"Наместо предговор" към сборника "Подмяната"

Наскоро в предаването „Панорама” Марко Ганчев
разказа как веднъж го срещнал някакъв гражданин, пов-
гледал се в него и рекъл – Бе аз май ви познавам... Вий
не пишехте ли нещо? Да не сте писател?! – Ами да, по-
писвам – скромно отвърнал разпознатият. А байчото с
видимо съчувствие го успокоил: – Е, сега вече ще си по-
чивате... И без туй никой не чете...
Само че, тази книга е за четящите. За всички онези,
които не са проклели интелигентските си мераци, все-
общото основно образование и недоубитото за двайсет
години влечение към печатното слово. Тя е продълже-
ние на сборника „ Хералдиката като тирбушон” и из-
раз на скромната амбиция на автора да улови събити-
ята от последните две години на двадесетгодишния ни
преход. Да ги пречупи през погледа на един средноста-
тистически български учител. Да припомни думите на
Тончо Жечев – „Тежко и горко на оня народ, който в
движението си напред не е непрекъснато обърнат на-
зад...”. Не че да зяпаш непрекъснато назад е много ху-
баво, но ако не го правиш поне отвреме-навреме, рис-
куваш да заприличаш на онези три маймуни от света на
източната мъдрост, дето са си запушили устата, очите и
ушите. Да си траеш, да не виждаш и да не чуваш, не е
бягство от политиката, а преклонение пред политичес-
кия лозунг: „Напред – към маймуните!”.
Авторът посвещава тези текстове на дъщерите си Ви-
ки и Петя, защото най-добре можеш да видиш кривици-
те си в очите на собствените си деца. А разбереш ли, че
си се поизгърбил, имаш право да потупаш по гърбица-
та и света, в който живееш... На Силвия – за безкрайно-
то и търпение и доброта... На Ники Кичев – за подкре-
пата. На всички бивши и настоящи ученици и колеги,
на които няма как да не се радваш. И изказва благодар-
ност на всички читатели – независимо дали са съглас-
ни или несъгласни с неговите позиции. Включително и
онези, дето ще рекат: – Бе тоя Ники Николов... май по-
писваше нещо... Сега вече ще си почива. И без туй ни-
кой не чете!

Ум царува, ум робува, ум патки пасе...

15 септември е 258-ият ден в годината според григорианския календар. На тази дата през 608-ма година Свети Бонифаций ІV става папа, а през 1812-та Наполеон достига Москва. На тази дата са родени Агата Кристи и Николай Хайтов. На тази дата в България бие първият учебен звънец, а точно преди две години българските учители обявиха символична стачка, довела до най-дългите и масови реални стачни действия в нашата история... Действия, които утвърдиха моралната и гражданска идентичност на страната ни като член на Европейския съюз.
Ще кажете – заслужава ли си в началото на новата учебна година да ровичкаме миналото? Не трябва ли да се съсредоточим върху състоянието на образованието – тук и сега! Ще ви отговоря – онова, което става тук и сега, е пряко свързано с това, което ставаше тук преди две години. Защото народ, който е загърбил бъдещето на децата си, няма право на бъдеще. Затова стачкуваха българските учители. За бъдеще. И ако тази стачка бе прерастнала в национална; ако родителите бяха излезли на улицата със стачкуващите в цяла България; ако така наречената „интелигенция” не се бе скатала толкова интелигентно; ако „академичната общност” не се бе скрила във въздушните кули на своя академизъм – правителството на тричленката щеше да си отиде още преди две години... И обществото би си спестило две години агония. Тогава учителите поискаха 100% увеличение на заплатите – някакви си жалки 300 лева, които обаче биха „афиширали” професията като престижна; а престижната професия задължава онези, които я практикуват, да си вършат работата качествено... Днес се оказва, че управляващите много качествено са потрошили милиарди, много качествено са крали и злоупотребявали с властта – но качеството на образование комай не се е променило. Само бяха уволнени хиляди учители и закрити стотици училища. И бяха прилапани имотите на тези училища! Мегаломанията на бившия просветен министър роди законодателни дивотии и много скоро новите управляващи ще усетят как експлодират мините, заложени в тези дивотии. А нашенецът, стане ли дума за образование, продължава да мъдрува – бе какво стана с частните уроци на учителите? Иде ми да му река на тоя нашенец – какъв ти е проблемът, байно, започвай да даваш частни уроци – и ето ти изход от кризата. Пък ако не си грамотен – влизаш в Университета, завършваш, ставаш учител и започваш часпрома! А ако учениците не ти искат уроците – излизаш на улицата, стачкуваш и призоваваш правителството да приеме закон за задължителните частни уроци... Майтап бе, Уйли! Майтап, ама от него ти иде да ревеш.
Та затова днес се връщам към онези отминали събития. За да припомня, че въпросните събития бяха изпреварили времето и затуй ще останат във времето. Да припомня, уважаеми дами и господа, няколко позабравени истини за даскала. Първо – тази стачка не беше „профсъюзно мероприятие”. Огромен процент от участниците в нея не бяха профсъюзни членове. Те бяха просто български учители, над 70% - жени и майки, които защитаваха професионалното си и човешко достойнство. И принудиха профсъюзите да се обединят – за първи път в историята на прехода! Така българските учители изнесоха пред синдикатите истински урок по синдикализъм! Второ – тази стачка бе най-демократичната в историята на България, доколкото всяко решение на Стачния комитет бе представяно и мина през одобрението и неодобрението на всеки конкретен участник. Затова ефективната стачка продължи 43 работни дни; затова приключи без да е подписано стачно споразумение. Това бе урок по гражданско поведение на тема „Как да защитаваме демократични ценности”! Трето – стачката не приключи, защото учителите се умориха от шикалкавенето и „седенките” на управляващите. Тя бе смазана икономически с целия инструментариум на властта – данъците за ток и вода не те питат дали стачкуваш; банките не се интересуват, че докато стачкуваш, не получаваш заплата, а хлябът струва пари... Да не говорим за натиска на силовите институции – оня номер с подслушването на телефоните и „разработването” на опасните; с брутално нарушаване на конституционни права започна точно тогава. Би било много поучително, ако новите управляващи върнат лентата с две години! И въпреки всичко учителството не се уплаши; затова остана морален победител и изнесе пред обществото открит урок по морал!... Четвърто - тази стачка носеше огромна позитивна енергия; тя бе удивително интелигентна; изпълнена с висока и чиста емоция. Пишманкритиците и медийните ибрикчии я определиха като „просташка”, щото стачкуващите играели хора... O, tempora, o, mores! Всъщност, българските учители превърнаха темата за образованието в гражданска тема за управлението на България и золумите на управляващите... И изнесоха пред учениците си урок по родолюбие!
Бихме могли да броим още много, но нека го оставим на учителите, дето ще наливат ум в главите на първолаците. И дано поумнеят родителите, които трябва да прозрат, че 15 септември е ден за размисъл... 258-ият в годината. Съберете цифрите на това трицифрено число... 2+5+8=15. Като 15 септември. Умно, а?
Ум царува, ум робува, ум патки пасе!

За фактите и зад фактите

„Тури му пепел” – фразеологизъм със значение „отхвърли неприятната тема, не говори за нея, опитай се да я забравиш”.
„Пепел от рози” – по същество фразеологизъм със значение „нюанс на розов цвят с изтънчено-будоарен привкус”.
Последната седмица на август хвърли българския гласоподавател в дълбоко раздвоение – между желанието да изкрещи: „Егати армията, вапцана в розово!” и също така естественото: „Егати държавата, тури й пепел!”. Защото скандалните разкрития за злоупотребите в МНО са само „върхът на айсберга”. Беамветата, боядисани в розово, с които трябвало да се возят генералите от „Военна полиция”, вдъхновиха журналистическото чувство за хумор. Но фактът, че състоянието на отбраната е плачевно, че тя е вече с 50 милиона пасив, който до края на годината ще надхвърли 250 милиона, никак не е смешен. Свинщините са започнали още при Свинаров, но несъмнено са достигнали апогея си при бившия военен министър. Впрочем, неговата солдафонтска осанка, невнятна реч и изсечени с топор черти, толкова „пасващи” на комиксовата представа за „типичен военен”, отдавна извикваха у всеки нормален българин дълбок скептицизъм за дереджето на армията. Взривовете край София (помните ли ги още?) затвърдиха това усещане. Новият военен министър, който няма толкова „типична” осанка, но за сметка на това очевидно действа решително и интелигентно, просто дръпна завесата. И пред нас лъсна червеният задник на факти, които грабват пагледа като задните части на павианите. Казват, че тези маймуни се отличавали с неприятен характер, лаели като кучета и хапели лошо... Метафорично казано, ако са те управлявали стадо павиани, положението никак не е розово!
Защото фактите от седмицата окончателно ни убедиха, че кризата в България е „инвариант” на положението, заварено след управлението на Жан Виденов.
Дефицитът в бюджета за здравеопазване до края на годината ще достигне 350 милиона лева, а над 1,2 млн. са здравно неосигурените лица у нас! Проблемите тук ще нарастват лавинообразно и всеки, който е слушал в неделя здравния министър Божидар Нанев, вероятно е изпитал съчувствие към онова, което го очаква... Хаосът в образователната система вече дава плачевните си резултати – в навечерието на новата учебна година учители няма! Това е резултатът от „грандиозните рИформи”, с които бившият просветен министър омайваше обществеността! Да ви припомня ли позабравената от всички стачка на учителите, които още преди две години се опитаха да спасяват българското образование? Във ведомството на Цветан Цветанов проблемите продължават; ДАНС също продължава да храни новинарите със скандали. А министърът и неговия екип много ми напомнят античната скулптура „Лакоон и синвете му”, изобразяваща троянския жрец Лакоон и двамата му сина, оплетени от морски змии! Войната по пътищата се разгаря, множи се и наглостта на престъпниците, а нашенецът вече разбра, че всеки айдук, докопал фалшива лична карта, може да продаде и препродаде имота му, без да му мигне окото. Дали затова от Брюксел поискаха цялостно да се преработи наказателният кодекс, та и законодателството да е по-ефективно!... В понеделник министър Дянков обобщи: 90% е сивият сектор по митниците, по 12 млн седмично са загубите само от далаверата с горива, а 4 млд годишно изтичат в енергетиката!...
Изобщо, седмицата разкри, че България е населена от два етноса. На павианите, които са крали, продължават да крадат и са се закичили с по една българска роза... И на хората, които изминават с магаренцето си десетки километри, за да гасят горски пожари.
За тях остава пепел от рози.

За фактите – и зад фактите

„Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. И нека родените след нас...” Да си припомним тази старобългарска мъдрост, изписана върху една историческа колона... Защото тази седмица се разделихме с Александър Божков. По законите на класовата омраза червените го нарекоха „мистър десет процента” и така дадоха възможност дори на родените след нас да не забравят, че той бе човекът и демократът, трасирал пътя ни към Европейския съюз. Както казва Шекспир, останалото е мълчание. И музика за душата...
Инак, летният сезон е в разгара си. Което ни напомня, че поне досега горите в България не са пламнали като в съседна Гърция. Или както миналата година. Дали това не се дължи на факта, че митническият контрол е затегнат и камионите с приятно опушен дървен материал биха могли да „отпушат” солидни неприятнасти за авторитетни бизнесмени? За сметка на това продължават „да горят” крупни фигури от високите етажи на старото управление. В четвъртък срещата на Цветан Цветанов с Главния прокурор сякаш отприщи поток от горещи новини. Замина си шефът на Гранична полиция. Стана ясно, че неговото ведомство е усвоило само 33 от 161 милиона, отпуснати от ЕС. Припомням на уважаемите читатели, че за първи път в 1300-годишната ни история Европа ни дава пари, които не трябва да връщаме. И с които трябва да станем европейци. Припомням също, че фигурата на бившия Главен комисар Алексей Петров не е непозната за демократично мислещите. През зимата на 1997-ма той бе шеф на столичната полиция и пряко отговорен за бруталния побой над протестиращите. По онова време снимката на веригата полицаи, застанали пред Министерски съвет и един от тях – стиснал дървен крак от маса вместо палка – обиколи световните информационни агенции. Без коментар. Пак в четвъртък подадоха оставка управителят на БНБ Иван Искров (ще проследим с интерес неговия случай) и изпълнителният директор на АЕЦ „Козлодуй”. А новината, че започва одит на финансовото управление на бюджета даде повод на Сергей Димитриевич да нагази из дебрите на етимологията, обяснявайки произхода на израза „лов на вещици”. Изобщо, Станишев очевидно все още живее във времето, когато из българските паркове и градинки стърчехе надписи „Не гази тревата!”. И понеже е възпитан да не гази тревата, той непрекъснато „сгазва лука”! Да обясним ли на роденият в Украйна историк смисълът на това фразиологично словосъчетание? Или с него да си обясним поведението и приказките на бившия премиер на партизанския събор в Жебокрек? Защото дрънканиците за „социалните завоевания на българите”, дето били заплашени от новото правителство, стават на фона на една мрачна неделна новина. Меглена Кунева бие тревога – Европа ще ни наказва за несвършена работа. Ще ни наказва със свирепи финансови санкции! Ще ни наказва за идиотското управление на същия този Станишев!... Горещо, ама настръхваш. Както настръхваш пред факта, че „войната по пътищата” продължава и за месец даваме повече жертви, отколкото са взели всичките ни военни мисии зад граница... Зад волана вече сядат деветгодишни!
Инак, през седмицата станаха и хубави неща. Новото правителство започва да влиза в ритъм. В Студентски град е ремонтирано общежитие за чудо и приказ (това си е новина!). Премиерът намери време да се погрижи за детско-юношеския ни футбол, „обвързвайки го” с родината на футбола – Англия. Поевтиняха някои плодове и зеленчуци... Станаха и смешни неща – отново практична българка – 72-годишната баба Недка, насадила в двора си 150 кг. индийски коноп...
А дали е смешно?

