянко? Вазов Го нарича „Светец”, но светците ги канонизират, за да се срещаме по-рядко с тях, та да има повод за празници. Светецът не обитава комуналните квартири на живота – обратното твърдение си е чиста метафора. А Левски е енигматично измерение в нашето светоусещане – и това не е никаква метафора... Нашият народ излиза от дълбокото мълчание на многовековно робство. От анонимността на свят, в който изречената истина отнема живот. И като не смее да изрече истината от свое име, народът я изрича от името на земя и небо, звяр и природа. Оставя я на поетите – но кой ти слуша поетите? „ В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог” – казва евангелието на Йоана. А в края? Не усеща ли българинът след Освобождението, че някъде по пътя е изгубил и Бог, и Слово? Не защото е юрнал към градовете, та са тревясали пътеките към манастира, а защото е забравил Словото... Така е загърбил Вярата, Любовта го е изоставила – останала му е само голата Надежда, но нали си е свенлив – не смее да я погледне. И се озлобява. И оцветява със сквернословие земя и небо, звяр и природа, но все поглежда назад. Все се надява да съзре заветното Слово, а взирайки се- успява да види само черното расо и русите коси на дякона Игнатий. Всред жаравата от простотия, злоба, недоверие и черно ибрикчийство! Защо точно Левски? Това е наша национална тайна. Николай Николов, 1994г., София Позволявам си да Ви предложа този стар текст, защото новото било добре забравено старо. И ако вярваме на днешните събития – старото също си остава актуално! Ники Николов

17 юли, 2013

За фактите и зад фактите – ден 34-ти

Нали си спомняте онзи епизод от „Малкия принц” на Екзюпери, в който невръстният космически пътешественик попада на планетата на пияницата? И оня великолепен диалог: „ – Какво правиш? – Пия. – Защо пиеш? – За да забравя… – Какво да забравиш? – Да забравя, че ме е срам… – Срам – от какво? – Срам от това, че пия…” На тридесет и четвъртия ден от Протеста поведението на управляващите в България много ми напомня терзанията на битов алкохолик, който пие, за да не вижда, а не вижда, защото пие. За разлика от героя на Екзюпери обаче нашенският такъв не изпитва срам… Ами помислете – от създаването на това „експертно” правителство то прави гаф след гаф, след това се отказва от решенията си и после пак прави гафове. А дали са просто гафове?... Науката „диетрология” ни учи, че фактите, поне от някаква гледна точка, винаги позволяват да надникнем и отвъд тях. Факт – с помощта на апаратни игри и парламентарни „хватки” социалистите и техните протежета спретнаха правителството на Орешарски. Първите му кадрови безобразия извикаха на живот мощната вълна на протеста. Правителството с пъшкане и охкане се раздели с Пеевски, но крайно последователно продължи да назначава на ръководни длъжности неприемливи фигури със съмнителен морал или направо криминално минало. И назначаващите, и назначените въобще не „разумяват” какво лошо има в подобна „практика”! Например Емил Иванов не разбирал защо преди време, когато правителството на Станишев го назначило на висок пост, никой не протестирал, пък четири години по-късно обществото било недоволно… Ами ако в дома на въпросния юнак се появи гост, който изпотроши мебелите и ограби къщата, едва ли ще бъде поканен отново! Това е толкова очевидно, че става ясно – зад кадровата политика тук е скрито нещо друго. Пръстите на двете ръце няма да стигнат, за да изброяваме подобни примери. Древните римляни казаха – ако не разбираш какво точно става и не знаеш подробности за ставащото, задай въпроса – кому е изгодно? И отговорът ще изплува… Факт – 17 юни е 34-ти ден на Протеста. Той ангажира цялото българско общество. Само в София участвалите в протестните действия отдавна надхвърлиха милион. Трябва да си архи-тъп, за да не разбираш, че „постоянно присъствие” на митингите имат не-повече от две, три хиляди души. Но реално митингите събират 20 – 30 000, че и повече недоволни! И каквито и магии с фактите да спрята МВР, бройката си остава десетки и стотици хиляди участници! Защото на тези „шествия”, изпълнили улици и площади, отива всеки, който намери време, лиши се от почивката си, взел е отпуска… Тази „ротация” на хората роди дори анекдотичен фолклор – „ Хайде, гответе се за море, ние утре се връщаме оттам и ще ви сменим!”… От едната страна – млади и стари, творческа и техническа интелигенция, авторитетни и популярни фигури, бедни и богати, „хиляди, маса, народ” – от другата – „отломка нищожна” от някога могъщата партия – хегемон + Мишо Шамара… Тъжно. Ама това не е ли само в София? Че нали преди време правителството на Станишев предложи на българите чрез SMS-и да изберат най-българската книга… И нашенци избраха „Под игото”. Но в романа-епопея на Вазов са описани събитията в едно малко градче и неговите околности за година време. Днес София е „Акче Клисе”, а България препрочита главата „Пиянството на един народ”… А какво виждат управляващите? Платени привърженици на Бойко Борисов, дето искали да го върнат на власт… Не е ли абсурдно?!! Факт – бюджетът ще се прекроява, милиардни заеми ще се сключват, „недостигът” на пари бил все по-впечатляващ… И това на фона на очевидната реакция на партньорите от Европейския съюз, който винаги са в състояние с тоягата на безвъзмездните финансови помощи да озаптят нездравословния апетит на лакомника…За „тихата дипломация” и НАТО не коментирам – бъдете сигурни, и те не дремят… А управляващите продължават пиянски да игнорират реалността, търсят „скелети в гардероба” и ругаят ГЕРБ. Какво се крие зад това?... Уважаеми дами и господа, зад фактите се крият много истини, но поне една е „очеизбождаща” – днес в България има два свята. Единият е свят на четири парламентарно представени партии, между които е започнала „световна” война. Два мафиотски клана са влезли в смъртна битка; започнало е сражение за „преразпределение” на капитали, територии и власт. Тричленката срещу ГЕРБ. ГЕРБ със зъби и нокти – доколкото може – брани своите финансови-политически завоевания, които комунистите искат да прилапат. Комунистите със зъби и нокти се опитват да променят „съотношението на силите”. И в тази битка на средновековни феодални кланове, на Монтеки и Капулети няма милост. Извън нея не съществува нищо и никой!... Другият, истинският български свят е на площадите. Не се заблуждавайте от платената „стъкмистика” на прогнозни резултати за влиянието на тези четири партии. Ако изборите бяха днес, техният разгром би бил зашеметяващ… Времето на прехода ни поднесе поне три подобни примера! И това време работи не за тях, а за нас. Защото няма власт над оная глава, която не иска власт!

