„Заразно зло”

На „Позитано” 20 – ново двайсет. Заразно зло плъзнало по коридорите на сградата – и по коридорите на сградата плъзнали не хора, а зомбита! Не че на 23-та година от прехода, на 23-ия ден от Протеста, в събота, централата на социалистите гъмжи от хора. Тя и в делничен ден не гъмжи от хора, верните хора са край пилоните при НДК. Там със зъби и нокти бранят светлите идеи на социализма. Понякога се събират 100-200 души; цялата рода е там, слугинажът на Столетницата – бивши номенклатурни кадри, бивши партийни секретари, бивши военни величия, немощни старци и старици с промити мозъци, млади социалисти с фанатичен партиен плам в очите... Дали някой от тях наистина вярва, че лакейските напъни на Орешарски и популистките дивотии на правителството са „грижа за народа“? Едва ли. Те не мислят, те все още вярват. Вярват, че са „на всеки километър”. И нищо, че километричните колони на протестиращите ще им извадят очите… Очите им са стъклени, зомбирани, изпълнени с „класова омраза”. Сбръчкана дъртофелница съска срещу „онези маймуни, дето на жълтите павета се правели на маймуни”… Гримасничи, размахва немощни юмручета – а аз не изпитвам дори желание да и тегля една майна, само някакво гнусливо съжаление. И пак съжаление – но вече при мисълта, че младите всъщност не познават социопатията на комунизма; едва ли всички разбират, че 23 годишното ни „бягане на място”; трагизмът на мъчителния ни преход се дължат на все тоя манталитет; на все тези, същите бивши комунисти и днешни социалисти. На зомбирането, което е старото-ново „заразно зло”… Обръщението на Президента от петък се превърна в „лакмус” с който безпогрешно определяте наличието на това „заразно зло”. Партията столетница дава бърза пресконференция. Гледам как на телевизионния екран виден партиен функционер заканително размахва пръст. Затварям едното си око – и пред мен се откроява тлъстичко личице с малки и злобни свински очички, под които се люшкат впечатляващи, подпухнали ракиени торбички. Той приказва с вековната омраза на богаташа към бедните; с цялата ярост на лакомника, от зъбите на който искат да измъкнат вкусното пилешко бутче… Поглеждам с другото око – и виждам болен човек с нарушена обмяна, с вероятна бъбречна патология; нещастник, вкопчил се в мъничкия свят на своята „партийна значимост”; циник, лишен от идеали, чиято „професия” е да идеализира онова, в което не вярва… С кое око да оценя патетичното изказване на Антон Кутев, произнесъл: „ …Плевнелиев не е дорасъл да бъде Президент на всички българи…”? Как да коментирам фалшивия патос на Станишев, който бе „поставен” начело на соц-партията от Първанов, същият – агент Гоце, който пък изкара два мандата като Президент?!... Или напъните на приказливата Мая Манолова, която се „престраши” да проведе „активно мероприятие” в деня за размисъл, разкривайки пъклен заговор (който се оказа въздух под налягане, но който реално промени броя на гласоподавателите); сетне с треперещ гласец разкри каква заплаха тегне над нещастната и глава и накрая „осребри” тези деяния с нова позиция сред партийната върхушка! Президентът нямал право… Те искали отстраняване… Припомням – с решение №25 от 1995г. Конституционният съд разтълкува положително правото на всеки президент да аргументира политическа позиция! За зомбираните лидери обаче няма правни аргументи и норми. Няма закони и параграфи. Няма политическа култура и етика. Има финансово-политически интереси, верни зомбита в медиите, в правителството, в градовете и селата на България. Има „заразно зло”, което е нападнало имунната система на обществото – като в едноименния филм, който можем да разглеждаме и като впечатляваща метафора! Късният съботен следобед на 6 юли е натежал от онази измамна жега, която мирише на дъжд. Един приятел ми се обажда и уж на шега споделя, че комунягите са бутнали някое и друго милионче на Оня там, горе – да залее площад „Независимост” с проливен дъжд, та дано поразгони протестиращите! – Що, страх ли те е от дъжда? – питам го. – Глупости! – отговаря той вече сериозно – дъждът няма да измие мръсотията. Ние трябва да я измием; грабвам чадъра и съм там!... И аз се радвам, защото моят приятел е трийсетина годишен. Целият му съзнателен живот започна след падането на Берлинската стена; типичен представител на онези млади, които са залели улици и площади. И съм убеден, че за тях „заразното зло” не е страшно, защото те имат естествен имунитет. Може и да не знаят какво точно е комунизъм, но точно по тая причина никой не може да ги зомбира! И понеже не живеят във виртуален свят – те добре познават въпросния свят от лаптопите и таблетите си – никога няма да го объркат с реалността. Затова пият сутрин кафе пред Парламента; четат поезия на глухите – но всъщност я четат за себе си; заливат улици и площади с многолюдното си присъствие – и заявяват категорично своето присъствие в живота на България! Те скандират и иронизират. Те са хора на словото – весело, непристойно, забавно и яростно… Защото всеки език създава такива каламбури, от каквито се нуждае в момента народът му…