Българска диетрология ( за фактите и скритото зад тях)

„Прозорецът към света може да се затули и с вестник”. Средностатистическият български читател вероятно и сам е стигнал до тази истина. Защото, превърне ли се изразът „имаме новина” в новинарска стратегия, клюката измества същественото. А фактите затулват скритото зад тях. С тая история за фактите и скритото зад тях се занимава науката диетрология. Обаче нашенецът си е закърмен със скептицизъм и диетрологията му е в кръвта. Затуй му се провиждат световни заговори и тайнствени завери, с които да обясни сумрачното си битие. А обяснението е в онези делнични новини от седмицата, в които няма сензация. С тях мажем или да замажем, или да измием прозореца към света. Защото светът започва с нашия делник...
За политическите коментатори отпускарският август е сезонът на безвремието. Тогава актуални стават новините за чадъри, засенчили уж свободната плажна ивица, за „войната по пътищата” и за евентуалните валежи, които биха наводнили почивката ни. За нас обаче отминалата седмица започна с едно интересно събитие – срещата на новия Премиер с бившия финансов министър. В сряда Бойко Борисов покани предшественика си, за да бъдат окончателно изяснени въпросите около бюджета. В четвъртък Пламен Орешарски се опита да оправдае премиера си и да замаже гафовете му. И с характерното за особата си високомерие определи въпроса дали е добър или лош този бюджет като „литературен въпрос”. А това ни кара да подозираме, че бившият министър разбира от литература колкото крава от реостат. За съжаление точно толкова разбира и от финанси. Или много добре разбира, но просто е бил наемникът, който срещу солидно заплащане е готов на всичко... Защото бюджетът е бил неграмотно (или злонамерено) скроен; той вече е провален, до края на годината дефицитът по него ще продължи да расте и многомесечните призиви на Сините за актуализирането му се оказаха икономически перфектни... Искате ли да си направите някакви изводи? Инак, новините от четвъртък ни припомниха, че проверките по всички министерства продължават, че хаосът е страшен и че в здравното министерство упорито отричаните от предшествениците далавери при доставката на лекарства са налице. В петък ни зарадваха, че финансовият министър продължава да обикаля митницитеq че ще проверяват луксозните джипове, а МВР създава мобилни групи, които ще се занимават с източването на ДДС и контрабандата с горива. В събота заработи нав „горещ телефон” – 080018676 – безплатна линия за жертвите и свидетелите на насилие. Освен това стана ясно, че Ахмет Доган е рекордьор по неизвинени отсъствия в новия парламент и като нищо ще отнесе, сиромахът, глоба от 1200 лева!... В неделя научихме, че банките вече отбягват да отпускат кредити за строеж „на зелено”; че в Европа ние работим най-дълго, но производителността ни е най-ниска. И дочакахме откровението на „дребния и среден бизнес”, че който е бъркал в кацата с меда, трябва да плаща... В понеделник разговорът с Цветан Цветанов в сутрешния блок на НТВ отново постави болезнения въпрос за борбата с престъпността. Позволяваме си само един малък коментар – не е важна дали полицията ще бъде въоръжена с бойни, тефлонови или или електрически муниции. Важното е нейното оръжие да респектира престъпника. А най-важното – полицаят да знае, че от момента, в който е сложил белезници на този престъпник, няма право да го гърми. Няма право дори да го шамароса!
Като цяло, усещането е, че в България нещо става. Някъде работят за държавата и строят метро, някъде секат гори. А някъде свещеници си садят марихуана, щото се продавала на далавера! На 13 август чухме за отец Папудов, дето бил върл иманяр и на нивата му перманентно никнел канабис и за влюбената в него баба Елена, която саможертвено поела вината върху себе си. Ще речете – майтап.
А дали е майтап?

Човек втора употреба*

Груйчо Карамисирков седи на столчето пред отворения прозорец на кухненския си балкон, зяпа с невиждащ поглед междублоковото пространство и се опитва да медитира. Балконът му го е остъклил още по времето на соца един комшия – специалист по „нетрудови доходи”. С помощта на винкел, оксижен и стъклария той е сътворил архитектурно съоръжение, издържало и комунизма, и прехода. Груйчо е модернизирал съоръжението, като го е облепил отвътре с изолационни плоскости и стари вестници. И сега изпитва медиен комфорт, макар, че отдавна е престанал да следи пресата. В нощта на изборите е зърнал с периферното си зрение топлата прегръдка, с която Тошо Тошев се е нахвърлил върху победителя и окончателно се е убедил колко прав е бил да не чете вестниците на медийния бос. Не че гори от желание да чете вместо тях вестниците на бившата шефка на спортния тотализатор например. Той и тото вече не играе, защото му е писнало да чака шестица, петица или поне една мижава четворка... Но улучва инцидентно само тройки, а обикновено има по един-два познати резултата на фиш. Остава му само да зяпа малкия екран, та да се разтуши с някой и друг телевизионен сериал. Обаче турските сапунки, с които напоследък този екран го атакува, му идват вповече. Не може да се каже, че Груйчо е тънък познавач и ценител на седмото изкуство, но бодряшките реклами, които го убеждават, че сериалът „Перла” е върховно достижение на европейската и световна култура, го карат да псува като каруцар. Щото на него тая перла му мяза на ония стъклени перли, дето уличните търговци ги продават на кило. Натисне копчето на дистанционното – новините на турски език. Смени канала – турски сапунен сериал. Прещрака програмата – героите на съветското военно кино откриват по него бегла стрелба! Накрая измъчените напъни на Слави Трифонов да го разсмее съвсем го довършват и на Груйчо му иде да вие като пес по пълнолуние... Програмата на телевизията много му напомня ония магазини за дрехи втора употреба, които сегиз-тогиз посещава, срамливо озъртайки се. Та сега се чуди – защо след като тричленката си отиде и имаме ново правителство, от екрана го затрупват извехтели и вмирисани на дезинфектанти телевизионни продукти, които го връщат към спомена за бившите управляващи партии?...
Груйчо Карамисирков е отпускар. Пратил е жената и децата да си почиват на село (не че миналата година не ги е пратил пак там). Щото семейният му бюджет е в криза. Светът е нагазил из икономическата криза, обаче Груйчо е убеден, че лично той никога не е излизал от нея. Затова носи дрехи втора употреба, кара кола втора употреба и иска да си санира панелката, та да му е по-малка употребата на парно през зимата. И без туй радиаторите го греят като с топло втора употреба, а плаща като за бутикова стока! Само че, петстотинте лева, дето ги е спастрил за ремонта, доникъде не стигат... Тези обстоятелства са довели господин Карамисирков до екзистенциална криза и той е започнал да дири изход в ирационалното и свръхестественото. Преди седмици дори е посетил лекцията на 108–годишен йога, разкриващ тайните на дълголетието, хармонията и мъдростта. Груйчо никога не се е замислял за дълголетието, освен че след десетина години трябва да се пенсионира, а както са тръгнали нещата, дотогава могат да го посъкратят... Освен това е убеден, че лично той не желае да стига възрастта на достолепния индус, а да заживее нормално, преди да е достигнал тази възраст... Във вегетарианството била истината. Семейство Карамисиркови отдавна са станали вегетарианци по чисто финансови причини, обаче най-евтините плодове и зеленчуци, които похапват, са расли извън България. Понеже му се губят подробности от растежа, главата на семейството е скептичен по въпроса за достойнствата на тези селскостопански продукти. И недоумява защо българските плодове и зеленчуци, които селяните продават толкова евтино, са толкова скъпи на пазара! Дали това не трябва да е грижа на новото правителство? Подминал с безразличие няколко изборни кампании, този път гласоподавателят Карамисирков е замъкнал в изборната секция жената, тъщата и голямата дъщеря и това го прави свирепо взискателен към новите управляващи. Груйчо винаги е подозирал, че правителството е нещо като регулировчик, който трябва да нормализира движението. Ако регулировчикът не е читав – настъпва хаос, а не хармония. Не че Карамисирков е разбрал нещо от обясненията на йогата за хармонията, но е сигурен, че ще я познае, ако я види... Казват му – за да я видиш, трябва да изчакаш поне ония, стоте дни! То ако е за въпрос, Груйчо веднъж е чакал цели 800 дни, обаче е дочакал само стоки втора употреба. Двайсет години чакаме – мисли си – мога да чакам още, но санирането не чака. Юли си отиде, август крета през дъждове и жеги, септември хлопа на вратата... Да можех да намеря едни евтини майстори, да ми санират с материали втора употреба, та да им платя като за втора употреба!... Но въпреки кризата в строителния бизнес въпросните майстори липсват. И сега г-н Карамисирков трябва да измисли нещо особено мъдро, а поуките на йогата за мъдростта само го карат да се чувства тъп като дъното на тенджера...
За щастие на оная лекция Груйчо е попаднал на неколцина капацитети (ако сте забелязали, на всяка подобна лекция присъстват неколцина капацитети, които знаят повече от лектора). Та те са му разяснили нещата и той е разумял, че тайната е в медитацията. Сядаш пред отворения прозорец, отпускаш се, произнасяш правилно „харе” и „ом-м-м-м...”, заменяш пейзажа пред очите си с един хармоничен свят, през който тече бистро поточе – и птичето на мъдростта каца на рамото ти!... Груйчо си мисли, че цял живот е повтарял – „Аре, стига бе!..” и „О-х-х!...”, та ще му е лесно да ги замени с „харе” и „ом”. И сега най-редовно сяда на столчето пред отворения прозорец на кухненския балкон, зяпа до прималяване рехавите августовски облаци, които сутрин захлупват междублоковото пространство, и се опитва да медитира. Но не чува ромона на поточето, а измъченото хълцане на водата в мръсния канал на панелката. Не чува пърхането на крилата, с които ще долети птицата на мъдростта, а само истеричен вой на капризни автомобилни аларми... И му се струва, че светът около него е някакъв овехтял свят втора употреба, и животът му е втора употреба – от ония, дето ги продават на кило и са вмирисани на дезинфектанти.
Само дето никак, ама никак не му се иска и той да е човек втора употреба...



* Авторът уточнява, че всяка прилика с действителността е случайна. И че посвещава този текст на истинския майстор на словото Кръстьо Кръстев. Сатирикът, който с цялото си творчество ни убеждаваше, че никога няма да бъдем хора „втора употреба”!