16 юли, 2013

Билет за планетата Транай

Има една великолепна новела на големия американски фантаст и сатирик Робърт Шекли – „Билет за Транай” ( „A Ticket to Tranai” ). В нея героят – млад човек от хипотетичното бъдеще на Земята – гори от ентусиазъм да предприеме космическо пътешествие. Да стигне до благословената планета Транай, на която цари социална хармония, няма политически противоречия и корупцията е непознато явление… След дълги перипетии Марвин Гудман стига да своята Утопия, за да открие, че там поне един проблем е решен категорично – всеки може да „вземе” властта, но всеки, който стане управляващ, окачва на врата си медал, натъпкан с взрив. И всяка решение на управляващите се оценява от „електората” с натискане на съответното копче. Когато „негативните импулси” достигнат определена граница, чува се едно голямо „Бум!” – и главата на сгафилия политик хвръква… Сетих се за тази убийствена антиутопия, защото на 16 юли, тридесет и третия ден от Протеста, освен традиционното „пиене на кафе” пред Народното събрание недоволните решиха да търсят и планета, на която да „откомандироват” управляващите. Те и без това си живеят на някаква друга планета… Всъщност, подобен космически обект е вече открит и се нарича „Транай”. Та нали фантастиката е криво огледало, в което се отразяват уродливите явления на битието ни! И ако самото битие е „свръх изкривено”, огледалното му отражение става направо реалност… На подобна планета гнусните фигури на старите-новоизлюпени „големци” ще изгубят криминалния си ореол; Орешарски ще изтъпанчи Боян Чуков за шеф на Съвета по сигурност към Министерския съвет, без да се налага после да лъже, че не си е и помислял за подобно назначение; никой няма да задава въпроси за безогледното харчене на държавни пари, което вече се развихри; въобще няма да има нужда корпоративните интереси на парламентарно представените партии да се маскират като „социална загриженост за народа”. Глобалното прилагане на СРС-та ще стане узаконена практика – вече гръмна новината, че „супер-шпионски” софтуер бил инсталиран още през 2012 година на сървър в едно от министерствата. Ясно е защо няма „документални следи” за тоталното следене – у нас то не само е съществувало, то очевидно продължава да съществува. Обаче пък съществува и вероятността Там „да хвърчат глави” – изразът битува в езиковата ни практика, както се вижда, съвсем не случайно! Интересно, как днешният вицепремиер и шеф на силовите институции би оценявал броя на протестиращите на Транай? Естествено, ако преди това не е изгърмял… Тази ирония е горчива, както е горчиво истинското кафе. Както е горчиво социалното ни битие. И както ще бъде горчив „вкусът” на иначе усмихнатия граждански протест за управляващите. Знаете ли защо, извън политическите си и финансови интереси, те са се вкопчили като кърлежи във властта? Защото просто не познават страха от бъдещо социално и политическо възмездие. От реална съдебна отговорност… Зарежете изтърканото клише „реваншизъм”. Истината е, че през всичките 23 години на прехода престъпленията на управляващите така и не срещнаха истинското правосъдие. Защото всяко „правителство на прехода” вдигаше пушилки, търсейки „съдебна отговорност” от своите предшественици, пукаше медийни балони – но и много внимаваше. Та нали ако реално накажем престъпилите закона, утре и нас ни чака същото реално наказание!... Онези, които все още помнят събитията от зимата на 97-ма, вероятно не са забравили снимката, обиколила информационните агенции по света – колона от въоръжени полицаи пред Министерски съвет и един от тях, вместо палка, стиснал внушителен дървен крак от кухненска маса… Тогава никой не потърси съдебна отговорност от насилниците, строшили главата на Филип Димитров – действащ за времето депутат, опитващ се да „смири” развилнелите се представители на „силовите институции”. Защото подобно разследване би лишило което и да било правителство от възможността безогледно да използва тези институции!... Затова утре, ако на управляващите им хрумне, полицаите ще пердашат с палки и сопи. Като в Турция… Обаче България не е Турция. Ще „игнорират” стачките като в Гърция. Но България не е и Гърция… Ще се опитват да „въдворяват ред” по познатите схеми. Но България вече не приема „познатите схеми”. Нали знаете какво става днес в САЩ, ако се окаже, че някой неправомерно използва сила? Защото в модерната правова държава оня, който провокира социално напрежение, игнорирайки протестиращите срещу „безогледно олигархически модел на управление”, носи реална съдебна отговорност. Не можете да спрете времето, неуважаеми господа „политици”! В съседна Румъния То вече изправи един действащ министър пред Темида!... А иначе, на 33-ия ден от Протеста, гражданското общество отново ще залее улици и площади с неколцина недоволни. А Едвин Сугарев продължава да гладува… Правителство, което рискува живота дори само на един поет, няма право на живот!

15 юли, 2013

За вечни векове!!!

