25 юли, 2013

Пиано, павета... и захарен памук

Четвъртък, 25 юли, 42-и ден от Протеста. Облаците като специални части за борба с безредиците са се прегрупирали някъде над Витоша и слънцето щедро залива Столицата с горещи лъчи. Въздухът над асфалта трепти. Той обаче не трепти над паветата пред Народното събрание. Не трепти и над бялото пиано, кацнало върху тях и превърнало се в един от символите на общественото недоволство. Съжителството на пианото и паветата е някак странно, но нашенецът е обръгнал на странности. Вече 23 години той живее в странен, абсурден свят, в който полуграмотният хашлак става експерт по парламентарна етика, някогашното крупие – супер специалист по макроикономика, бившият доносник от ДС – лидер на модерна проевропейска партия, а отявленият бандитюга – крупна политическа фигура… Обаче витиеватият Местан, забравил и ченгесарското си минало, и собствената си заплашителна риторика за възможността от етническо напрежение, патетично произнася – „ Да на пианото, не на павето!”. Красиво и някак вкусно. Като захарен памук на клечка, който радва окото, гъделичка със своята сладост съответното сетиво, но не храни. Само дето днес вече няма да намерите захарен памук. Той остана в миналото като селските панаири, безвремието на соца и старите телефони със скърцаща шайба… Сменях един след друг телевизионните канали; слушах мъдруванията на до болка втръснали ми „ВИП персони”; мъчех се да открия поне грам реализъм и аналитичност в „горещите прения” около актуализирането на бюджета – и окончателно се убедих, че и правителството, и парламентарно представените партии, и цялата им котерия живеят в онова минало, в което захарният памук на клечка беше мечтано лакомство за децата! Можеш да манипулираш фактите колкото си искаш, но само в общество, в което ти подбираш фактите – и те са единствените, които които хората „виждат”. Но когато един вицепремиер „кротко и мъдро” ви обяснява от телевизионния екран колко добрички били въоръжените до зъби жандармеристи, как се грижела за живата и здравето на гражданите и какви грамадни павета летели към тях и народните представители – а зад него документалните кадри ви показват оскотял униформен, който се хвърля към спокойно движещи се хора и в гръб ги пердаши с палка през бъбреците; показват ви окървавени човешки лица – и окървавени полицейски щитове… Когато дори от телевизионния екран можете да проследите цялата последователност на събитията – а упорито ви обясняват, че такива събития не било имало и те били други – тогава искат да ви нахранят „до пресита” със захарен памук… Обясняват ви как „скоропостижното” актуализиране на бюджета и тегленето на милиардни заеми било като да оправиш семейния бюджет, вземайки заем… Обаче ви принуждават да го теглите от банка, която в договора със ситнички букви е изписала такива заробващи условия, че заемът ще ви „излезе през носа” – а вие многократно сте се парили от подобни „благодеяния” – пак искат да ви нахранят със захарен памук! Но вече сме във времето на ХХI век; в епохата на високите технологии и интернет, а захарният памук е музейна екзотика! И знаете ли – най-поразяващото е, че тези „хора” продължават да се държат, сякаш живеят в Османската империя; сякаш властта е ханъма, която са вкарали в харема си „во веки веков”… Те са толкова загрижени за народа, че управляват от негово име, вземат решения вместо него и даже мислят вместо него. Никаква промяна, щото щяло да се повтори „статуквото”. Ами нали плачете точно за това статукво? Никакви извънредни избори, щото били лошо нещо… Че нали в момента управлявате заради точно такива избори?! Гласоподавателите са тъпи като галош, не разумяват нищо – и те трябва да мислят вместо тях… Страхотно мислене пада. Те били готови за диалог – много обичат да си дърдорят в кулоарите на Парламента… Горките! Но знаете ли – днес е особен ден. Ден 42-и от Протеста. Максималната „граница” дни на обществени вълнения, които Станишев и Орешарски са „преживели” от времето на учителската стачка. Оттук насетне те плуват в непознато море. И това море е бурно! Нали помните оная знаменита картина на Айвазовски – „Деветата вълна”? Група нещастници, претърпели корабокрушение, са се скупчили върху отломки от мачта. Лъчите на яркото слънце осветяват бушуващата водна стихия; притиснати един в друг, трескаво вкопчени в останките от някога сигурния кораб, хората сякаш продължават да вярват в собствените си сили… Но идва страшната девета вълна! А на импровизираната мачта над сала със "страшна силата" се вее някакъв червен парцал… Припомнете си тази картина, дами и господа управляващи. И помислете за бъдещето си… В това бъдеще няма захарен памук!