Отново за МОН, за МОМН и Мамон

Чували ли сте вица за оня студент, дето бил пред скъсване на изпит и измънкал на професора – май пак няма да си взема изпита... А изпитващият му рекъл – а на бас за 200 лева, че ще имате тройка! Ако не знаете конкретния анекдот, то поне ви е познат някой от безбройните му варианти... Защото в общество, пропито от корупция, темата за покупко-продажбите в училища и вузове винаги ражда спорадичен журналистически интерес и сензационни новини. Само че на 5 август – 218-ият ден в годината според григорианския календар, темата би трябвало да е друга. В оставащите 148 дни МОН вече е МОМН и тази промяна в съкращението ще има своя дълбок смисъл цели четири години, стига отново да не бъде обвързана с представата за Мамон-а. Нали се сещате – оня древен езически бог на богатството и парите, името на когото християнската митология превърна в демон, олицетворяващ един от седемте смъртни гряха!
Първите „стъпки” на новото Министерство на образованието, младежта и науката са обнадеждаващи. Гарантират се парите за функционирането на системата; размразяват средствата за училищата в чужбина; ревизират учебните програми по отделни предмети; готвят се законодателни промени за висшето образование. Всъщност, непосредствено след изборите Йорданка Фандъкова много ясно изрази своето разбиране, че сега образованието се нуждае от „стабилизиране” и „успокояване”. Нов проект на Закон за училищното образование и предучилищно възпитание вероятно ще бъде приет от Народното събрание едва следващата година. Същото се отнася и за висшето образование – Закон за научните степени и звания; Закон за насърчаване на научните изследвания и нови разпоредби в Закона за висшето образование са „екзистенциално” нужни, но не и ако са формалистично „претупани” и тихомълком приети. А точно такава беше практиката от последните години. Припомнете си само, че точно така, тихомълком, в последните дни от живота на старото Народно събрание бе приет законът, предложен от Даниел Вълчев. А в неговото „море” има толкова измамни плитчини, подводни рифове и негръмнали мини от Втората световна война и времето на соца, че корабът на българската образователна система само след няколко месеца може да си потъне тихо и кротко. Преди да се е блъснал като Титаник в някой айсберг! И понеже правителството на ГЕРБ поне дотук категорично декларира, че ще разкрие истината за състоянието на държавата, далаверите на бившите управляващи, злоупотребите с обществени средства в отделните министерства; и понеже – по думите на новия просветен министър „трябва да започнем дейността си спокойно и начисто” – гласоподавателите имат нужда от обществена дискусия по няколко „свръхчувствителни” теми:
Какво е реалното положение в българското образование и позицията на новите управляващи към псевдореформите на Даниел Вълчев; колко са реално закритите училища и какъв е броят на съкратените учители. Колко от тези хора са носители на висок професионализъм, каква политика за връщане на част от кадрите в системата и привличане на млади специалисти ще бъде провеждана. Как ще нарастват доходите в тази системата? Без нормални доходи няма „презентативност” на професията, няма истинска конкуренция и учителството е обречено на старческа деменция! Ще кажете – в условията на икономическа криза може ли да се говори за увеличение на заплати?! Ще ви отговоря – след стачката на учителите заплатите се увеличиха не защото някой бръкна дълбоко в бюджета, а защото бяха „позатегнати” кранчетата, от които е текло в нечии джобове – така и не разбрахме в чии... А знаете ли какво точно стана със сградния фонд и земите на закритите училища?... Ще ви кажа е още нещо – ако при работата върху новия проектозакон за образованието не видите законодателни мерки, регламентиращи спецификата на учителския труд, от които „произтичат” и изискванията към качеството на този труд, няма да дочакате промяна в системата. Няма „да се състои” и истинската реформа... Не по-малко дълбоки и сложни са и проблемите на висшето образование. Нека оставим на академичната колегия „да си каже кривиците”. Аз само ще ви припомня, че от педагогическата подготовка и методическите дисциплини (все академични специалности, които не се оценяват като особено „пристижни”), зависят практическите умения на бъдещия учител да „спечели” децата, влизайки в класната стая. Инак в нея ще влизат (в най-добрия случай) само журналисти със скрита камера. И вие отново и отново ще гледате онова филмче, което многократно излъчваха по телевизията. Което разсмя лековерните и уплаши мислещите...
Защото, в последна сметка, целта е нашите деца да бъдат грамотни. Но не по „каноните” на сензационната журналистика, която отсича, че учениците били неграмотни, защото не знаели кой е написал „Върви, народе възродени...”. И щото изучавали Вазов, пък той бил вече вехт! Преди дни, в сянката на чинията, „кацнала” на един „исторически” връх, бившият премиер патетично цитира пред възторжено социалистическо множество овехтелия Вазов: „България цяла сега нази гледа//тоя връх висок е: тя ще ни съзре//ДА би бегали: да мрем по-добре!”
Можете ли да познаете до три пъти дали Сергей Димитриевич допуска грешка в цитата? Ако не можете, питайте някой седмокласник...

За харизмата, принципите и още нещо...

Има в една от книгите на Тери Пратчет - „Нощна стража” - много интересен епизод. Шефът на Стражата се е върнал в миналото на любимия си град-държава и в условията на тотален хаос е оглавил социалния протест на своите съграждани. „Лошите” разпитват уличното хлапе Ноби Нобс за неформалния лидер на бунта срещу управляващите. „Той харизматичен водач ли е” – питат го. „Ъ...ъ ... ъ... де да го знам. Не съм го чувал да кашля често...” – отговаря гаменът. Просто защото не е съвсем наясно какво значи „харизматичен”. За сметка на това чудесно знае, че водачът е такъв, дето дава заповедите и всички ги изпълняват...
Не ще и дума, че в маранята на „горещниците” миналата седмица горещите новини, които вълнуваха журналистиката, отново бяха свързани с позициите на неформалния „харизматичен” лидер на ГЕРБ. Тази партия събра гласовете на недоволните от управлението на Станишев, решили да „заложат на сигурно”; превърна се в образна емблема на мечтата за „европейска нормалност” – и спечели изборите. Но истината е, че ГЕРБ ще получи своята политическа идентичност и ще стане „исторически автентична” едва в процеса на реалното управление. Засега тя все-още е силно обвързана с личността и фигурата на новия Премиер. Преценете сами доколко е уместно едно метафорично сравнение между Бойко Борисов и героят на Пратчет. Капитан Ваймс от Нощната стража – „един здрав, брадясал сбор от лоши навици, маринован в алкохол” – се появява в романа „Стражите!Стражите!”, за да заживее своя великолепен художествен живот и стане устойчиво присъствие в „света на диска”. Той прави стремителна социална и политическа кариера; става princeps (лат. пръв по положение и най-знатен), защото излиза от редиците на principia – първия боен ред. Той си има един основен принцип – никакви принципи извън желанието да накаже престъпника и възстанови справедливостта – такава, каквато я разбира. Защото е биткаджия и полицай до мозъка на костите си. Той е сложен и първичен, безскрупулен и чувствителен, хаотичен и подреден – изобщо, изтъкан от противоречия, но дълбоко човечен... Мрази политиката и твърди, че нищичко не разбира от нея, а му се налага да оправя най-заплетените политически казуси! И е успял да научи, че думите „полицай” и „политик” имат общ произход. Те са „хората на полиса” – онези, които се грижат нещата в полиса да стават по правилния начин... Всичко това превръща Сам Ваймс в харизматичен литературен герой, който печели симпатиите на читателската аудитория... Все пак, между фантазийните светове на литературата и нашата си реалност има известна разлика – въпреки, че българското човечество се възприема като съвсем различно от останалото. Бойко Борисов не е Самюел Ваймс. А дали би могъл да заприлича на него?
Миналата седмица с решителната подкрепана на ГЕРБ бе прието предложението на Синята коалиция да се забрани на кадри от бившата ДС да участват в ръководството на Народното събрание, негови делегации и парламентарни комисии. Това е голямата новина – защото има стойността на морална присъда над комунизма. Такава, каквато у нас по този начин се произнася за първи път, а европейските политически и нравствени стандарти отдавна са приели. Морална позиция, каквато преди повече от пет години е гласувана от ЕНП... Само дето лустрацията пряко засегна човекът с агентурно минало - Божидар Димитров, който трябваше да оглави комисията по култура. И Бойко Борисов спешно му намери пост в изпълнителната власт – защото му е обещал, държи на обещанията си и цени приятелството. А на протеста на Сините грубичко отговори, че ако те, Сините, преброят колко агенти на ДС са имали при управлението си, би трябвало да се засрамят... Но Сините отдавна преброиха агентите, осмислиха грешките си и сега нямат нито един. На това му се казва политически опит. А на онова, Бойковото – политически гаф (на 23 юли седем граждански организации изпратиха протестни писма до европейски граждански и политически институции). И сякаш за да компенсира този гаф, на следващия ден Борисов твърдо обеща пълно разсекретяване на досиетата! Не е ли това политическа безпринципност?!
Често си позволявах да сравнявам управлението на тричленката с безвремието на Беровото управление, подготвило благодатна почва за икономическия срив при Виденов. Сега ми се чини, че трябва да правим други аналогии. Спомняте ли си какво стана след крушението на столетницата от 97-ма? Дойде служебното правителство на Софиянски. За няколко месеца то трябваше да нормализира икономическото положение и подготви страната за избори. По онова време Софиянски още не бе „крупен бизнесмен” и усмивката му си беше истинска... Та когато една журналистка го попита – защо не спазват определени европейски принципи; не започнат с мерки за декомунизирането на България и търсене на отговорност, той съвсем спонтанно отговори, че хаосът е толкова страшен, а актуалните проблеми – толкова много, че работят ден за ден... И нямат време за глупости. Но този начин на работа даде отражение и върху реформаторското правителство на ОДС! Защото „глупостите” бяха стандартни политически принципи, доказали своята функционалност в демократичната история на Европа... Сега правителството на ГЕРБ трябва да избира – или да изиграе „ролята” на онова служебно правителство (което всички са забравили, но което все пак постигна определена икономическа и социална стабилизация), или да стане реформаторско правителство (пожелателно избягвайки грешките на ОДС, управлявали най-реформаторското правителство в историята на прехода). И в този избор личността на Борисов е много важна!
Преди време в едно свое интервю, коментирайки приятеля си Бойко Борисов, историкът Божидар Димитров произнесе – „ Той пари има. Не влиза във властта, за да печели. Не разбирате ли, че сега той иска да остане в историята...” Но за да останеш като реформатор дори в нашата, в българската история, трябва да си платиш! Някои, като Стефан Стамболов, плащат с главата си. Други – като Иван Костов – с „правото” да бъдат демонизирани. Трети (у нас тяхното име е „легион”) така и не остават. За тях историята е отредила графата „разни”...
Какъв ли ще бъде изборът на Бойко Борисов?