Звучи ли ви идиотски подобно заглавие? Естествено, че звучи абсурдно. Обаче на 14 юли, тридесет и първия ден от Протеста, думите на атрактивна буля с внушителна капела: „…туй правителство трябва да управлява не четири, а осем години… да остане за вечни векове!...” – прозвучаха поне четири пъти от различни телевизионни канали. Това е „обобщеният глас” на групичката пред НДК, подхранвана от рейсове, тръгнали от Бобов дол и къде ли не към „контра протеста” в подкрепа на правителството. Доколкото разбрах, „общината плаща”. Да, ама „общинските” пари са от наши данъци! Ще кажете – добре де, нужно ли е да коментираме менталната недостатъчност на стотина, двеста души, когато стотици хиляди подхранват всеки ден обществената енергия на надеждата за промяна? Но точно затова категоричната присъда на 22-годишна закръглена „девойка”, която чакала всеки момент да разбере дали ще учи ( без коментар! ) и която не можела да понася ония, платените на жълтите павета, дето трябвало да си вдигат чукалата и да се махат от България, е толкова симптоматична. Защото днешните събития са израз на един, по същество, цивилизационен конфликт. Конфликт между две ценностни системи, два начина на мислене, два свята. Светът на „пост-тоталитарното” минало, който въобще не си е отишъл – и на европейската нормативност, който въобще не е дошъл!... Нали помните оня стар виц за Ада, в който около само един от казаните с вряща смола нямало „полицейски надзор” от дяволи. И това бил българският казан, защото българите, осуетявайки всеки опит за бягство, сами се дърпали в катрана… Обаче на 14 юли българите в 23 града от 11 страни по света категорично „заявиха” своята съпричастност към случващото се у нас! Това не ви е рейсът от Бобов дол, не ви е „подписката” в подкрепа на правителство и срещу Президент. Ще ви припомня, че преди малко повече от четири години Станишев нарече хората, донесли над милион подписа срещу управлението на тричленката „циркаджии”. Днес той е оставил тази „оценка” на ония с менталната недостатъчност. Нали още Йежи Лец бе казал, че няма достатъчно безумна кауза, зад която да не застанат поне шепа възторжени последователи! Гражданската енергия, родила този Протест, го прави уникален – а неспособността или нежеланието на управляващите да „разумеят” тази уникалност се превръща в престъпление спрямо нацията и нейното бъдеще!... Да обобщим няколко съществени истини, които на 31-я ден от общественото недоволство се очертават много релефно: Първо. Продължава порочната практика за вземане на решения от национално значение „на тъмно” и „непрозрачно”. Класически пример – „Южен поток” се оказа, меко казано, проект със съмнителни икономически и екологични достойнства; не по-малко съмнителни са и „проектите” за актуализиране на бюджета и възможни милиардни заеми; за много от задкулисните сделки ние не знаем нищо. Популистките кьорфишеци за намаляване цената на тока вече изгърмяха – аз лично получих сметка за тока от 80 лева, при положение, че през целия 23-годишен преход съм плащал за панелката си в най-люта зима най-много 38 лева! Погледнете сметките си – може да се окажете „приятно изненадани”! Очеизбождащо е желанието евроатлантическата ни ориентация да бъде „пренасочена” на изток. И пак така очевидна е необходимостта едно бъдещо демократично правителство, стига да има политическа воля, да „анулира” тези тайни сделки. По това ще го познаете дали е демократично!... Второ. Корумпираната, мафиотизирана власт продължава безогледно „кадрилът” на кадровите промени. Изцяло се подменят не само партийните кабинети, а и високите и средни „ешелони” на административното управление. „Размерът” на зетьо-шуро-бадженашките скандални назначения шашардисва дори обръгналия на всичко нашенец. Новите-стари лица, част от които ченгета и хора с нечисто съдебно минало заемат онези стратегически постове, които да гарантират възможно политическо оцеляване при бъдещи избори. Да гарантират и запазването на финансово-олигархичната власт! В предстоящите избори ще оцените достойнствата на една партия само ако се „ангажира” и с „анулирането” на всички безпринципни назначения, които са осъществени при управлението на „новата-стара” тричленка. Това е трудно, но осъществимо при наличие на политическа воля… И трето – след провала на идеята за „блицкриг” (светкавична война) в политически план – сиреч, овладяване на властта по познатия модел – днес комунистите-социалисти и техните марионетки преминават към „окопна война”. Фронтовете на натиск срещу правителството се множат, но то продължава да демонстрира, че няма намерение да се раздели с властта. За целта управляващите на всяка цена трябва да си върнат „изпуснатата” власт над „четвъртата власт”. Ще станем свидетели на идиотски назначения в медиите, които на свой ред постепенно да прекратят обективното отразяване на събитията. Въпреки категоричната позиция на достойните журналисти, „вервайте ми”, ще се намерят и достатъчно платени лакеи, които да помогнат на силовите институции в манипулативното „представяне” на Протеста. За съжаление на пишман-професионалистите от гилдията на ибрикчиите – и тази стратегия е обречена!... Защото днес България наистина се разделя с миналото… За вечни векове!