24 юли, 2013

Стари ризмисли за новото Гражданско общество

Преди години писах:"...Гражданското общество не е сбор от електорални единици, които с унило равнодушие слушат глупотевините на своите управници. Гражданското общество е общност от личности, които уважават закона; държат на закона; разбират силата на закона. И когато законите не се спазват; и когато законодателите са лоши; и когато законодателите не създават нужните закони – гражданското общество излиза на улицата и сменя и законите, и законодателите!" Как мислите, дали казаното все още е актуално?

С широко затворени очи

– Какво ви се случи – пита журналист застаналия пред камерата млад човек с окървавено чело. – Какво ми се случи… полицията ми се случи!... – отговаря с крива усмивка пострадалият. И в тези думи е скрито не само обобщение на събитията от 40-я ден на Протеста. Тези думи носят неизтощимата енергия на младостта, стаената сила на пробудило се гражданско общество и онова елегантно чувство на ирония и самоирония, което не е достъпно за „правоимащите”. Днешната „кастрирана” пресконференция на БСП само доказа онова, за което вече няма две мнения – че въпросната партия е най-голямата пречка за демократичното развитие на България; че в „днешния” си вид тя няма право да съществува в политическия живот на Отечеството и че за нея монологът е най-креативната форма на диалог, а диктатурата – най-бленуваната форма на обществен строй! Как се „оглеждат” събитията от вечерта на 23 юли в „широко затворените” очи на управляващите? Завесата се вдига: Малка група от протестиращи с неизяснен произход, практикуващи съмнителни професии като юрист, писател, икономист, художник или недай, Боже – журналист, са обкръжили Парламента. Малката група е достатъчно многолюдна, за да покрие с море от хора огромния охраняван периметър, пазещ малка част от народните избраници. Те пък коментират големия въпрос за поредното ограбване на България… Крайно безотговорно протестиращите не разбират колко важно е тегленето на милиарден заем и „преразпределението” на много милиарди от бюджета за онези, които вероятно за последен път са в Народното събрание… Сред тълпата, която се смее, пее и периодически крещи неприлични думи от рода на „червени боклуци” и „мафия”, има провокатори. Те не носят маски, обаче полицията ясно вижда, че имат маски „под прикритие”. Потенциална опасност са най-вече възрастните хора, младите хора, момичетата, жените и децата… Изневиделица се появяват няколко блиндирани полицейски коли, около които застрашително се строяват железните кохорти на добре оборудвани със „специално снаряжение” блюстители на реда. Провокаторите правят верига от млади и стари, които крещят провокативния лозунг – Долу каските! Част от полицаите свалят каските (трябва внимателно да се провери кои са те и да им се потърси отговорност!). Друга част, които за по-сигурно под каските носят маски, не ги свалят. На тях им е горещо и нервно. Млада жена вдига детето си и вика – Нали няма да биете?!... (Тя очевидно е участник в сценарий за дестабилизиране на правителството. Да се провери дали детето е нейно, или е взето на заем