За Лудолфовото число и квадратурата на кръга

Днес е 22.07– световен ден на константата „пи”, защото 22/7 е най-популярното приближение на нейната стойност. Малцина са онези, които са забравили, че 3,14 – наречено още „пи”, Архимедова константа, Лудолфово число и т.н., представлява в евклидовата геометрия отнощението между дължината на дадена окръжност и нейния диаметър. Или отнощението на лицето на един кръг към лицето на квадрат със страна неговия радиус. От което – накратко – следва нерешимостта на задачата за квадратурата на кръга ( построяване с линия и пергел на квадрат с лице, равно на лицето на даден кръг). За нуждите на науката и техниката числовата стойност на „пи”, закръглена до 69-ия знак след десетичната запетая, е напълно достатъчна. Въпреки това през последните няколко века в изчисляването на повече цифри и изследване свойствата на числото са вложени впечатляващи усилия. Но независимо от аналитичната работа, прибавена към мощта на суперкомпютрите, определили повече от 1 трилион цифри на „пи”, не е намерена закономерност в поредицата от тези цифри. Сиреч – нищо по-различно от онези приблизителни стойности, изразени от Архимед като обикновената дроб 22/7 или 355/113 – по оценката на древните китайски математици...
Връщам ви към тази банална фактология, защото политическите действия на партия ГЕРБ след изборите много ми напомнят ученически опит да се реши с линия и пергел задачата за квадратурата на кръга. В политиката също има константни истини. А константата си е постоянна величина! Такава истина е например фактът, че няма политически живот без политически партии. Тези партии се явяват на избори с политически програми. А в програмата на партия Атака например една от точките изисква България тутакси да излезе от НАТО ( не се пояснява къде трябва да влезе, след като Варшавския договор липсва). Но това ме кара да подозирам, че геополитическата ориентация на Волен Сидеров, въпреки понякога хубавите му приказки, няма да разчисти моя път на Запад. Напротив – може да ме откара при ония Запорожци, дето пишеха писмо до Султана... И като се сетя каква беше позицията на Атака към Русия от времето на газовата криза, (при която от студ ми умря хамстера), като гласоподавател от Синята коалиция категорично отказвам каквато и да било „комбина” с Атака. Както отказвам подобна с комунистите, Доган и липсващата вече от парламента царска партия... Защото за 20 години комунистите ме убедиха, че наистина много обичат бедните – винаги, когато са на власт, броят на бедните се увеличава. Пък на мене ми е писнало от сиромашия! Доган ми доказа, че има предели на аморалността, отвъд които човешкият разум е просто безпомощен. И се опита да ме натика отвъд тези предели! А Сакскобурггота лъга като бяло магаре, а мама ми е казала да не се доверявам на лъжци... Ще речете – добре де, а с какво не ти хареса РЗС? Ами, не ми хареса с „малкото” разминаване между риториката срещу корупцията и броя на изборните й нарушения. Доверих се на анекдотичната мъдрост на нашенеца, който набързо замени съкращението РЗС с „Ред, Законност и Държавна сигурност”... Да – ще кажат моите приятели – ама ти ни агитираше, ако не сме наясно защо трбва да подкрепим Синята коалиция, поне да си пуснем гласа за Герб! Каква е гаранцията, че и те няма да се олеят?!
Гаранцията, уважаеми дами и господа, се нарича „европейски политически стандарти”. А те ми припомнят, че в Европейския парламент водеща политическа сила е ЕНП. А нейни дъщерни политически формирования в България мога да видя само „в лицето” на Синята коалиция и ГЕРБ. И всякакви дрънканици на „мъдри” политолози, пишман социолози, популярни ТВ водещи с ибрикчийски наклонности и прочие комунистически слугинаж извикват у мен позиви за повръщане. Защото приказките за „извиване на ръце” ме карат да се досетя, че политиката не е свободна борба и в нея не върви с „Драгиевата” да тръшнеш опонента си възнак! А бръщолевенето за това колко били омръзнали коалициите на гласоподавателя би трябвало да накарат въпросния гласоподавател да разумее, че между коалиция, съградена според политическите норми на Европа и тричленката, събрала комунисти, техните исторически врази – царисти и далавераджийския „синдикат” на Доган, обрекъл собствения си електорат на свирепа гладория, разликата е от небето до земята... При това не забравяйте, че Европа, за разлика от нашите дървени философи, уважава константите и не е склонна да оправдава политическата неграмотност. Така, че всякаква политическа екзотика от рода на меморандуми, които да заменят коалицията, не са нищо по-различно от безкрайното и безсмислено броене на Лудалфовото число... Все пак не забравяйте, че един от лексикалните смисли на латинското „memorandum” е изброяване в застрахователна полица на рисковете, които се изключват от застраховката!
Но има и още нещо – и то е много важно. Последните осем години за черен Пи Ар срещу сините бяха потрошени милиони. Демонизирането на Костов се превърна в доходен бизнес. Оценката за управлението на ОДС и от западните, и от нашите експерти (на които Бойко Борисов толкова държи) еднозначно определи това правителство като най-успешното в историята на нашия преход! Помните ли думите на царя, бъдещ коалиционен партньор на социалистите:”... ОДС поставиха летвата много високо...”! Е да, ама и преди, и след изборите отрочето на Станишев-старши като папагал повтаряше, че може да стане страшно като при Костов... Забравяйки, че при Жан изживяхме хиперинфлация по мирно време. Аз обаче не съм забравил, че заплатата ми стана 7$ и 25 цента. И се чудех как да изхраня децата си... Очевидно по онуй време Станишевчето не ще да е треперило над челяд и не ще да е било наясно колко струва буркан грах... Ето това отношение към управлението на Сините, уважаеми дами и господа, е константа за оценка на политическа зрелост. И първостепенна задача за Синята коалиция – независимо от ангажираността й в новото (дай Боже дясно – и дай Боже успешно) управление. Защото младите - дори в интернет - се събудиха. А, казвам ви го като експерт, когато младите се заинтересуват от нещо, те намират начин да научат истината. И те не са забравили Лудолфовото число!
Инак, задачата за квадратурата на кръга си е нерешима.

За сватбата, брадвата и двете новини

Нали помните онази детска игра на „развален телефон”, при която участниците се подреждат в кръгче и всеки шепне високо в ухото на съседа някаква думичка, а последният, заливайки се от смях, я предава по редицата? Неделните избори напомнят тази игра. Първото детенце просветна заплашително с очилца и изсъска: ”Брадва!”, а последните, кикотейки се, заповтаряха – сватба, сватба... И в състояние на „отчаяно веселие” за пореден път българското електорално човечество доказа, че не е важно какво изричат управляващите, а какво чуват управляваните. В края на краищата, един мисли за брадва – друг за сватба! И още нещо – че въпросното човечество не понася да го делят на „управляващи” и „управлявани”. И брутално изхвърля от играта всеки, който се самозабрави и си позволи подобен цинизъм!
Инак, под благосклонното юлско слънце, в неделя се разигра най-тъжното и весело „изборно театро”, което изобщо е представяно на политическата сцена в двадесетгодишния ни преход. В него имаше всичко – прани гащи и пилета с ориз; безплатна баня и хероин; чували с жито и щедри банкноти... Голямата изборна екскурзия обхвана цялата страна и плъзна в чужбина; търговията с гласове взе такива размери, че енергията й спокойно би могла да задвижи една замряла национална икономика. Изрусена буля инструктира строго хората от седем автобуса, тръгнали на разходка от Пазарджишките села за Пловдив и кой-знае как – озовали се пътьом в пловдивска изборна секция. На въпроса какви са тия хора - булята отсича, че не ги познава, обаче тъй някак са й близки, та им забранява да говорят пред камерите... Роми от Плевенско мислят, че преизбират кмета си: „Щото той добър...Той дава работа, дава да чистим!...” А видимо отруден човечец от Радомирско, работещ в местните мини, откровено изрича: „Там работим...Хляба си скарвам там... Знам за кой номер да фрлям...и мой си е проблема!...” Контролираният вот, практикуван главно от довчеращните управляващи (и техни обръчи от фирми) разкри многообразието от форми на принуда над избирателите. И припомни, че последните четири години „разните” видове насилие над гражданите е превърнато в държавна политика... Някъде млада журналистка свенливо коментира, че част от членовете на изборното бюро говорели (комуникирали) на чужд език (без да пояснява дали е бил английски, френски или немски), а другаде българският звучал като чужд език за членовете на районни избиратерни комисии... Някъде жителите на селото внезапно „ослепели” и искали да гласуват с придружител, а другаде гласували в дом за психично болни! Как да не се сетиш за „Полет над кукувичето гнездо” на Кен Киси? Защото пресечната точка на трагедията и фарса би позволила на всеки от героите в зловещата психиатрична клиника на този роман да възкликне: „Какво друго е обществото ни, ако не една лудница!” А българският читател, обогатен с опита на последните парламентарни избори, би допълнил: „Какво друго е тази лудница, ако не метафора на нашата си реалност?!” И все пак – в тази „метафорично-гротескова реалност” гласоподавателите опровергаха социологическите проучвания. Въпреки грандиозната манипулативна игра с около поне 500 000 гласа (продадени и купени, прехвърлени и отклонени; дописани и заличени; измислени и фалшифицирани) тричленката вече не е във властта! В събота по Ре Ти Ви виден социолог заяви, че той щял да си захвърли дипломите, ако Герб събере повече от 105 гласа. Сега на въпросния „експерт” му остава само да си ги намери...
И все пак – след избори най-симптоматични си остават пресконференциите на победители и победени. Бойко Борисов бе неочаквано лаконичен и премерен. Припомни, че пътят на България не е на Изток, а на Запад... И вероятно наруши спокойния сън на мнозина. Истината е, че за десетина години той си изгради собствена стилистика – и остана верен на тази стилистика. Станишев за пореден път показа, че живее в някаква измислена реалност, виртуално пространство, в което функционират законите на абсурда и ключова дума е „опасност”. За четири години той така и не разбра какво точно става в България... За него комай най-страшното си остава ликът на Костов и икономическата програма на синята коалиция. Което най-малкото подсказва, че синята коалиция има реална икономическа програма и тя плаши комунистите. А когато за пореден път провалилите се в управлението комунисти се плашат от нещо, то би трябвало да е добро за нас, нали? Доган се изтъпанчи с познатата нагло-снизходителна маска и фамилиарното „колеги”, подчерта колко стабилно и „предсказуемо” се развива неговата партия и колко е нарастнал електоратът му. За пореден път постави знак на равенство между скромната Си личност и Партията ( в смисъл – когато се говори за ДПС, разбирайте – Доган; когато се говори за Доган, разбирайте ДПС; а българска политика без Доган – сакън!). В краткото му слово 14 пъти прозвуча словоформата „етнически”! Санким, умната... Позволявам си да прогнозирам, че ще станем свидетели на най-бързото „стопяване” на „етническа” електорална маса за последното десетилетие... Лидерът на Атака не остана по-назад (по отношение на така наречените „ключови думи”). При него те бяха „национален” и „национализъм”. Инак, риториката ни е до болка позната... Яне Янев отново зае позата на комита, готов като един същински лъв да връхлети връз сараите на Доган... Какво пък, дай Боже да дочакаме този героически щурм!
Ще кажете – а синята коалиция? Нашето място в бъдещото управление? Славно – или безславно е нашето представяне на тези избори?! Достатъчно ли е да си „златното ключе” на едно стабилно правителство?
Уважаеми дами и господа, имам за вас две новини – една хубава и една лоша. Да започнем традиционно с лошата. А тя е, че на двайстата година от прехода думата „страх” продължава да живее в съзнанието на мнозинството от нашите сънародници. Че в едно формално демократично общество държавата продължава да носи чертите на диктатура – а „твърда” или „мека”, тя все си е диктатура; използва инструментариума на държавната власт за целите на управляващите и няма морални норми, които да не погази в името на тези цели. Нашите западни съюзници не разбират, че в България няма срастване на сенчести икономически структури с държавната власт – онова, което условно наричат „мафия”. Има опит за заместване на държавната власт с партийната (разбирай икономическата) власт на комунистите – онова, което наричаме „обикновен социализъм”. Как да го разбират? Между „евросоциализъм” и нашенски „соц” дистанцията е светлинни години... А още по-страшното е, че не го разбират нашите, българските гласоподаватели. Затова Синята коалиция, която започна истрическия преход и раздели България от „обикновения социализъм”; която е негов естествен социален и идеологически враг; която при всичките си грешки го посочва като пречка за нашето демократично развитие, е сведена до 300 000 гласа на изборите...
Но знаете ли – има и добра новина. А тя е, че нашенецът за сетен път се увери, че бъдещето е в собствените му ръце. Че и най-скъпо платените сценарии, най-свирепите манипулации могат да бъдат смазани от колективния граждански вот. Че гласът на всеки човек има огромна тежест, че именно този глас дава власт на политическите партии и пак той може да я отнеме. И че в тежестта на този наказателен вот Синята коалиция има своето място. За разлика от всички сродни партии от бившите соцстрани, които започнаха преходи и изчезнаха, Синята коалиция възкръсна. София е една трето от България. Синьото е оцветило една трета от София. А поне в това синьо пространство хората знаят, че така хуленото правителство на ОДС бе наказано не за това, което е свършило ( знаем как бяха наказвани партии за своите зулуми – комунистите за хиперинфлацията на Жан Виденов, НДСВ – за лъжите на царя; тричленката – за безобразията в управлението). А за онова, което не е свършило. Защото сините бяха натоварени с толкова надежда, с толкова доверие, с толкова мечти за промяна, че оправдавайки само част от тези очаквания, най-успешното в историята на прехода правителство стана синоним на злото. И върху него комунистите изляха тонове помия – естествено, с парите от „излишъците”... А нашенецът хукна да търси чудодейния спасител. За да открие на 5 юли, че спасението е в собствените му ръце, държащи бюлетина... Остава му да се научи да мисли за кой номер в бюлетината да гласува!...
А това вече ни дава златното ключе за бъдещето, нали?