13 юли, 2013

Равносметката – ден 30-ти

Гледах снощи късния обзор на събитията по телевизията и в съзнанието ми буквално се отпечата един епизод – малчуган на има-няма годинка пълзеше по стъпалата на Народното събрание. „Памперсът” с полусмъкнати гащички лазеше към вратата с онази съсредоточена и свирепа целеустременост, на която са способни само най-малките. Мислех си, че след време родителите му къде с ирония, къде с гордост ще коментират – нямаше още годинка, когато реши да влиза в Парламента! И това е добре, защото Народното събрание е място, където нормалните и свободните трябва да решават съдбата на България. А това дете, лазещо по стъпалата към времето на Гражданското общество, ще расте свободно и нормално! Мислех си още, че в анекдотичния призив да превърнем Народното събрание в детска градина има много горчива ирония – то и без това е станало убежище на политически инфантилизъм. Частна детска градина, приютила дечицата на „богопомазаните” срещу тридесетина хиляди евро годишно. За такива пари „госпожите” и „лелките” могат да изтърпят всякакви детски простотии, капризи и лигавщини. Само дето ни карат ние да плащаме за рахата на чуждите дечица… Въпросът е кои са „госпожите и лелките”? Кои са стопаните на това „частно детско заведение”? Кои са кукловодите, дърпащи конците на оня смешен и жалък марионетен театър, който българските депутати разиграват вече тридесети ден?... Естествено, тези размисли въобще не могат да се сравнят с дълбочината на мислите, в които вчера бил потънал Волен Сидеров. Мистичната стихия на менталните глъбини, над която кротко плувала шамандурата на светлия му разум, го отнесла към бреговете на великото прозрение – ми той всъщност бил Мандела!!! Остава само да изчакаме бялото му личице да почернее като политическите му убеждения и ние с тревога да следим здравословното му състояние в болницата, където Атака ще бъде оставена на „контролно дишане”. Обаче шансът Волен да получи Нобелова награда за Политическо Хулиганство и Аморалност е равен на поне две нули. А нали знаете какво означават „двете нули”? Звучи цинично, но самото присъствие на Сидеров и неговата партия в Народното събрание се оказа такъв цинизъм, пред който школата на древногръцките циници е като детска ясла, сравнена с каторга… Но да се върнем към важното. Днес е събота, 13-ти юли, 30-ти ден от Протеста. Ден за равносметка. Нали помните онази едноименна песничка на Жоро Минчев? „…пътят беше и стръмен, и тесен, но беше верният – и аз го минах с песен…”. Защото, точно като Барда, протестиращите извървяха трънливата пътека и прекрачиха прага на онази врата, която води към Гражданската Идентичност на Човека. Оттук насетне стиховете: „…не сме народ, не сме народ, а мърша,// хора, дето нищо не щат да вършат…” – остават в литературната ни история. Защото в реалната ни история за първи път огромна маса хора излезе по улици и площади не по социално-битови, не по икономически, не по синдикални, не и по политически – а по морални причини. Хората просто казаха – край, баста, този посткомунистически свят не ни харесва; ние сме европейци и искаме европейски права и задължения! В този смисъл събитията тук, на Балканите, са безкрайно различни от вълненията в Бразилия, конфликтите в САЩ или социалните взривове в Западна Европа. В Турция младите воюват за своята Светска държава; в България – за своята Европейска идентичност. Положението в Гърция е по-специфично, но също не е аналог на традиционните за Европа стачни действия. Затова не можем да сравняваме февруарски и днешни протести – у нас веригата на събитията започва от падането на Берлинската стена и митингите за демократично бъдеще; минава през синдикалните вълнения и народните бунтове на 97-ма, обхваща стачката на учителите от 2007-ма, очертава февруарското негодувание и обединява човешкото множество днес. Можем да обобщим, че Протестът е качествено ново явление в най-новата ни история и първото ни „качествено”, а не „количествено” приобщаване към Европа!... И второ – че остарелият като прехода ни въпрос за комунизма и посткомунизма не е нито решен, нито загубил своята актуалност. Че на дневен ред е въпросът за „противоконституционността” на определени партии; че един истински закон за лустрацията също е на дневен ред и че промените в съдебната система са жизненоважни, защото без заплахата от истинска съдебна отговорност (ако щете, дори за „провокиране” на социално напрежение чрез социално безразличие и безхаберие) Протестът би могъл да бъде дори окървавен. А сетне и цялата строгост на закона да се стовари върху управляващите, то ще е същото като с оня пиян таксиджия, дето помля сума народ. На колкото и да го осъдят, ще върнат ли човешки живот?... Иначе управляващите продължават да играят ролята на щастливци, които са намерили и откъснали четирилистната детелина на властта… Обаче могат ли в случая да бъдат щастливци онези, които могат да броят само до три?...