от приют. Да се накажат виновните!). За момент положението се успокоява. Към десет вечерта полицията вдига част от загражденията и героически щурмува протестиращите. Тя не предупреждава никого, защото и децата знаят, че внезапната атака всява смут в редиците на врага. За да засилят този смут, героите яростно пердашат с палки. Част от палките се трошат в главите на протестиращите. (Да се провери кой идиот е забравил факта, че българите са твърдоглави и е снабдил полицията с некачествени палки. Да се търси отговорност!!!) Тълпата обаче не изглежда смутена, което доказва професионализма на провокаторите. Те се хвърлят срещу щитовете и размазват физиономиите си върху тях. Това е безотговорно, понеже министърът-вицепремиер е обяснил, че дори само допирът със снаряжението на полицията може да предизвика наранявания. Още по-лошото е, че казионното имущество е оплескано с кръв. (Да се потърси материална отговорност от виновните, които да заплатят съответните перилни препарати!!!) Всъщност целта на брилянтната полицейска операция е да освободи път за представителен бял автобус, с който народните избраници да бъдат спасени от любовта на своите избиратели. Избирателите изразяват любовта си, като спонтанно и коленопреклонно лягат пред автобуса. Автобусът с удоволствие би ги прегазил, обаче заповедта е да се бие, а не да се убива. Другото – когато му дойде времето. Времето обаче е спряло. Провокаторите „разбутват улици и кофи” – по думите на Станишев. От това улиците дълбоко страдат. Падналите на улицата окървавени момичета не страдат. Те са провокатори и са минали през специална подготовка по „болкоустойчивост”! Към колата летят пластмасови шишета с вода и други подръчни материали. Рейсът прави няколко кръгчета и се връща в загражденията. Политиците в тях са изживели неописуеми морални страдания – Кутев дори си има сувенир. Камък с удивително правилна, обла форма. Той очевидно е издялан с подръчни средства от подходящо паве. Което ясно говори колко подготвени са били провокаторите да дялкат павета! Положението е трагично и поради причина на факта, че минералната вода свършва, а депутатските кюфтета не са опечени. (Да се потърси отговорност от виновниците, лишили политиците – заложници от средства за оцеляване. Съд, мамка им!!! В полицията – и по бързата процедура!) Отвън тълпата от интернет-лумпени бодро издига барикади. Върху тях се кипрят донесени отнейде саксии с декоративни дръвчета… Смехът и бодрото, безотговорно отношение се завръщат. Протестиращите знаят, че колкото и да се опитват управляващите да „превърнат” българските събития в аналог на онези, при които недоволните хвърлят срещу полицията коктейли „Молотов”, а полицията им отговаря с гумени куршуми и газови гранати, няма да стане. Щото нашата полиция има право да използва сила като европейската едва когато заплатите на хората станат като европейските… Политиците – също. Скритите в уютните си жилища Станишев, Орешарски и сие зяпат към телевизионния екран с широко затворени очи. Пред централния вход на Народното събрание млад човек виртуозно и неуморно свири на бяло пияно – с широко отворени очи!