Хляб и сирене за моите приятели

Нали помните онази песничка от синята зора на българската демокрация? „Аз не съм комунист – и никога няма да бъда!... Аз съм просто човек...” Мисля си, че в тези стихове е събрана нашата мечта за демократична нормалност. И моето човешко право със зъби и нокти да отстоявам идеите на тази нормалност. А това означава, че не вярвам в революционни барикади, класова омраза и полицейски палки. Вярвам във върховенството на разума, силата на словото и свещеното право чрез участие в избори да защитаваме гражданска позиция.
Казват ми – за кого да гласувам? Всички в една или друга степен ме разочароваха. Вече не вярвам на никого!... Отговарям им – когато влезете в магазина да купите сирене за детето си, видите седем – осем вида и никой не ви хареса, гладно ли държите това дете? Рахитично ли искате да стане?! Щото сиренето комай съдържаше оня калций, без който костната система на подрастващите се деформира... Не, вие купувате някакво сирене. Но не онова, което се е вмирисало, преди да го сложите в хладилника; което вони като комунистическото високомерие, безочливост и аморалност... Не си вземате и от царското сирене – менте, кило от което „реално и несимволично” би трябвало да ви държи сити 800 дни... Не купувате гранливия боклук на Доган, гъмжащ от болестотворни бактерии. Търсите нормално българско сирене... Такова, дето някога, в голямата гладория, по най-демократичен начин ни се е усладило. Каквото се появи в магазина след предсрочните избори, родени от хиперинфлацията на Жан Виденов...
В едно свое стихотворение Радой Ралин казва: „Свободата е като хляба...Хляб наш насущни...Свобода наша насъщна!...” Хляб и сирене – ето ви здравословната българска храна. Гласувайте! Прибавете сирене към хляба на свободата. И добре избирайте сиренето, което ще купите за децата си...

За Отиквяването на един народ

В знаменития си „Сатирикон” римският творец Петроний твърди, че „отиквяването” на един народ започва, когато императорът вкара коня си в Сената – и въпросният кон бъде избран за сенотор... Две хилядолетия по-късно българинът доказва правотата на максимата, че животът може да е кратък, но изкуството си е вечно. Или по-точно, неговата мъдрост. Защото в българския Парламент, привлечени от девиза „Съединението прави силата”, отдавна се изпонасъбраха екзотични представители на политическата флора и фауна... Но ако на предстоящите избори в този Парламент влезе и представителна извадка от „криминогенния контингент”, отиквяването вече е устойчив процес! И дори обръгналият на всичко нашенец би трябвало да настръхне от тази възможност...
Ще кажете – добре де, ама нали няколко хиляди подписа са извадили престъпниците от съдебната зала и са ги направили мажоритарни кандидати за народни представители? Демократично, санким. Глас народен, глас Божи... А давате ли си сметка колко чугунена тъпота, колко простотия и сива неграмотност лъха от тия подписи? Не съм убеден, че част от онези, дето са се подписали, могат да четат... А колко са грамотни българските граждани, които ще гласуват в сто двадесет и двете изборни бюра на територията на Турция, например? Сиреч, кжи-речи половината от всички изборни секции зад граница... Очевидно, при повече от три милиона българи извън родината (кой знае защо, по-голямата част от тях – любители на синия цвят) правителството и дипломатическият апарат на Калфин полагат топли грижи най-вече за онези с най-нисък образователен ценз; „нисшите духом” – в духа на християнския морал... Обаче сами разбирате, че неграмотният може да надроби такава попара, та да накара цял един народ с години да клечи над турските клекала на обществените тоалетни. Онези, дето ни ги изтипоса в Брюксел чешкият художник!... Виждате ли как неусетно стигнахме до темата за грамотността? Защото, улисани в предизборни агитации и пропагандни материали (както казваше Тошо Белота* - „...сега навсякъде около нас има матреали...”), забравихме да си зададем един въпрос. Какво става с българското образование в края от управлението на „най-успешното” в историята на прехода ни правителство?
Ще ви кажа - каквото и да става, става тихомълком. Отчетохме се, значи, приехме набързо закона; дисциплина му е майката, тя ще оправи образованието... Да де, ама онези, неграмотните, дето искат да вкарат престъпници в Народното събрание, са си много даже дисциплинирани. Под строй гласуват... На тях не им пука, че за времето на прехода в България са закрити над 1300 училища... Две трети от тях – последните години! На тях не им дреме, че до края на 2009-та ще ги последват още 80 школа; те не знаят броя на съкратените учители; не се запитват колцина от уволнените са блестящи професионалисти. Те не се интересуват как жестоко се е издънила историята с делегираните бюджети – и на какво дълбоко дъно ще падне образователната система до края на годината! Те не дават ухо на хрисимото мъдруване на Даниел Вълчев, че резултатите от матурата тази година били по-ниски от миналата... щото в класните стаи имало камери. Нямяйте грижа, догодина те ще бъдат по-ниски от тазгодишните! Неграмотните не се замислят как зад благото слово на просветния министър и неговата загриженост за професионалното образование занича ехидната физиомутра на Правещкия хитрец, който на един партиен пленум набързо реши проблема с техникумите и „отпочна” мероприятието с ПУЦ-овете, защото „...сега, другари, на НР България не й требват вишисти... Требват й съвесни строители на социализъмът!...” Тричленката положи неимоверни усилия, щото в най-близко бъдеще образователната ни система да не „произвежда” нищо друго освен строители...
Ех, сладка простотийо! Ти си готова под строй да маршируваш към урните, защото си го обичаш социализъмът. Или си се облажила покрай него... Ти прегръщаш шопската максима „най-мразим да мислим”, макар че вербалната ти практика е обвързана с родопските диалекти... И си гласуваш за Доган, защото... абе срещу ръжен не се рита!... Ти хълцаш от верноподанически възторг пред благата физиономия на Кобурггота, който бърза преди изборите да поосъди държавата, та да си прибере поредния имотец. Тъй де, добър стопанин, защо да не гласуваш пак за него? Дори когато е с диплома за висше образование, простотията развява байрака на някаква средновековна апофатика – вид „божествено” незнание, което очевидно й носи самочувствие... Свещена простота, един вид! Отиквяване.
Но знаете ли – истинското отиквяване на един народ не започва с изборите. То започва, когато народът загърби темата за образованието. Когато започне да харесва простотията. Когато размаха пръст към хашлаците – така ли ви учат в училище? Твърда ръка за вас! Когато замърмори – какво искат пък сега даскалята?! Когато забрави, че всеки родител е и учител на своите деца. Опитайте се за момент да влезете в ролята на учители. Ще съумеете ли да убедите околните, че от тяхното участие в изборите зависи бъдещето на децата им?
Ако успеете – има надежда за образованието.



* Тошо Белота – изразителен прякор, с който благодарният български народ бе удостоил Тодор Живков, очевидно визирайки борческата му (и творческа) младост.

Усвояването на националния интерес

На 7 юни 1848 г. в Париж, в семейство на прогресивен журналист и дъщеря на писателка, се ражда Пол Гоген. На 7 юни 2009 г. в България, в условията на политически хаос и икономическа криза, се проведоха вторите в най-новата ни история избори за евродепутати. Противоречивият и сложен творчески път на Гоген изкристализира в най-значимата му картина „Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?” Но обикновено хората си припомнят платната, рисувани в Таити – изпъстрени със светлина, щедра женска плът и екзотична природа. Последните избори трябваше да ни върнат към въпросите - откъде идваме (след падането на Берлинската стена); кои сме (след четиригодишното управление на тричленката) и накъде отиваме (след неделното „преброяване на дивите зайци”). Но в съзнанието ни ще остане само споменът за колоритния пейзаж „Столипиново – Факултето”, щедрото нарушаване на закона и екзотичните манипулативни практики за купуване на гласове... В края на краищата Гоген е много праволинеен в идеите си – объркват го житейските завои. А нашата политика е само завои – зтова онези, които не могат да построят една магистрала, се правят на толкова праволинейни! И понеже тези избори много напомнат картина на Гоген – а в картините на Гоген детайлът изпълнява особена естетическа функция, да спрем поглед върху детайла, кацнал като пътен знак (или билборд) преди острия политически завой...
Обикновено след всяко гласуване журналистите интервюират, ще използвам едно идиотско клише, „крупните политически фигури”. Авторитетни слова подреди президентът; мило ни се усмихна Сергей Димитриевич... Но особено симптоматични бяха думите на Ахмет Доган, който не обича особено да позира пред камерите. Обяснявайки каква е ролята на евродепутатите, той изрече: „... във всеки случай тези български депутати трябва да УСВОЯВАТ... да ОТСТОЯВАТ българския национален интерес...” Наистина, лидерът на ДПС понякога не артикулира съвсем точно думата, но винаги се коригира. И все пак, тази възможна паронимия ( усвояват – отстояват) подозрително напомня крещящата паронимия на екзалтирана млада дама от Столипиново: „Аз съм ВЪЗДЪРЖАНИЧКА на ДПС откакто гласувам!” Изобщо, тези избори бяха оцветени от експресивната реч на нашите мургави събратя, които внесоха в тях първичния привкус на своята житейска философия. Белокос байчо от Монтана авторитетно заявява: „ Ку ми предлага некой, че ги земем парите... И че гласувам, ама за 50 лева!...” (Науката диалектология подсказва, че този човек комай не е роден в Монтана). Покрит с бръчки чичко мъдрува, че на мястото на Станишев би дал по 20 лева на всеки гласувал – да се нахранел народът... Млад мъж с подчертан слънчев загар, обвинен, че раздава пари, блясва към телевизионната камера с черните си очила и възмутено вика: „...Парите са за храна и цигари...Своите пари ли ни мога вече да скарвам от джоба си? Сичко ми е на шест!” И току се сещаме за бюлетина номер шест... Местният ъндърграунд се кълне и заклева, че не продава гласове и те законът го имат за майка и баща. А към родителите порастналият човек се отнася по-свободно, нали? На въпроса знаят ли за какво гласуват, мнозина простодушно отгоарят: „За евро... За 14-ти...” Тези словестни бисери извикват смях и тъга. Но става направо страшно, когато се вслушаме в думите на Ковачки, който посетил своите предприятия в Кюстендил, Бобов дол и Перник и „помолил” работниците си да гласуват за него. „... Ми те ми вярват хората” Пък хората, скрили лице от камерата, отсичат: „Кой не гласува – или да го уволнат, или да му отрежат премиите...” Политолозите нарекоха тази практика „контролиран корпоративен вот”...
Но когато разглеждаме детайлите, за да осмислим цялото, отново трябва да се върнем към пресконференциите на лидерите от партиите във властта. Към наглото твърдение на Станишев, че на парламентарните избори трябва да гласуваме за него, защото социалистите защитавали социалните права на хората?! (Това правителство ще остане в историята с най-масовите и най-дълги стачки, безмилостно смазани с целия репресивен инструментариум на властта. На 16 юни профсъюзите призовават всички на национален митинг именно срещу неговата социална политика!) Или мантрата, че без социалисти в България настъпва хаос – като че ли не те узакониха хаоса у нас! Симеон благо хортува, че толерантната им кампания донесла гласовете, дето им ги донесе Кунева... А на въпроса – какво го е разочаровало, отговаря: ”Не виждам какво...” Но отново най-симптоматичен е Доган. Зад елегантния му, мъдро-снизходителен език на врял и кипял политик ясно звучи езикът на бай ви Ганя: „... Завиждаш ми, да те вземе дявола...Знайш си ти, че ако земем да се надвикваме,не се знай кой кого ще надвика... Па и за почитание ако дойде думата... Ти ще целунеш ръка, аз – двете; ти ще целунеш скута, аз – краката. Ти ще целунеш на друго място, аз – на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш, бе, кьорпе?”
А София посинява. И големите градове. И дясното е във възход. Пак детайли, които праволинейните би трябвало да оценяват. Така, че – праволинейни, внимавайте на завоите!

Старост, нерадост...