12 юли, 2013

Мистерията на четвъртия петък

По дефиниция четвъртият петък от Протеста е нещо като мистерията на българските гласове. Всички знаят че ги има, радват им се, някои даже са ги чували, обаче истински ги ценят само зад граница… Те не са, така да се каже, като насъщния. То и за насъщния не е добре много да се говори, защото вече 23 години той само поскъпва, но поне можеш да обещаеш, че хлябът ще поевтинее и да си вържеш рейтингово гащите. Дай някоя и друга пара на майките, изръси няколко трошици хляб за дечицата – и така, троха по троха, току-виж си докарал и тях, и родителите им до къщичката на баба Яга. А Столетницата баба Яга, която с Държавен вестник се е прекръстила на БСП, това и чака – тя вече е приготвила фурната. Тя обича децата, защото има голяма фурна. Обича и целия български народ… с пържени картофки. Прекрояване на бюджета, милиардни заеми, задкулисни сделки, тотална подмяна на администрацията с „наши хора” и крути мерки във връзка със „сигурността” плюс демагогия – колкото поеме. Това е готварската рецепта, с коя ще поизпържиш недоволните. Да не забравим повечко лук, та да плачат, проклетниците!... Обаче проклетниците-недоволни, които обикновено не обядват по скъпи ресторанти и си готвят сами, добре знаят, че повечко лук означава и едри сълзи, които готвачът пролива! Защто е трудно да готвиш с противогазова маска. Зоната за сигурност, обхващаща не 20, а 250 метра от сградата на Парламента, си е противогаз. Нещо повече – тя е пряко нарушение на Закона, с което се пази рахатлъкът на онези, дето правят закони. Днес те честват деня на Новата българска конституция и патетично словославят върховенството на закона, по силата на който били народни представители. Ама нали според Конституцията цялата власт „произтича” от Народа и принадлежи на Народа? А въпросният народ иска смяна на ония, които са в Народното събрание… Да, ама протестиращите не били целия народ. Ами проверете, бе! Нали изборите са най-категоричен начин за преброяване? То и вие не „представлявате” целия народ, а само 15 – 16 процента от него!... Да, ама щяла било да се повтори статуквото… Че вие нали това искате?! Предсрочни избори, печелите ги и управлявате! Да, ама добре платени социологически проучвания открили, че днес БСП е най-голяма политическа сила… Най-голяма, ама в този Парламент. В бъдещия – грънци!... Да, ама за промени в избирателния Кодекс били нужни поне година, плюс експерти от Европа, Северна Корея, Марс, Юпитер и Горно Нанадолнище. Да промените закона при избора на Делян Пеевски ви бяха нужни по-малко от три денонощия!... Да, ама Станишев вече е преживял стачката на учителите, продължила 43 работни дни… Ще издържи и тая, сетне ще се кротне народът! Обаче Протестът не е стачка – не, че не може да стане и стачка. И ако синчето на видния партиен функционер др. Станишев не вижда разликата, подозренията, че страда от политически и социален инфантилизъм ще се окажат основателни… Сутринта по Първа програма в „Малки портрети” ме „срещнаха” с др. Корнелия Нинова. Мил човек, обича да сади и отглежда цветя, успокояват я. Част от тях си е донесла чак от Африка… Мда. Екзотика. Нямали сме били национална кауза… Ами тя, националната кауза, е пред Народното събрание. А в Народното събрание точно в 12.20 часа изброих 17 (седемнадесет) броя народни представители, уморено насядали из пустата заседателна зала! Телевизионните камери не са СРС-та, всеки може да направи справка. Останалите вероятно са обсъждали мистерията на националната кауза. Знаете ли защо персонално мразя това управление? Защото пред неговата арогантност и дебелоочие глупостта и простотиите на Бойко Борисов и неговото правителство започват да изглеждат като „цветенце невинно и овчица безумна”; нещо като мистериозните африкански растения на Корнелия Нинова. А това – ако го споделят и други – е направо опасно за бъдещето на България… А мистерията, всъщност, е на площада пред сградата. Тя е мистерията на четвъртия петък, мистерията на двадесет и деветия ден от Протеста. На този ден, рано сутринта, се пече хлябът на Свободата. Заквасва го пороен дъжд, сетне жегата го доизпича. И този хляб е месен цели 23 години. Защото през цялото това време, в което с болка коментирахме, че Гражданското общество в България никакво го няма, то просто се е родило, проходило и проговорило, с връзки е влязло в детската градина, сблъскало се е с идиотизмите на образователната система, въпреки всичко блестящо се е представило на матурата… И сега, с диплома в ръка, стои на прага на един нов и непознат свят. И с непримиримостта на своята младост крещи – Тук съм, не съм избягал и няма да избягам, вижте ме! Този свят е и мой!!! И ако динозаврите в Парламента не чуят този глас, Гражданското общество ще си спретне малък лов на динозаври. Тях и без туй не трябва да ги има в природата…

11 юли, 2013

Денят, когато Поетите прескочиха Бариерата

Сутринта на 11 юли, четвъртък, на двадесет и осмия ден от Протеста, Поетите прескочиха Бариерата. Те прекрачиха металните заграждения, опасали като охлузен каиш сградата на Народното събрание и се озоваха в един друг свят. В него на небосвода сияеха поне две слънца; звездите и луната играеха на криеница около тях, а човешките гласове се извисяваха като разноцветни балони. Сетне балоните звънливо се пукаха и от тях над площада валеше дъжд от живи светлинки. Там дори гравитацията бе различна – Поетите усетиха, че наистина могат да летят и вече не е нужно да си задават въпроса защо са му нужни на човека криле… Дълго бяха пътували Поетите към тази Бариера. Тя бе издигната върху кръвта и таланта на много техни събратя, изгнили по зандани и концентрационни лагери. Тя бе по-дълга от Китайската стена и по-непристъпна от Берлинската стена. За онези, които успяваха да я прескочат, не се чуваше нищо… И понеже Поетите също са хора, те не живеят от фотосинтеза и не се размножават чрез пъпкуване, намериха убежище в една висока въздушна кула, където да си играят с тропите и да се замерят с образни парадокси. Казват, че който строи въздушни кули, живее като наемател. Трудно може да се побере поетическата душа в квартира под наем – затуй поетите си припомниха езика на притчата. Така езикът на Езоп стана тяхна поетическа същност… С него бранеха поетическата си идентичност и изразяваха позиция. Но когато падна Берлинската стена, те откриха, че са изгубили способността си с думи и действия, с изкуство и гражданска позиция да си говорят с живота. Дори когато се гледат с него под вежди и строго… Затуй някои се затичваха към Бариерата и изчезваха отвъд, а други високомерно коментираха битието и назидателно го заплашваха с пръст. Обаче на двадесет и осмия ден на Протеста, четвъртък, 11 юли, неколцина просто прекрачиха Бариерата. Полицията реши, че са петима, но както винаги, сгреши. Те бяха 50, или 500, или 5000, защото полицейските сводки не могат да преброят таланта. А когато Поетите изкряскат – „Грабвайте телата!” – те вече са в битката, заедно с Опълченците, или с протестиращите, или с гражданската съвест на своя Народ!... А през това време поетът Едвин Сугарев продължаваше да гладува. Присмехулниците се подхилваха злорадо, маргиналите го псуваха, лапачите бяха готови да протестират чрез преяждане… А нормалните се притесняваха. Как да убедиш оня, който отдавна е прескочил Бариерата, че не си заслужава да рискуваш живота си за политически плазмодии и зелени еуглени? Не зная какви са амбициите на управляващите. Но съм сигурен, че ако политически недоразумения като Станишев или Орешарски все пак останат в аналите на Историята, за тях Историята ще каже: „Дребни нищожества от времето на Едвин Сугарев”!...