22 юли, 2013

Пред нас са блеснали житата…

Преди години, иронизирайки съдбата си на студенти, пеехме една пионерска песничка, която много добре се „вписваше” в битието ни. Няма начин онези, които поне малко са „закачили” от соца, да не са я чували. Първа година в Университета – „Пред нас са блеснали житата…”. Втора година – „окъпани от топъл дъжд…”. Трета година – „И ний вървим (4 пъти) нататък… Четвърта година – „и няма край и няма край на шир и длъж…”. Дипломиране – „Ехо, ехо, без край на шир и длъж!...”. На 39-я ден от Протеста, докато правителството юнашки и на тъмно „актуализира” бюджета, успокоявайки ни възторжено, че въобще няма да изхарчи напълно милиардния заем до края на годината, думите на песничката „Блян” изплуваха в съзнанието ми. Забелязали ли сте, че най-идиотските текстове се запомнят най-лесно? И понякога се оказват удивително точни… Назначава се „експертно правителство” – първи стих. Правителството се „нашорква” (по Волен Сидеров) с кадрови простотии – втори стих. Третият стих се „препокрива” с безсмисления социалистически труд, който кипи в заседателната зала на Народното събрание. На 39-я ден от Гражданското недоволство сякаш зазвучава четвъртият… Следва рефрен?... Е да, ама не. Пионерските песнички останаха в невинното детство на управляващите. Както казваше Ботев – „Остави таз песен любовна…”. Гражданското общество не започва да вика „Кралят е гол!” едва, когато на монарха му лъсне голият задник… И децата видяха голия, червен дирник на модерните „леви” и техните подлоги… Мислещите проумяха поне няколко азбучни истини – че комунистите винаги искат да управляват „под прикритие”, дърпайки конците на продажни марионетки и това управление се оказва престъпно „по дефиниция”… Че поне три от парламентарно представените партии са от престъпното котило на БКП… Че четвъртата е „генетически увредена” от самото си раждане… Че думичката „лустрация” ни става все по-близка… Ах, тази българска дума! Очевидно, нам е съдено да я изпълним с ново съдържание! Затова Протестът излезе от българските улици и площади, за да се настани навсякъде по света, където има българи. Да видяхте това събитие, „масово” отразено от медиите? А то е безпрецедентно поне за най-новата ни история. Представяте ли си каква фанфарна какафония би ни оглушила, ако няколко хиляди нашенци зад граница бяха излезли да подкрепят Орешарски и сие?!... Е да, ама не. Подкрепящите са се сгушили край пилоните на НДК, слушат притихнали пламенното слово на Мишо Шамара, а патосът на тяхното соц-недоволство най-много да се излее като локвичка пред някое западно посолство… Докато по улиците и площадите бушува чистият и яростен като планинска река гняв на Мислещите! Трябва ли Протестът да се политизира? Ами че той си е политически в най-дълбокия смисъл на думата – той не може да бъде „яхнат” от никоя партия; в него ще срещнете социалисти и социалдемократи; либерали и нео-консерватори; „леви”, „център” и „десни”. В него ще откриете мъдростта на Елин Пелин – „Тоя свят е хубав, щото е шарен!”. И понеже е надпартиен, той „кове” един нов и задължителен партиен морал, непонятен за „старите муцуни” на прехода… Трябва ли Протестът да „излъчи” своите водачи? Но той вече е „представил” на обществото своя знаменосец – колективната гражданска воля за промяна, категоричното несъгласие с лъжата и демагогията. Къде са смелчаците, дето ще ни вдъхновят!... – крещят експертите по „гражданска култура”. Вие знаете ли подробности от живота на вдъхновения Роже дьо Лил, оня, който създаде Марсилезата? Обаче всички знаят, че Марсилезата е национален химн на Франция… Ама няма отчетливи послания… Трябва да си тъп като галош, за да не ги чуеш: промяна на изборния Кодекс, предсрочни избори, прозрачност и морал в управлението… Трябва ли да се радикализира Протестът? Че той си е радикален по един удивителен начин; защото няма друг случай в най-новата европейска история, в който десетки и стотици хиляди протестиращи вече 39-ти ден не хвърлят павета, а водят децата си, за да вдъхнат от животворния въздух на Свободата… Жалко, ако Европа не го разбере и оцени. Но за нас важно е не да го оцени Европа, а да го осмислят българите! Защото изборите – рано или късно, ще дойдат. И ако всеки от протестиращите убеди поне десет души да гласуват, на тези избори ще излязат поне пет милиона гласоподаватели. И натрупаната гражданска ярост ще помете гнилото! И никакви манипулации, никаква демагогия, никакви идеологически мантри няма да спасят казионните партии. Нека се правят на глухи; нека се надяват, че утре тихомълком ще излязат във „ваканция”; ще поизчакат, та дано българите отново задремят и засънуват, как пред нас са блеснали житата… Оная песничка остана в миналото. Това е истината… А както казваше един мъдър централно европеец – на някои хора не им е дадено да виждат истината. Затова пък каква искреност лъха от лъжите им!

Ден 38 – „ На зло куче…”