Знаете ли кой би могъл най-талантливо да пропагандира идеите на Марксизма-Ленинизма? Ами – сутиенът... Защо?! Защото повдига малките; притиска големите; обединява левите и десните и привлича масите. Сиреч, притежава четири достойнства, сънувани „само в зрачни сънища” от PR – специалистите, които се опитват да реанимират имиджа на столетницата. Този анекдотичен бисер от поредицата „претенденти за златната решетка” се роди във времето на соца. А очевидно дълбоката мъдрост, стаена в него, превърна смешното в политическа реалност около предизборната кампания на червените. Защото от впечатляващото количество агитационни материали и предизборни клипове, с които социалистите заливат ошашавения потенциален гласоподавател, изкристализира странното усещане, че зяпаме разните варианти на реклама за сутиени. Но не си мислете, че иде реч за елегантното „изобретение” на френския стилист Пол Поаре, заради когото през 1907г. сутиенът е признат от модната индустрия. О, не! Това е реклама на някакъв идеализиран, гигантски сутиен номер шест, размер „хипер D”, чашките на който са кажи-речи колкото „чинията”, кацнала на връх Бузлуджа... И от едната, вапцана в черно-червено, иззад наивния лик на Бойко Борисов страховито занича мрачната физиономия на Иван Костов, този гибелен гробокопач на социализма... А от другата одухотвореното личице на Илиянчето Йотова, пак на червен фон (щото влиза в унисон с цвета на косите и) реди възторжени слова за титаническите грижи, с които нейната любима партия „обгрижва” образователната система...
Само дето, кой знае как, черният пиар на партия „Нова зора” ни кара като ехо да чуем – „Ако гласуваш за Станишев, избираш Доган...” Сигурно поради причина на недоизпипаност – нали Минчо Минчев твърди, че идеята за клипа му хрумнала в магазина. Пък и всичко излязло толкова евтино – има-няма, двеста-триста хиляди лева. Какво му плащаш! Е да, ама евтина работа – срам за майстора... Та се появяват бъгове в системата. На въпроса – отде се намери таз, макар и скромна сума, творецът припомня високомерно, че и малките партии, членове на голямото социалистическо семейство, от глад не умират! А що се отнася до образованието – щом напоследък даже Сергей Димитриевич взе да се изживява като даскал, въпросното образование направо го спукват от грижи. Очевидно фактът, че осиромашалото учителство изнесе на гърба си най-дългата в историята на България ефективна стачка, дълбоко ще да е развълнувал управляващите. И те се погрижиха да затрият сума училища и да изпоуволнят даскалята – то се вижда колко лесно Станишев може да върши тяхната работа!... Тази съпричастност към тегобите на учителския труд не може да не накара останките от въпросното учителство да хукнат към урните и да гласуват за партията на новоизлюпения си колега...
Откъдето и да го погледнем, сутиенът като образна емблема в предизборната кампания на социалистите си е направо „шестак”! Първо, той е разработен в края на 19 и началото на 20 век с цел да замести архаичния корсет. Столетник, ама модерен! После, френското soutien gorge – „поддръжка на гърдите” – е стигнало до нас чрез турската дума „sutyen”. Направо езиков реверанс към коалиционния партньор! Тъй де, за какъв дявол празнуваме 24 май, ако не демонстрираме езиковите си познания! При това изработването на сутиена си е технологично придизвикателство. Той може да бъде оформен от еластични материи (същата работа може да свърши и отгледаната от правителството сервилна журналистика). Но може да има и механизми за регулиране на дължината, за закопчаване, за притягане (полиция, съдии, администрация, с помощта на които цяла една партия, поставила началото на демократичния преход, да изчезне като име от изборните бюлетини). Много важни са онези гъвкави дъги, пришити по ръба на чашките и наречени банели (в политическата практика на партията те определят черното като бяло, обявяват гафовете за достойнства и изобщо лъжат безобразно, но гъвкаво). Именно те създават усещането за симетрия. Да не забравяме и онези малки джобчета с подплънки, чрез които усложливо се излагат на показ несъществуващи прелести, за да се спаси при нужда положението... Искате ли да заместите тези детайли с конкретни имена, факти и събития?
Уважаеми дами и господа, не оставайте с грешното впечатление, че иронизираме сутиена – този елегантен и така важен елемент от интимното женско бельо. Но когато в една предизборна кампания социалистите говорят за нуждата от почтеност, а ни заливат с гнусната помия на непочтеността; за нуждата от пестеливост по време на криза – а хвърлят щури пари за излъскване на предизборния си имидж... Когато мегаломански се хвалят на фона на толкова шокиращи провали по време на управлението си... Не може да не се роди метафоричната представа как се напъват да закопчаят гиганския червен сутиен върху разплутото, безформено тяло на столетницата, затлъстяла от злоупотреби и преяждане с власт. И всички опити да се разкрасят „прелестите” на старата дама са безсмислени.
Какво да се прави – старост, нерадост...

Хроника на предизвестените събития

Как ви звучи „хроника на предизвестеното”? Харесва ли ви абсурдното в този израз? Мнозина знаят, че „хроника” (от гр. chronika – „летописи”) означава или историческо съчинение, описващо в последователен ред минали или съвременни за автора събития, или литературна творба, която съдържа историята на политически, обществени, семейни и други събития. Глаголът „хроникирам” вече означава „съобщавам”, отбелязвам в хрониката на вестник... А френското
chroniqueur е станало нарицателно за журналист, който доставя вести и сведения за отдел „хроника”. Такъв хроникьор може да отбележи например, че на датата 13 май през 1840г. е роден Алфонс Доде, авторът на „Тартарен Тарасконски”. Един реалистичен роман, в който „фантастичните” приключения на един комичен лъжльо, който си вярва, отвеждат към тъжното и смешното в нравите на обществото. Пак на 13 май, но 1937г. пък е роден Роджър Зелазни, американски писател от полски произход. Той си е фантаст, но в измислените му светове като в криво огледало се оглежда онова, което ни е описал още Алфонс Доде...
Друг хроникьор би спрял поглед върху датата 9 май, би проследил нейната история и би открил, че руското дипломатическо тяло у нас, кой-знае защо, е решило да си празнува празника ден по- рано... А вечерта на деня, в който честваме победата срещу фашизма, в София отново са трещели изстрели и са загинали двама души. Един от тях, 16-годишен младеж, го гръмнали край Боянското ханче по малките часове. В кола БМВ. Шестнадесетгодишен... Хрониките комай ни напомнят, че за малолетните у нас имаше някакъв закон за ученически час? Компетентните биха казали, че туй, дето въпросният закон не „функционира”, си е предизвестено събитие. Или направо не е събитие – както не е събитие истината, че съдебната система в България е сляпа, глуха и няма. Е гати Темидата, дето вместо да съди айдуците, отказва регистрация на легитимно избрано ръководство на дясна политическа партия, мотивирана от нравствено-етични, естетически и философски (но не и юридически) съображения! Обаче въпросното деяние също е предизвестено – от момента, в който младият Мартин Димитров заговори за синя коалиция, която би могла да върне надеждите на демократично мислещите... Или от още по-рано – когато СДС си избра нов и модерен председател-бизнесмен, клеймящ под път и над път лошия Костов, дето бил „разкъсал” партията. Само дето Костов, несъгласен с линията на развитие, напусна въпросната партия и създаде нова. А кафеджията го изгониха, ама той иска да си приватизира името СДС. И да си го управлява, щото си е негово... Тъй де, човекът е бизнесмен, разбира каква е цената на фирмата... Пиша този текст на 10 май, но за мен е предизвестено събитие новината, че на 12 май регистрация за Мартин Димитров няма да има! Както е предизвестено какво ще е дереджето на предстоящите матури. И знаете ли защо? Защото авторитетен глас от екрана ни съобщи, че на 17 май тестовете за зрелостници вече няма да бъдат на „ хартиен носител”, а на „магнитен носител”. С цел – икономии. Обаче подозирам, че из училищата няма да бъдат разнасяни магнетофонни ленти и дискети (магнитни „носители”), а най-прозаични СиДи-та (на тях им викаха „оптични” носители на информация). Ще речете – какво толкова, малка грешка. Лапсус, един вид... Само че, при теста се отчита всяка грешка. И се отнемат точки. Можем ли да предвидим гафовете? Можем, можем!.. И тази възможност ни позволява да очертаваме хрониката на предизвестените събития...
Предизвестено е, че ще станем сведетели на разтърсващ абсурд. До изборите съкращенията и уволненията лавинообразно ще нарастват, както ще нараства броят на предизборните клипове, в които бодряшки гласове ще ни убеждават колко много работни места е открило управлението на комунистите... Предизвестено е, че социологическите „проучвания” ще определят за синята коалиция прогресивно намаляващ процент гласове, които в навечерието на изборите ще са около абсолютната нула. Предизвестено е, че Сергей Димитриевич, като един същински Тартарен от Тараскона, ще продължи с усмивка да лъже, представяйки дивотиите на тричленката като екзотични достойнства (за онези, които си спомнят приключенията на Тартарен – кой ли ще играе у нас ролята на камилата?) Предизвестено е, че доларът плавно ще поскъпва, изстрелите равномерно ще трещят, побоищата, отвличанията и убийствата ще се увеличават, а корупцията ще се вихри на принципа „След нас – и потоп!...” Много ли ще се учудим, ако по силата на определени юридически обстоятелства (на равнище Конституционен съд) датата на Парламентарните избори бъде променена и те бъдат насрочени за август? Звучи катастрофично, но не и учудващо...
Но знаете ли – за всички онези, които не са проклели интелигентските си мераци, всеобщото основно образование и недоубитото за двайсет години влечение към печатното слово, има още едно предопределено събитие. В хрониката на предопределените събития Синьото ще го бъде! Синя коалиция ще има; свободните ще гласуват за синьото и вие, уважаеми читатели, ще се убедите, че свободните в България са повече от робите; гражданите –от поданиците!.. Събития – за хрониките.

Език мой, враг твой...

„O,tempora! o,mores! Седя и се чудя, защо човек се сърди, кога му речеш: магаре, свиня или вол; и не се сърди – дори още се радва – кога му речеш: пиленце, гълъбче, славейче, дори още котенце и теленце?...” С тези думи започва журналистическият текст на Ботев, изписан под заглавието на в. Будилник, първият брой на който е отпечатан на 1 май 1873 година в Букурещ. И понеже наближава 1 май; аз не съм в Букурещ, а в България, а от влизането в ЕС Румъния комай ни изпрвари кажи-речи с толкова години, колкото ни делят от времето на Ботев... И понеже ще си говорим за езика, а това извиква асоциации, в които е вплетено името на Ботев - и аз седя и се чудя.
Чудя се, защо точно преди година по това време обществото ръмжеше, а някои направо псуваха и митингуваха срещу отпадането на точка 4 от чл.16 в ЗНП. Ще Ви припомня, че иде реч за Държавното образователно изискване за български книжовен език (своеобразен синоним на „стандарт за книжовен език”). Желанието да се запази усвояването на книжовния български език като част от Държавните образователни изисквания тогава роди граждански инициативи; десетки статии по вестниците и стотици текстове на блогери. Мислещите спонтанно реагираха срещу тенденциозното прокарване на политика за опростачване на обществото и държавата; за озаконяването на езиковата пошлост, примитивизъм и неграмотност – което „де факто” ще бъде следствието на липсващия законодателен „коректив”. По онуй време заместникът на просветния министър повтаряше, че промяната се прави, за да се въведат матурите. Самият министър високомерно демонстрираше юридическата си грамотност с твърдението, че точка 4 била дублирана на много места, та било безсмислено да остане в чл.16-ти. Най-мъдрите от просветните експерти отбелязваха, че отмяната на никога невлизал в действие текст от закона не била страшна. Щото преди повече от десет години в ЗНП било записано, че трябва да има специален закон, регламентиращ правилата за владеене на книжовния ни език. Пък такъв закон не бил създаден, тъй, че неосъщественото намерение спокойно можело да отпадне (в резултат на което би отпаднала възможността да обвиниш някого в неграмотност при положение, че няма критерии за грамотност!..). А шефът на Комисията по образовение и наука в Народното събрание загадъчно мълча, докато накрая формулира мъдростта, че гражданите на една страна трябва да спазват нейните закони..
Чудя се, защо г-н Местан днес витиевато използва същите думи, а на 20 март без възражение, на първо четене е прието, че българският език един вид пак ще се изучава, ама няма да се изисква. Що се отнася до високия наратив на г-н Местан, над него отдавна съм престанал да се чудя. Подозирам, че този политик в свободното си време неистово чете речника на чуждите думи в българския език и това дава отражение върху стила му, доколкото определя и представите му за книжовен български език... Важното е, че т.4 от чл.16 вече я няма. Което значи, че има магарешки инат, свинщини и волска тъпота в поведението на управляващите, които до последния ден от мандата си ще демонстрират арогантно презрение към общественото мнение. Ама пак имало петиции; ама родители и граждани негодували; ама блогерите отново размахвали юмруци... Бош-лаф! Ние си правим, каквото си знаем, пък то ще стане, както реши най-успешното правителство в историята на прехода...
Чудя се, защо никой не си задава въпроса – как така осем години и царското правителство, и комунистическата тричленка при толкова напъни за реформи в образованието (и толкова потрошени пари) не се „напнаха”, та да изработят стандарт за българския книжовен език? Дали защото „борба за език” е нещо различно от псевдореформи, езиково словоблудство и популизъм?! О, времена, о, нрави! – казваше един български сатирик. И допълваше – О, негърски прояви! Той поне не беше ксенофоб. Просто владееше блестящо езика...