Лятната миграция на Офисите

На 10 юли, 27-ия ден от Протеста, започна лятната миграция на Офисите – събитие, което изправи на нокти орнитолозите. Това събитие остана някак незабелязано всред кипежа на страстите, бушуващата стихия на гражданското недоволство и поредните дивотии на управляващите. Камбанен звън огласяше улиците на Варна; недоволните в провинцията издигнаха лозунг: „София не е България, но България би искала да е София”; пиян таксиджия помля хора на Цариградско шосе; Джеймс Пардю и Юрген Рот направиха аналитични обзори, които ясно говорят за отношението на Европа към българските събития. Стана ясно, че ни пек, ни дъжд могат да спрат протестиращите – точно както нищо не е в състояние да накара „експертите” от МВР да ги преброят обективно… Но това бяха просто „трошици от делника” – като онези трошици, около които някога чуруликаха, пърхаха и се бореха шумните ята на градските врабчета. Помните ли ги още? Помните ли тяхното нагло, нахално и жизнено присъствие в градския пейзаж? Имали ли сте щастието да видите с какво неописуемо удоволствие малкото, сиво врабче се къпе в дъждовна локва, как се кукушини в студа и блажено се подлага на слънчевите лъчи? Природолюбителите слагаха къщички за прелетните птици; гълъбите, лястовиците и косовете влязоха в изкуството – тях ги рисуваха и възпяваха, но домашното врабче така и не вдъхнови творците. То бе толкова неделима част от живота ни, че просто не му обръщахме внимание… Сетне, някак отведнъж, тази дребна птица от семейство „врабчови”(Passeridae), разред „врабчоподобни” (passeriformes), започна да изчезва. Очевидно, дори нейната свръхустойчива популация не издържа на дългия ни, 23 годишен преход; на нарушеното екологично и морално равновесие в природата… Днес да видите ято врабчета е почти като да срещнете бяла лястовица! И понеже животът не търпи празна екологична ниша, на мястото на градския врабец се появи ново пернато – Градският Офис. След падането на Берлинската стена най-напред плахо, след това все по-уверено ятата на градските офиси започнаха да пърхат из междублоковото пространство на българските градове. Природата експериментираше с различни мутагенни фактори и видовото многообразие на тази непознати доскоро за България птица буквално омайваше изследователите. Появиха се едри, декоративни екземпляри, които поразително напомняха паун – разперената им опашка радваше окото с неоновата си пъстрота, но гласът им бе неблагозвучен и тенекиен. Други прикриваха същността си на екзотични хищници под строгата и извикваща доверие сивота на оперението. Природолюбителите започнаха да им строят гнезда – в София се цръцнаха лъскави офис-сгради и многоетажни блокове с офис-хранилки на всеки етаж… Но истинската, масова популация на птиците, заместили домашните врабчета, бе от вида „Домашен Офис” (Office Domasticus) – непретенциозна, дребна птица, която обитава всички видове постройки; търси храната си по земята, дърветата и в небето, мрази фалшивата среда на неонова демагогия и затова най-добре се чувства в пространството на интернет. Поразяваща е виталността на тези птици – те оцеляват и в най-замърсената околна среда и многогласният хор на техните гласове носи надежда и оптимизъм… Та на двадесет и седмия ден от Протеста започна лятната миграция на Офисите. Те накацаха на площада пред Народното събрание и – пърхайки с лаптопите си – бодро закълваха зрънцата на Свободата. Тази година наспори Господ богата реколта, житото на Свободата избуя като никога – имаше и за хората, и за птиците. Затуй хората се радваха на Офисите – всеки знае, че когато птица ти мине път, денят ще е прекрасен!

09 юли, 2013

Монолог за …аните простотии, записан с неоторизирани СРС-та в банята на анонимен гражданин

(Неопределен шум, бълбукане, чува се само „мамата”, „сапун”, „идиоти”, постепенно звукът се изчиства и гласът става отчетлив) „ – Неам нерви. Ма не щото Милена го изпя тва. Неам нерви вече 23 години! Писна ми от …аните простотии, …аните политици и …аните правителства! Ама от тия, последните, съвсем ми писна. Двайсе и пет дена трамбовам улиците на София, на, днеска за 26-ти път ще протестирам, обаче управляващите ме вземат за балък! Било ме нямало! Бе вие очи нямате ли, …ани простаци, София не била България, че София стана два милиона и половина, една трета от България, от цяла България народът юрна към София, щото за 23 години така оголя, че му остана само в Столицата да търси препитание… То па и едно препитание, в службата всички треперят, пак чистка, те …аните комунисти като докопат власт, първо изпоназначат …аните си роднини на сладки длъжности, сума време мина, още не са попълнили щатовете на …аното си правителство! На мен не ми пука, щото на босия цървулите ще му вземеш, обаче неам нерви да гледам как ме лъжат в очите и дрънкат, че били загрижени персонално за мен! Знам за какво сте загрижени, …ани кретени, за дебелите си портфейли сте загрижени, и бюджета рано-рано ще прекроите, и милиарда заем ще излапате, ще уредите …аната си зетьо-шуро-баджанашка пасмина с държавни поръчки… И пак ще се лепнете за Русия, там ви е хвърлен пъпа, ма не щото много я обичате, а защото в сделките за енергийни доставки е голямата пара. На, и вчера хукнахте да целувате …ания задник на руския велможа. „Южен поток” нямало било да ощети данъкоплатеца, на кого тия, бе?! Че те за 15 години мургавите ни събратя ще изпонадупчат тръбата да крадат газ, на решето ще я направят, па ако дойде едно читаво правителство и посрита руските интереси, бай руснак пак ще врътне кранчето. Щото като се скараха Русия и Украйна, пак ни спряха газта и хамстерът ми умря от студ. Пукна хайванчето, тогава Волен Сидеров като един Иля Моромец се юрна да да псува лошите украинци и да брани добрите руснаци, чунким руснаците дума могат да кажат при управлението на Путин. За таквоз управление плачкате вие, …аняци, ама нъц! На, и младите го разбраха вече, излязоха по улиците, а запеят ли младите по улиците, спукана ви е …аната работа!...” (Шумът се засилва, обектът пее с чувство, чуват се отделни думи: „когато па… когато… БСП… не искам аз…върху мен…”. Шумът от течаща вода рязко спира, гласът отново става отчетлив) „ – Маа му стара, …аната топла вода пак спря, дойде ли соц-тричленка на власт, токът и водата почват да спират, ония, …аните контри пред НДК само блеят колко хубаво било при Тошо и колко евтини били токът и водата. Снощи някаква Кокарешка Николаева ми наду главата с …ани глупости, то с такова име си вързан за глупостите, обаче техните глупости МВР не ги брои. И тях не брои, …ани зомбита, знам аз де ги стяга чепикът, за …аното минало плачат, ама аз това минало го отсвирих още през 90-та! Щото помня, че Брежнев като пръднеше в Москва, Тошо Белота се насираше в София… Обаче тоя виц си го разправяхме само в банята, …аното ДС яко дебнеше, не че новите са ги забравили тия мурафети. До вчера, дето се вика, като вдигнех телефона, първо казвах – Здрасти, Цецо! Не че и сега не е същото, обаче Станишев и Орешарски и едно „здрасти” не заслужават, …аните простаци! Бойко рече, че и докато пикаеш, могат да те подслушват, да слушат, …аните идиоти, дано нещо умно чуят!... За народа се загрижили, за националните интереси, аз съм народът, бе, …ани олигофрени, социални дебили смотани, за народа ще ми говорите… Като сте толкова загрижени, дайте му право на тоя народ да ви избере на едни предсрочни избори, нали това искат протестиращите! Щото 15 – 20% процента от българските гласоподаватели представяте вие, и от тях поне две трети изполъгахте! Знаете, че през крив макарон ще видите вече Парламента, на едни предсрочни избори ще ви изметат като боклук! На, и западните посланици, дето говорели дипломатично, вчера в прав текст оцениха …аното ви управление!... Заради вас ми спря и топлата вода, сапуна не можах да си измия от очите, обаче очите ми се отвориха, затуй се грабвам и отивам да пия кафе пред Народното събрание. Щяло било да вали, гръмотевици щели да трещят – пука ми, най-много дъждът сапуна да ми измие! Пратих жената и децата на село, отпуска си взех, ще протестирам до дупка, …ани пишман-политици такива! Най-много да привикам домочадието в София, малкият иска да става футболен съдия, тарикатът, много обича да надува свирката. Ще го водя на митингите, да надува свирка, червени картони да показва на …аните управляващи, нали са червени, за червен картон плачат, …аните…” (На това място записът внезапно прекъсва. След внимателно прослушване и обстойно текстолингвистично изследване аналитиците ни стигнаха до извода, че трудно може да бъде използван при компроматната сублуминална сугестия на предстоящите предсрочни избори. Освен това нашите специалисти не можаха да декодират словоформата „…ано”, …аните му експерти!... )

