Кой не скача?

Беше късната есен на 1996-та. Икономистите още не бяха оценили галопиращата инфлация като „хиперинфлация“, но хората мрачновато се шегуваха, че обезценяването на парите скоро ще направи българите народ от милионери… Над страната заплашително бе надвиснал буреносен облак; западните ни комшии вече заливаха улиците със своето недоволство и макар че у нас средногодишната инфлация не бе стигнала бъдещите 1058,4%, а доларът не бе скочил от 500 на 3460 лева, управлението на „модерните леви” бе втръснало на всички. Вечер младият социалист и „глава” на правителството Жан Виденов назидателно размахваше пръст от телевизионния екран, неговите министри-експерти пламенно защитаваха партийния проект „сполука за България”, но сполуката никаква не се виждаше. Вместо това се виждаше как все повече хора се събират пред НДК и Кристал; сетне малките поточета от протестиращи се вливаха в пълноводна река, която потичаше по Витошка и се изливаше пред „Александър Невски”. По онуй време площадът пред черквата беше станал притегателен център, вечер го огласяха свирки, тромбони и речовити оратори. Родители носеха на ръце невръстните си деца и тези деца до късно, с блеснали очи и почервенели от студа бузи дълбоко вдишваха въздуха на Свободата и Надеждата… Постепенно площадът започна да се пълни с хора и денем; скандиранията, тромбите и песните станаха постоянен „звуков” фон, роди се дори някакъв особен, непознат дотогава, митингаджийски фолклор… Английската е на един хвърлей от площада и учениците често ме молеха да „посъкратим” последния час, та да не пропуснат площадните събития. Даже си имахме ритуал – аз ги освобождавах с думите – И да гледате на всичко по-отвисоко! А те после ми отвръщаха: – Гледахме отвисоко; качихме се по дърветата!... Истината е, че нито веднъж не ги видях на дърветата. Негоден имах много часове, бях уморен и разсеян и честно казано, проблемите на „доброто и вечното” бяха най-последният ми дерт. Та в края на работния ден на вратата на класната стая се почука, влезе една от чистичките и ми съобщи, че шефката ме вика… Слязох в дирекцията. По каменното лице на Директорката разбрах, ще се пукне или от яд, или от смях. Виж, колегата, застанал в средата на кабинета, направо се пръскаше от яд… Той беше млад човек, преподаваше география на английски, беше нелош специалист – но определено не бе роден за даскал. Принадлежеше на оная порода мърморковци, които са убедени, че вселената като цяло и в частност ги мрази; светът не ги оценява, а учениците-злодеи само търсят повод да им стъжнят живота… Естествено, злодеите-ученици му го връщаха, както подобава, и тази пуническа война, която се водеше с променлив успех, искрено и крайно неколегиално ме забавляваше. Учителят крещеше нещо за дисциплина, учебно-възпитателен процес и вандали, пръскаше слюнка и бузите му направо бяха вапсани в червено–виолетово… Срещу него неловко бяха застанали две ученички от моя клас, свели засрамено поглед. Оказа се, че докато преподавателят по надлежния ред и при съответната дисциплина провеждал учебно занятие, над главата му се разнесъл равномерен тропот. Вбесен, той се качил на горния етаж и открил, че класът, на който бях класен, има свободен час. Учениците възторжено били накацали върху чиновете, а пред тях, уловени за ръце, двете сладурани подскачали ентусиазирано!... След като отпратих колегата с обещанието за сурови наказания над целокупното вандализирано ученичество, ги попитах – Защо бе, млади дами?! А едната, смутено, рече: – Ама господине… Нали „кой не скача е червен”?!! Оня колега след време напусна училище и развъртя бизнес с редки сортове вино. Казват, че много се замогнал. А ученичките отдавна са майки с деца, авторитетни дами и ценени професионалисти. Но съм сигурен, че ако не всяка вечер, то поне през вечер, заедно с децата, са на площада. Не на оня стар площад пред църквата, „отцепен” от полицията, за да пази рахата на новите-стари управляващи. Днес този площад е мъничък за човешкото море, заляло площад „Независимост”, разстлало се по жълтите плочки към Народното събрания, плискащо се около ремонтираната статуя на Цар Освободител и потекло към Орлов мост… Дали оня даскал може да намери това море на географския атлас? Или погледът му отдавна е замъглен от парите на редките сортове вино? Във всеки случай, това се отнася до народните „избраници”, които не чуват, не виждат и не разумяват какво става. Сигурно „пристъпа страшен на винени пари” ги е замаял. За тях все още живеем в далечната 1996-та година… Но от далечната 96-та година до нас е стигнало – освен комунистическото безочие – само весело-непристойното – „Кой не скача е червен!”. Защото народът казва, че кучето скачало според тоягата… Кой не скача?