Неделя, 21 юли, 201-ият ден от годината. В Православния календар – денят на пророк Езекиил, пророкувал около 23 години, предупреждавайки заточениците във Вавилон за страшното бъдеще, което ги очаква. Мнозина от тях вярвали, че съдбата им на пленници скоро ще се промени… За нас неделя е 38-ми ден от Протеста, увенчал 23-годишния преход към демокрация и европейски норми на живот. Пленниците на гнусната комунистическа идеология продължават да вярват, че бъдещето е в ръцете на „другарите” и техните послушници. Свободните отдавна вече не вярват на лъжи. Свободните протестират – и Протестът изрича истини, отправени именно към „робите във Вавилон”. Защото вече 23 години страната ни е в плен на един мит. Че наследницата на партията – хегемон може да бъде европейска лява партия; че дечицата на бившите комунистически величия могат да управляват „по европейски”; че „модерните социалисти” наистина са загрижени за своя народ… Ще кажете – добре де, ама нужни ли са тези библейски препратки и символи при оценката на реални събития? Уважаеми дами и господа, езикът на символите е най-старият в културната история на човечеството. Той е и най-пряк път към посланията на митовете. А, за съжаление, идеологическите митове – поне в модерното ни битие – се оказват по-устойчиви от културната митология… Гледах от телевизионния екран лицата на участниците в „контра протеста”. Немощни, съсухрени или нездраво затлъстели, беззъби… Но яростно сплотени от мисълта, че „нашите” са взели властта и те са длъжни да я бранят. Сигурен съм, че поне част от тях не са от „домочадието” на днешните управляващи. Ако бяха, митингите в подкрепа на правителството щяха да са поне с няколкостотин души по-многолюдни… Но замислете се – напоследък тези митинги са „колоритно обагрени” от присъствието на Мишо Шамара. (Така и не разбрах дали този „творчески псевдоним” е рожба но много изядени шамари, или мазохистично щение за такива). И звучи хард рок! Някога за подобна музика борците срещу „идеологическата диверсия” стрижеха нула номер, режеха дънки и „удряха печати” на голо… Казвам го като свидетел – и мнозина от моето поколение си го спомнят! Но „контра протестиращите ” с измъчен стоицизъм ръкопляскат… Този абсурд не е от вчера – първите десетина години след падането на Берлинската стена „новата” БСП бе загрижена да укрепи икономическата си власт. За сметка на такива „екстри”, като купонна система, ембаргови престъпления, фалит на банки и хиперинфлация. След което се захвана да управлява редом с … „царя”! Ами помислете – няма комунист, който да не е възпитан в духа на омраза към „монархо-фашистката диктатура”. А „новите” социалисти горещо възлюбиха стария „монарх”… И никой от привържениците на новата-стара партия не излезе да протестира. Обаче утре те ще протестират срещу „намесата” на западните посланици във вътрешните работи на България. Че нали 45 години страната ни бе на пряко подчинение на Москва; БКП се самооценяваше като „по-болшевишка” от болшевишката партия, а целувките „уста в уста” между простака Тодор Живков и дементния Брежнев извикваха сълзи на умиление и възторжени възгласи! Представяте ли си по онова време някой да протестира пред Съветското посолство за намеса във вътрешните ни работи?! Протестиращият скоропостижно би „гушнал босилека” под мъдрото ръководство на ДС. Обаче тогава имаше СИВ, имаше Варшавски договор… И вечна дружба! Няма такава вечност. Днес България е член на Европейския съюз и НАТО. Разликата между Сега и Тогава е, че Европа не ни командва „императивно”, както го правеха съветските „другари”. Противниците на Европа не влизат в концентрационни лагери. Онези, дето искат да се върнем в „Подмосковието”, не ядат шамари; тях не ги малтретират, уволняват и интернират в „провинцията” – практика, характерна за всяка диктатура. Помните ли как съвсем скоро, във връзка със смъртта на Севернокорейско партийно величие, във въпросната социалистическа страна всеки, който не плачеше сърцераздирателно и не си скубеше косите, заминаваше на терапия в „трудов лагер”?... Младите на Протеста не се замислят над тази истина, но от това тя не става по-малко истина. Защото управляващите продължават да мечтаят за „Тогава”. А техните поддръжници далеч не са невинни стари хора с промити мозъци, които не искат да се откажат от комунистическата си идентичност. Те просто нямат нищо друго. И с егоизма на ужасяващата си старческа деменция – или младенчески социален дебилитет – продължават да пречат на България… Продължават да събират „подписи”, които утре другарите манипулативно ще размахват. Да подкрепят политиката на „перманентно национално предателство”, която води към заветната цел: Пари+ Власт +… „Вечна дружба”! И с животинско упорство, като злобни улични псета, пазещи своята „територия”, да ни връщат към миналото… Но нали знаете – любовта към животните съвсем не е лишила от смисъл старата поговорка: „На зло куче – зъл прът”!