08 юли, 2013

Пътят за Индия

Сутринта на 8 юли, 25-ти ден от Протеста, небето над София е лазурно, избледняло от светлина. По него, разпънали платна, стремително плуват перести облаци. Като платната на „Сан Габриел”, с който на 8 юли 1497-ма Вашко да Гама отплува от Лисабон в търсене на морски път за Индия… Защото за човечеството от епохата на Ренесанса Индия е синоним на просперитет, богатство, промяна на живота. Черен пипер – а по онуй време грам черен пипер бил равен, кажи-речи, на грам и половина злато! Така снощи гражданското недоволство в София бе издуло платна от Университета – през Орлов мост – та до кръговото движение на „4-ти километър”. Добре помня оня знаменит, „милионен” митинг от зората на демокрацията, помня как тогава компартията „спретна” мъничко, активно мероприятие, спирайки тока – та дано лиши от глас митингуващите. Обаче митингуващите въобще не се лишиха от глас, а изреваха яростно – и този рев прелетя през годините, носейки спомена за „гроздовете на гнева”; за вярата в демокрацията и европейското ни бъдеще. И като свидетел на някогашните събития категорично твърдя, че вчерашният митинг не бе по-малоброен от някогашния… Че на него реално са присъствали между седемдесет и сто хиляди души! БНР се престраши да съобщи, че на Цариградско шосе имало 30 – 40 хиляди протестиращи; полицейските сводки свенливо ни уведомиха, че три – четири хиляди души си направили разходката с домашните любимци… А пред пилоните на НДК сплотената групичка от съсухрени „фенове” на червеното (нямам предвид феновете на ЦСКА – те са значително повече) патетично искаха „оставка” на Президент, протестиращи и цяла България! На тях Бойко им изял пържолите, дето им ги дал Станишев… Че кой ви кара да гласувате за Бойко, бе! Те и протестиращите не искат да гласуват за него. Гласувайте си за шибаната партия, тя и без това ще остане само с вашите гласове!... Обаче в този начин , по който се оценява „количествено” гневът на хората, има нещо много симптоматично. Правителството и новата парламентарна „тричленка” реално са обявили война на протестиращи, Президентство, медии, извънпарламентарни партии, на неправителствените институции, на европейските политически, морални и правни норми – сиреч, на народа си. Защото България е част от Европейския съюз, а не от някогашния СССР… И въпреки това, въпреки ясната позиция на интелектуалци, творци, спортисти и журналисти – ако не цензурата, то поне „автоцензурата” сковава езика на голяма част от медиите и те – съзнателно или не –„неглижират” Протеста. А полицията направо лъже и манипулира. И не точно полицията, а нейното ново ръководство – нали шефът на силовите институции е Вицепремиер? И ако той не оценява реалните измерения на гражданското недоволство, или е тъп, или е некадърен, или е безотговорен. Той със сигурност не страда от старческа деменция и „ментална недостатъчност” – а това го прави именно политически безотговорен, сиреч, трижди по-вреден за стабилитета на държавата! Дори само този пример е достатъчен, за да се убедим колко опасно и вредно за българското човечество е дори няколко месечно присъствие на БСП във властта… Има един стар и гадничък виц за садистичен надзирател, който обикаля килиите и проверява затворниците. Минава край една килия и крясва – Иванов, вътре ли си? – Вътре съм – чува се отговор. – И къде ще се денеш на майната си, ключовете са у мене! Хахахаха! Така два, три пъти, докато извиква: – Тошев, вътре ли си? Няма отговор. – Тошев, вътре ли си, бе?! Пак никакъв отговор. Надзирателят се стряска, отключва вратата, нахълтва в килията… Гледа – затворникът прехвърлил крак връз крак, пуши блажено казионна цигара. – Идиот такъв, защо не отговаряш като питам вътре ли си?! – И къде ще се дяна на майната си, ключовете са у теб!... Очевидно, днес управляващите се изживяват като оня идиот – надзирател, който знае, че ключовете са у него. Протестирате – хахахаха, ключовете са у нас! Стойте си в килията и си налягайте парцалите… Нали помните болезненото прозрение на Хамлет: Дания е един затвор… Целият свят е един затвор, в който Дания е килия!... Културата на Ренесанса откри, че светът може да бъде затвор – но откри също, че има път за Индия и човечеството може да разпъне платна по него! Защото днес ние не живеем в килия. В България днес и надзирателите протестират. Метафорично казано, днес „корабът на надеждата” е издул платна към така жадуваната промяна и никакви бури, никаква демагогия, никакви манипулации не могат да го отклонят от курса!... И нищо, че случайно докопалите властта се напъват да представят гражданското недоволство като епизодични „фикции”… Отделните фикции винаги раждат една обща действителност!