“Няма държава, която да не изисква от гражданите си, които са минали българско обучение, да не знаят книжовен език. Няма значение турци, роми, африканци, араби. Щом са граждани те трябва да се съобразяват със законите и правилата на държавата, в която имат гражданство…”
Лютви Местан

В началото бе Словото...

- казва евангелието на Йоана. По-късно започна Мълчанието... – демонстрира тъжното си остроумие Станислав Йежи Лец. Като човек от времето на развитото социалистическо общество той е експерт по въпросите на соцарта и познавач на оня тип комунистическо говорене, което не казва нищо. Но дори той не би могъл да си представи измеренията на крещящата тишина, настанила се уютно в центъра на Балканите след 1944г... Знаете ли например, че нашият Вазов има над 20 000 словоформи в речника си при положение, че Шекспир, дето е Шекспир, борави с около 14 500 думи? Е да, ама неговото творчество е събрано в 25 тома съчинения. А правешкият хитрец Тошко Живков, дето я имаше в речника си, я нямаше трийсетина думи, ще остане в историята с 35 тома събрани съчинения... И в тях поне една мисъл много отчетливо се откроява – всеки, който има „некои съображения” различни от директивите на ръководената от него партия, се разделя и със съображенията, и с главата си. На това му казваха „класово-партиен подход”...
Дали тук не е скрита причината за перманентната тишина, попила в крясъците на българската журналистика и след падането на Берлинската стена? Защото зад десетките лъскави заглавия на нови вестници, в многогласния вой на номенклатурните журналистически кадри на партията, пременени като новоизлюпени демократи, в идиотските клишета и псевдомъдрости, с които пишманексперти „анализираха” поредното прокомунистическо управление на уж демократичния ни преход, бе стаена все една и съща „очевадна” липса. Липсата на отговори върху простичките въпроси: Защо България е на дъното? Защо доходите у нас останаха най-ниски? Защо престъпността е най-висока? Защо бившите партийни величия днес са най-богатите хора? Защо от 20-те години път към демократична Европа вече 16 години посоката определят бившите комунисти?! Вероятно защото са социалисти... В едноименното съчинение на Сергей Димитриевич, син на бившето партийно величие Станишев, несъмнено най-атрактивна е корицата. Няма да коментирам нейната „кореспонденция” с известния албум на Битълс... Та там ликът на автора е подреден до баба Тонка Обретенова. На мен обаче ми е интересно дали въпросният автор знае, че две дечица „от коляното” на баба Тонка са разстреляни без съд и присъда след Деветосептемврийския преврат от другарите... по погрешка. Тъй да се каже, в калабълъка. Такава е истината.
А хората, които все още държат на истината, четат вестник „Седем”. В евангелието на Лука пише – Ще познаете истината и истината ще Ви направи свободни... Ботев перефразира библейската мъдрост и като мото на в. „Дума на българските емигранти” зазвуча: ”Истина-та е свята; Свобода-та е мила”. Комунистите откраднаха заглавието на Ботевия вестник (тази тяхна клептомания е много интересна в исторически план). Но не посмяха да осквернят думата „истина”. За тях тя е опасна и „мръсна” дума. Или поне радиоактивна... Вестник „Седем” се роди на фона на патетичното квакане „Вервайте ми!...” Той беше един от малкото ясни и чисти гласове, който проговори, за да казва истината през онези последни години, в които истината стана дефицитна като социалния ни прогрес. Защото, уважаеми дами и господа, истината не е еднозначно внушение. Не е точка. Тя е интервал от точки, двата полюса на който отвеждат и към Библията, и към Шекспир. Единият от тях казва – Няма нищо ново под слънцето! А другият изрича с гласа на Хамлет – Има много нови неща под слънцето, приятелю Хорацио, за които нашата бедна философия не е и подозирала! Там някъде, в правото на избор, читателят открива своята истина. А вестник „Седем” му гарантира моралното право на този избор!...
Защото не сме социалисти. С това заглавие големите ни писатели, сатирици и демократи скоро ще ни зарадват. А вестник „Седем” ще продължи да публикува събраните съчинения на тази тема

- Гарсон бе, хей! Юн каве...

Спомняте ли си оня епизод от „Бай Ганю”, в който героят се обръща с тази „изящна” фраза към швейцарския келнер, отбелязвайки самодоволно: „Не съм ги забравил тия ваджии френските...” Действието се развива в едно кафене, в което от сутрин до вечер поне три маси са заети от български студенти, играещи табла. И докато разказвачът се чуди кога тия млади хора четат, по какъв начин усвояват европейската култура – Ганю Балкански се възхищава на сербезлъка на нашите момчета. Едно от тях (с три „медаля” на гърдите) очевидно е объркало патриотичните достойнства с интелектуалните такива и е вдигнало „гранд скандал” на ръководството на местния университет. Понеже в България е със „заслуги” и „знае законите на пръсти”, то иска за три месеца да стане доктор... Обаче родината на швейцарските крави, часовници и банки още във времето на Алеко Константинов си има образователно законодателство. И въпросното не се интересува нито от „прослужения списък”, нито от прокурорските протекции, нито от съобръженията и бабаитлъка на нашенския кандидат. То е определило какво е това преподавателски труд; регламентирало е определени критерии за знание и не подарява никому дипломи...
И си мисля – дали модерният български проектозакон за образование поне малко ще ни доближи да Швейцария от времето на Щастливеца? Защото, формално погледнато, той звучи много „по европейски”, що се отнася до „фасадната” страна на нещата; до представата за „структурата” на началното, средно и висше образование. Моделът - би казал бай Ганю - е „лъскав”. Но ако внимателно се вгледате в текста, или практически сте се занимавали с образование и наука, ще Ви настръхне косата. Ще останете, например, с впечатление, че тайната на качественото образование е свързана с един единствен фактор – да няма свободен час в училище! Щото, имат ли поне един свободен час, учениците тутакси оглупяват, забравят всичко, което са учили и дисциплината им рухва. Поради причина на което просветните експерти са се повгледали в героическата българска история, изровили са спомена за хвърковатата чета на Бенковски и са сътворили нейното педагогическо подобие в проектозакона. А се поболее даскалът по математика, например, тутакси мобилна група от специалисти по чуждоезиково обучение връхлита осиротялата класна стая и превежда словестната математическа задача на френски. Ако пък грип покоси неколцина учители, лично директорът се заема с обучението на подрастващите... А ако, недай Боже, и това не е достатъчно (щото май вече са посъкратени десетина хиляди учители и вероятно два пъти по толкова сами са напуснали) – майката му е в нанотехнологиите. Нали с 50 млн. лева правителството тихомълком си спретна компания за нанотехнологии! И понеже вече си имаме и суперкомпютър за над пет милиона, пък и най- вероятно старата структура на бившата ДС – „Научно-техническа информация” към Първо главно управление, която трябваше да краде научните тайни на империализма, тайно е възстановена, въпросът е решен. Пенсионираните разведки крадат образователните тайни на Запада; суперкомпютърът ги разшифрова (щото тайните винаги са шифровани); чрез нанотехнологии тайните се записват на свръхминиатюрен чип, който се инжектира на всички български ученици. Така в обозримо бъдеще въобще няма да има нужда от учители; още няколко хиляди български училища ще бъдат закрити, а сградният фонд – използван по предназначение за излизане от кризата. Одобреният вече закон за образованието ще стане единствен легитимен източник на информация за дереджето на българската просвета, а свирепите наказателни мерки и вечерният ученически час ще се грижат всеки млад българин да получи своята нанодоза знание!...Ако моделът се окаже успешен – бухай инжекции на целокупния български народ! И понеже нанотехнологията се занимава преди всичко с контрола на веществото на микроскопично ниво (при размери по-малки от милиметър), и най-миниатюрните достижения на бъдещото комунистическо управление ще бъдат представяни като епохални постижения на високите технологии...
Ще кажете – ама това не е разсъждение върху проектозакона по същество... А мигар е разсъждение по същество идиотският спор дали в училище трябвало било да се изучава вероучение и доколко религията или атеизмът били обител на висока нравственост!.. Тя, думичката „атеизъм” си е галена рожба на Соца, а по въпроса за религията още Каравелов изрече: „Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята// Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!...” Разговор по същество ще има, когато видя закон, сътворен от учители. И този закон обясни на колегията какво трябва да прави, за да бъдат интересни уроците в класната стая... На родителите - защо трябва да възпитават у децата си уважение към класната стая. А на учениците – защо образованието е върховна ценност на европейската цивилизация! На това му казват „визия за бъдещето”...
За съжаление, в навечерието на изборите поне управляващите не предлагат подобна визия. Предлагат само просветни експерти, които гордо обикалят културното пространство на Европа и авторитетно подвикват:
- Гарсон бе, ей! юн каве...

Образование – ах, тази скучна тема

Днес е 25 март – 84-ият ден в годината според григорианския календар. До края на въпросната година остават още 281 дни. Каква точно е разликата между григорианския и юлианския календар е известно на хора, които имат историческа култура и знания. Онези, които нямат такива знания, но пък са на „ти” с нашата православна култура, свързват датата с християнския празник „Благовещение”... А за една представителна извадка от народонаселението, което няма време да се занимава с глупости, сряда е просто поредният скучен делник, който най-много да излюпи поредната политическа клюка. По-важен е четвъртъкът – тогава има заседание на Министерския съвет. Това българинът знае по дефиниция, защото е политически грамотен, носи гените на един от най-интелигентните етноси в света, а и с възрожденски патос тачи образованието... Та е обърнал внимание на клюката от миналия четвъртък, когато просветният министър Даниел Вълчев напуснал възмутен заседание, ръководено от вицепремиера Емел Етем. Любимката на българския народ замествала премиера Сергей Димитриевич, юрнал по важни държавни дела и набързо отложила обсъждането на проектозакон за образованието. Журналистическата гилдия вкупом се сети, че текстът предвиждал забрана за носене на религиозни символи в училище. Мисълта, че българското образование ще бъде спасено от нашествието на шалвари и фереджета, тутакси ще да е превърнала нашенските пишман-националисти във върли фенове на проектозакона!..Логиката е ясна – щом Емел Етем не го иска, значи е читав!
Е да, ама не – както изразително казваше Петко Бочаров. Законът не само не е читав, ами направо си е идиотски. Щото му е сбъркана философията... Тоест, той си е даже много хубав за псевдоинтелигента, за неграмотния, за невежите. За ония, които воглаве с министъра на просветата са убедени, че „желязна дисциплина” е „необходимо и достатъчно условие” (спомнете си часовете по математика) за качествено образование. Че опрятен външен вид + свирепи наказателни мерки + камери в класната стая (да не преписват айдуците) + матури = просперитет на българското училище. Дума да няма, дисциплината и външната оценка са много важни. Но аз искам да попитам – защо не се промени дисциплината в парламента? Има ли „външна оценка” за „грамотността” на правителството? ЕС и реакциите на ЕС са външната оценка на управлението. И променя ли се управлението? Нека си кажем, че какъвто и закон да бъде гласуван, ако това, същото управление продължи, нищо няма да се промени нито в образователната система, нито в живота ни. А докато просветното министерство е разменна монета в политическата далавера, българинът ще намира модерно образование само извън България...
Някои ще кажат – добре де, нали все пак трябва да има дисциплина! Нали трябва ученици и учители да ходят прилично облечени? Ще ги попитам –вие усетихте ли „дисциплиниращия” ефект от въвеждането на вечерен ученически час? Помните ли колко приказки се изприказваха за нуждата от тази мярка... За какъв „порядък” във външния вид говорим, след като от телевизионния екран всяка вечер полугола поп дива друса силиконови прелести; след като в поредното риалити шоу лъсва поредната неприлично облечена звезда (бихте могли, разбира се, ми дадете дефиниция за приличност). Очевидно е дълбокото неразбиране за границата между нашия индивидуален вкус и универсалната етична норма, налагаща определени естетически параметри на вкуса... Това правителство ли ще „определи” въпросната норма?! Що се отнася до битката срещу „религиозните попълзновения” в училище – че то нашето образование този въпрос го е решило преди повече от 130 години, категорично отстоявайки светския характер на обучението в България...
Другаде е скрит „ключът от бараката”, уважаеми дами и господа. Ако сте си дали труда да погледнете този доста обемен проектозакон за образованието, щяхте да откриете, че в него се говори за всичко друго, но не и за мястото на учителя в това образование. Че липсва най-важното условие за качеството на подобен закон – ясно и точно определение, регламентиращо спецификата на учителския труд. Как мислите, дали в икономическия живот на една страна е важно да има ясна представа за цената на труда? Е, същото се отнася за връзката между образование и специфика на учителския труд. Защото един качествен урок, който ще накара учениците да затаят дъх, се готви с часове. В него преподавателят знае с точност до минута какви въпроси задава, какви мисли провокира, какви отговори трябва да получи. Каква ще бъде реакцията на младите хора; в кой момент чисто познавателният процес се превръща в психотерапия, а тя отвежда към нравствено-етични проблеми, за да се положат и темелите на патриотичното възпитание... Учителят трябва да бъде експерт по конфликтология – и тогава няма проблеми с дисциплината. Да бъде актьор – но актьорът репетира за всяко представление, нали? Ще речете – де таквиз учители? Ами накарайте правителството да спретне закон, с помощта на който да ги търси, намира и изгражда! Нашите деца са достатъчно интелигентни. Те разбират тази истина. Въпросът опира до родителите...

