Umbrella Night

На 30-ти юни небето над София се продъни. Валя през целия ден. А когато тумбестите облаци се се скупчваха за по цигара и синевата надзърташе през открилите се прозирици, види се, нищо от туй, което зърваше долу, не и харесваше. И небето пак се затулваше с мокри дрипи. Дъждовните капки плющяха връз локвите, издуваха бълбукащи мехурчета и в тях като в криво огледало се отразяваха унили панелки и подгизнали дървета… Дори нестихващият шум на мегаполиса глъхнеше в мокра тишина. Сетне, някак неочаквано, денят се смени с дрезгавата виделина на смрачаването. Гражданинът Пантелей Груйкин шляпаше из локвите върху изкривените плочки на тротоара с бодрото безгрижие на човек, който съзнава, че по–мокър не може да стане. Всъщност, мокри бяха само сандалите и краката му. Иначе той си беше сухичък. Над него закрилнически и авторитетно се издигаше виолетово-бежов австрийски чадър с красива дървена дръжка. Груйкин купи този чадър за рождения ден на жена си, брои за него цели 25 лева и вече втора година си повтаря, че е бил на страшна далавера. Такива чадъри се превръщат в семейна реликва; носи ги цялото домочадие и те само стават по–здрави. Те са големи колкото две модерни сгъваеми чадърчета; с тях можеш да пребориш всяка буря, можеш круши да брулиш, ако щеш; можеш да подплашиш изпаднало в амок улично псе. Пък като ги свиеш, изглеждат по-респектиращи от полицейска палка! Пантелей не обичаше палките, помнеше ги още от зимата на 97-ма, когато неколцина освирепели полицаи го бяха сгащили в една уличка край Народното събрание... Затуй през две и седма, по време на учителската стачка, докато скандираше лозунги срещу просветното министерство и правителството на Станишев, току се озърташе дали няма да го погнат като смутител на реда. Ама полицаите вече се бяха кротнали, те , полицаите даже му подвикваха – браво, даскале! Обаче у даскал Груйкин си остана някакво скрито недоверие, омраза някаква към червените, увереност, че когато те са на власт, хората ядат бой. Затуй днес, преди да тръгне за протеста, изписа с черен маркер върху бялата си тениска: „БЕЗПЛАТНО БРУЛЯ ЧЕРВЕНИ“. И сега надписът гордо се кипреше под овехтялото му шушляково яке, помнещо още времето на ученическите бригади... Груйкин прескочи поредната локва. Сандалите му изшляпаха мокро, той се огледа стреснато и видя, че вече е стигнал Витошка и върви към Съдебната палата. Тази година изкара поредния си випуск, слава Богу, децата чудесно се представиха на матурата, за него те бяха комай единствените нормални хора в тоя ненормален свят. За кой ли път Груйкин си рече, че няма лоши ученици – има тъпи учители и още по-тъпи директори, инспектори, просветни чиновници; има идиотски програми и пари, пари, пари, които ибрикчиите се напъват да налапат и хич не им дреме за образование, наука и култура! Всички взеха да разбират от образование – на, преди няколко дена и Нешка Робева се изцепи, че децата не трябвало да изучават „Хамлет“, щото по-разбирали от любов и текстът на „Ромео и Жулиета“ им бил по-близък!... Той, Груйкин, би и предложил гимнастичките да играят с каски, та да не ги млатне някоя бухалка, ама не го прави... Щели да „съкращават“ Ботев, че да имало повече време за упражнения! Не разбират ли тия кретени, че любов е нужна – с любов трябва да преподаваш и тогава учениците ти връщат трижди любов, и скучното става интересно и работата – благодат! И ученето вече не е тегоба, материалът не е „много“ и „малко“... Обаче младите всичко разбират, затова са на улицата и Груйкин вече седемнайсети ден е с тях! Учителят се огледа разсеяно и видя колко пуста е мократа улицата. На душата му също стана пусто и мокро, представи си как излиза на празния площад със смешния си, шарен чадър и цялата му надежда за промяна, за нещо по-добро и истинско се сви като мъничка локва, върху която плющят тежки дъждовни капки... Забърза се, кривна край черквата – и потъна в морето от чадъри! Черни и цветни, големи и малки, те покриваха площада, разливаха се по улицата към Народното събрание, издигаха се нагло срещу дъжда и под тях дишаше, пееше, скандираше, ругаеше и се смееше човешкото множество. И гражданинът Груйкин – учител, рушител на законността, вандал, алкохолик, платен провокатор, интелигент и човек – се разтвори в това море. И докато вплиташе гласа си в общия хор на човешките гласове, сърцето му пееше някаква странна мелодия, някаква „Umbrella Night“ – нещо като джаз, нещо като блуз и нещо като нищо на света. Сети се за сборника на Уйлям Сароян „Нещо като нож, нещо като цвете и нещо като нищо на света“, усмихна се и реши, че утре ще дойде рано и ще посрещне Джулая на същия този площад. А после ще отиде на кафе пред Народното събрание... И така – колкото трябва! Казват, че учителите имали дълга отпуска, нали? Ники Николов