07 юли, 2013

Кой не скача?

Беше късната есен на 1996-та. Икономистите още не бяха оценили галопиращата инфлация като „хиперинфлация“, но хората мрачновато се шегуваха, че обезценяването на парите скоро ще направи българите народ от милионери… Над страната заплашително бе надвиснал буреносен облак; западните ни комшии вече заливаха улиците със своето недоволство и макар че у нас средногодишната инфлация не бе стигнала бъдещите 1058,4%, а доларът не бе скочил от 500 на 3460 лева, управлението на „модерните леви” бе втръснало на всички. Вечер младият социалист и „глава” на правителството Жан Виденов назидателно размахваше пръст от телевизионния екран, неговите министри-експерти пламенно защитаваха партийния проект „сполука за България”, но сполуката никаква не се виждаше. Вместо това се виждаше как все повече хора се събират пред НДК и Кристал; сетне малките поточета от протестиращи се вливаха в пълноводна река, която потичаше по Витошка и се изливаше пред „Александър Невски”. По онуй време площадът пред черквата беше станал притегателен център, вечер го огласяха свирки, тромбони и речовити оратори. Родители носеха на ръце невръстните си деца и тези деца до късно, с блеснали очи и почервенели от студа бузи дълбоко вдишваха въздуха на Свободата и Надеждата… Постепенно площадът започна да се пълни с хора и денем; скандиранията, тромбите и песните станаха постоянен „звуков” фон, роди се дори някакъв особен, непознат дотогава, митингаджийски фолклор… Английската е на един хвърлей от площада и учениците често ме молеха да „посъкратим” последния час, та да не пропуснат площадните събития. Даже си имахме ритуал – аз ги освобождавах с думите – И да гледате на всичко по-отвисоко! А те после ми отвръщаха: – Гледахме отвисоко; качихме се по дърветата!... Истината е, че нито веднъж не ги видях на дърветата. Негоден имах много часове, бях уморен и разсеян и честно казано, проблемите на „доброто и вечното” бяха най-последният ми дерт. Та в края на работния ден на вратата на класната стая се почука, влезе една от чистичките и ми съобщи, че шефката ме вика… Слязох в дирекцията. По каменното лице на Директорката разбрах, ще се пукне или от яд, или от смях. Виж, колегата, застанал в средата на кабинета, направо се пръскаше от яд… Той беше млад човек, преподаваше география на английски, беше нелош специалист – но определено не бе роден за даскал. Принадлежеше на оная порода мърморковци, които са убедени, че вселената като цяло и в частност ги мрази; светът не ги оценява, а учениците-злодеи само търсят повод да им стъжнят живота… Естествено, злодеите-ученици му го връщаха, както подобава, и тази пуническа война, която се водеше с променлив успех, искрено и крайно неколегиално ме забавляваше. Учителят крещеше нещо за дисциплина, учебно-възпитателен процес и вандали, пръскаше слюнка и бузите му направо бяха вапсани в червено–виолетово… Срещу него неловко бяха застанали две ученички от моя клас, свели засрамено поглед. Оказа се, че докато преподавателят по надлежния ред и при съответната дисциплина провеждал учебно занятие, над главата му се разнесъл равномерен тропот. Вбесен, той се качил на горния етаж и открил, че класът, на който бях класен, има свободен час. Учениците възторжено били накацали върху чиновете, а пред тях, уловени за ръце, двете сладурани подскачали ентусиазирано!... След като отпратих колегата с обещанието за сурови наказания над целокупното вандализирано ученичество, ги попитах – Защо бе, млади дами?! А едната, смутено, рече: – Ама господине… Нали „кой не скача е червен”?!! Оня колега след време напусна училище и развъртя бизнес с редки сортове вино. Казват, че много се замогнал. А ученичките отдавна са майки с деца, авторитетни дами и ценени професионалисти. Но съм сигурен, че ако не всяка вечер, то поне през вечер, заедно с децата, са на площада. Не на оня стар площад пред църквата, „отцепен” от полицията, за да пази рахата на новите-стари управляващи. Днес този площад е мъничък за човешкото море, заляло площад „Независимост”, разстлало се по жълтите плочки към Народното събрания, плискащо се около ремонтираната статуя на Цар Освободител и потекло към Орлов мост… Дали оня даскал може да намери това море на географския атлас? Или погледът му отдавна е замъглен от парите на редките сортове вино? Във всеки случай, това се отнася до народните „избраници”, които не чуват, не виждат и не разумяват какво става. Сигурно „пристъпа страшен на винени пари” ги е замаял. За тях все още живеем в далечната 1996-та година… Но от далечната 96-та година до нас е стигнало – освен комунистическото безочие – само весело-непристойното – „Кой не скача е червен!”. Защото народът казва, че кучето скачало според тоягата… Кой не скача?