Размисли за Свободата

Спомняте ли си оня виц от времето на соца, в който учетелката попитала децата кого най-много трябва да обичаме ние, българите. И понеже не и се слушали неудобни отговори, упорито отказала да види вдигнатата ръка на Иванчо. Дала думата на Марийка, която задъхано изрецитирала, че най-много трябва да обичаме руските братя, които два пъти са дошли и два пъти са ни освободили – от турците и фашистите... Последвал въпросът – а кого най-много трябва да мразим? Тук вече Иванчо получил думата и категорично отсякъл, че най-много трябва да мразим американците. Щото, не стига, че не са ни освободили два пъти, ами и сега не искат да дойдат...
Сещам се за този анекдот във връзка със знаменателната дата 3 март, която винаги е извиквала у мен противоречиви чувства. Азбучна истина е, че хората най-обичат такива размисли, които не ги принуждават да мислят. Но поне мислите у нас никога не са били облагани с данъци. Та си заслужава да поръзсъждаваме - защо в историята ни толкова много се говори за освобождение и толкова малко – за свобода (извън контекста „борба за свобода”)? Освобождението на България като исторически факт би трябвало най-малкото да ни припомни, че създаването на „Задунайска губерния” е част от стратегически план, изразяващ великоимперските амбиции на Русия. Това е безспорна истина. Спорен е въпросът доколко този план се реализира... Е да, ама събитието носи свобода на българите! Хубаво, но как ще познаят свободата ония, които никога не са я познавали? Зяпайки възторжено оръжията на въоръжените до зъби освободители?! България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Вероятно за да не забравяме, че те са трасирали пътя към свободата. Само дето още в житието на поп Стойко Владиславов има един епизод, в който пиян турчин насочва пушка към героя, за да го накара да приеме „правата” вяра... А Софроний измъчено изрича:” Ефенди, хич вяра с пушка става ли?...”
Някяк си съм склонен да се доверя повече на изстраданата истина в словото на Софроний Враченски, отколкото в помпозните дрънканици на истрически неграмотни люде. Или достатъчно грамотни, та да се стремят да извикат у народонаселението коленопреклонни чувства и верноподанически настроения в стил „Кат Русия няма втора...” Щото, свикне ли въпросното народонаселение с мисълта, че все някой го е освобождавал и ще го освобождава, освободителният процес продължава! Такъв народ ще го освобождават и от правото да мисли, и от мисълта , че има право да гласува на избори и да променя съдбата си. Ще го освобождават от отговорността да бъде критичен към управляващите и с граждански действия да ги изрита от управлението, ако са некъдърни да управляват... Ще го освобождават от щастието да се радва на държавата си, защото тя отдавна е лишена от държавност. Не вярвате ли? Миналата седмица, на Благовещение, част от софийското народонаселението около пресечката на Оборище и Черковна получи благата вест, че електроснабдяването му е прекъснато. Поради причина, че са просрочени с няколко дена изплащанията на сметките... Независимо, че висши държавни чиновници ни убеждаваха от телевизионния екран как през зимния сезон подобни деяния са невъзможни. И независимо, че ЧЕЗ в нарушение на закона продължава да отчита сметките на тримесечие. Само не си мислете, че е виновна въпросната компания – тя си наела нашенска фирма, която хукнала да развива бушоните. За навиването им – 40 лева! И ти си освободен от тъмнината и студа...
Ще кажете – ама това е инцидентен случай. И какво общо има с националния празник? Има, има... Точно толкова, колкото рекламата за салам със свободата. Нали се сещате – „Свободата, Санчо, е най-висшето благо... – И саламът си го бива, Ваша милост!...” И българинът, като един същи рекламен Дон Кихот, изпаднал в трагическо раздвоение, на 3 март смръщено си мърмори: „...Свободата!...Саламът!?...”
Само дето още Станислав Йежи Лец иронично отбелязва, че квадратурата на свободата най-точно се изчислява с ъглите на усмивката.

Пропагандата

През 2007-ма на български бе преведена книгата на Сергей Минаев „Media Sapiens – дневник на информационния терорист”. Увлекателно четиво за млад, талантлив и циничен медиен експерт, който често пише речите на управляващи политици. При това героят е прозрял, че разсъжденията на Гьобелс – министър на пропагандата на Третия райх, са много подходящи за адаптация към нашата реалност. Скандалното разкриване на тази манипулация води до поредица от събития, които поставят младия човек начело на медиен щаб на опозицията срещу президента Путин... Книгата е истински справочник за мръсни политически практики и пропагандни трикове, сякаш обобщени в думите: „Днес е важно не това, какво в действителност се е случило, а онова, което средствата за масова информация са решили да превърнат в новина на деня. Живеем в едно риалитишоу, което медиите ни спретват ежедневно. А зад всичко стоят умни и нахакани пиари, наети от алчни за власт политици или от мутри, драпащи да излязат на светло като почтени бизнесмени...” Тези думи звучат някак много истински, нали? Но знаете ли, ако прочетете внимателно привидно искрения и тъжен разказ за деморализирането и нравствената деградация на медийния спец Антон Дроздиков, ще останете със странното впечатление, че специалните служби в Русия са сбирщина от неграмотни малоумници. Путин е добродушен и доста безпомощен политик, който въобще не е превърнал отечеството си в полицейска държава. Западът е в състояние да провокира гранични конфликти с Грузия когато си поиска, а злото, намерило убежище в медийната практика, е внимателно култивирано и отглеждано извън границите на необятната, изпростяла и все пак прекрасна руска страна!...
Ето това, уважаеми дами и господа, е пропаганда от висока класа. Защото съчетава огромен процент истини с полуистини и съвсем мъничко отявлени лъжи, които стават по-истински от истината. А, както иронично отбелязва Тери Пратчет, докато истината си обуе ботушите, лъжата два пъти ще обиколи света... И доколкото манипулативните практики в медиите не са нещо непознато за сивия ни делник, ще побързам да ви успокоя. У нас те са различни! Не търсете изтънчен професионализъм; млади и нахакани пиари; блестящи мозъчни тръстове за дезинформация. Не се притеснявайте, че ще ви манипулират със средствата на субмолекулярна сугестия... Лицата на пропагандаторите, възхваляващи идиотското управление на тричленката, са до болка познати ; статистическите изследвания, които поставят социалистите ако не на първо, то поне устойчиво на второ място по популярност, са банално еднакви... У нас пропагандната война – особено в навечерието на избори и след управление на социалисти – се води примитивно, безочливо, по Гьобелсофски. В духа на максимата, че една лъжа, повторена сто пъти, вече е истина. Например, вече осма година твърдението, че Костов е виновен за всичко негативно в България, не слиза от устата на „авторитетите”, коментиращи какво точно става в България... Твърдението, че „дясното” е в перманентна криза, е мото за казионните политолози (искате ли да познаете да три пъти имената им?!). А тиражираната простотия, че богатството у нас вече е завинаги разпределено, че богатите ще бъдат винаги богати, а бедните – вечно бедни, би трябвало да мотивира електората да си наляга парцалите, да загърби политическия живот и да се примири с факта, че го управляват маскари... Защото, абе нали всички са маскари !...
Но истинската, „запазена марка” на политическата пропаганда, практикувана от „правоимащите” у нас, винаги е била да прибягват до арсенала на руморологията (наука за слуховете, от лат. Rumor – слух, мълва, злословие). Като те запържат с някой слух, иди доказвай после, че не си камила или че нямаш сестра. Отклонявай вниманието на народонаселението с измъчени псевдосензацийки (например, как в сиренето нямало сирене - прозрение свише, връхлетяло изневиделица виден политик).Заливай го от телевизионния екран с шоупрограми и силиконови прелести. Прави се на ампи, когато чуеш неудобен въпрос – и тиражирай в послушните медии слухове. От полуистини до безочливи лъжи. Напиши, че ДСБ се готви за коалиция с комунистите. СДС – с царистите. А всички останали десни отиват при Доган!.. Фабриката за илюзии може и да е затворена, но фабриката за слухове бълва – и ще бълва своята продукция, без да се плаши от икономическа криза... Само, дето каквито и да ги дрънка пропагандната машина, няма да промени факта, че България е на дъното. Че електоратът ни е най-бедният в ЕС. Че европейските критики към управлението на страната са безпрецедентни. Че животът на хората е застрашен, джобовете им – празни, а бъдещето на децата им – заплашено... Утре ще чуете оценките от поредния критичен доклад на ЕС. Сещатели се какви ще бъдат? И с каквато и пропагандна помия да ни заливат после, с каквито и слухове да оправдават поредния провал, българинът ще си каже (в духа на своя любим премиер): „Кой е виновен? Папата римски?!”
Можеш безкрайно да лъжеш един човек; можеш дълго да лъжеш група хора, но никога не можеш вечно да лъжеш цял народ.

„ Колкото по-чудовищно излъжеш, толкова по-скоро ще ти повярват. Обикновените хора започват да вярват по-бързо в голямата лъжа, отколкото в малката. Защото знаят, че самите те са способни да излъжат за нещо малко, но се притесняват да излъжат за нещо много голямо...Ето защо широките маси дори не могат да си представят, че някой е способен на чак толкова големи лъжи. И дори да им обясниш, че лъжата е чудовищна, те ще продължат да се съмняват и ще мислят, че в нея има частица истина...”

Шиклгрубер, носещ звънкото име Хитлер



„ Радиото и вестниците трябва да информират нашите съветски хора именно за онова, за което партията е приела, че трябва да бъдат информирани. Дори ако някой реши, че това е лъжа, то не е, защото партията никога не лъже...”

Джугашвили, именуван още Сталин


„Това не означава, че искаме да превърнем радиото в безгръбначен служещ на нашите политически интереси. Новата германска политика отхвърля всякакви пристрастни ограничения.Ние искаме стая за развлечения, за популярни изкуства, игри, шеги и музика... Но преди всичко трябва да се централизират всички действия, свързани с радиото; духовните задачи да се поставят над техническите; да се въведе принципа на лидерството, да се осигури ясен мироглед и този мироглед да се представя по гъвкав начин...”

Йосиф Гьобелс, „Радиото като осмата велика сила”