Професия "Бълбукчия"

Имало едно време капитан на кораб, който бил ужасно иновативен. Знаел човекът, че моряшката професия е стара като ноевия ковчег и за опъване на платната не е нужен изкуствен интелект, обаче мисълта за технологичен прогрес на борда на ветроходната гемия много му допадала. Друго си е – мислел си – при миенето на дъските да използваш кибернетични устройства! И започнал да дири тесни специалисти в широката област на най-новите технологии, та чрез тях да върне златния век на мореплаването и цялата капитанска гилдия бурно да му ръкопляска… Ами обичал си човекът овациите. Търкулнало се гърнето и си намерило похлупак! Научил капитанът за екзотичен специалист, когото много уважавали, щото не разбирали докрай парадигмите на неговия професионализъм и това го правело загадъчен и привлекателен. Правил, струвал, платил щури пари и го наел за четири години. И дошъл денят, в който новият профи се качил на борда, гордо тътрузейки огромен, украсен с дърворезби сандък на колелца. Какъв си ти, бе – попитали го. Аз съм Бълбукчия, аз занаят съм учил – наперено отвърнал новодошлият и седнал под сянката на най-голямото платно. И така се подкарало – търка екипажът дъските на палубата; напряга се, пъшкайки, по такелажа; опъва жили да товари и разтоварва… А оня не помага, а все повтаря – аз съм Бълбукчия, аз занаят съм учил. Рекли му – кога ще ни покажеш занаята си? Когато стигнем най-дълбокото място на морето – отвърнал им. И веднъж му казали – ей го най-дълбокото място! А той дотътрузил сандъка, извадил от него един грамаден камък, избутал го до края на палубата и го блъснал във водата. Камъкът цопнал и се чуло „бълбук!“… Ще кажете – егати идиотската приказка! Това да не е някой от поредицата „тъпи вицове“? И ще допуснете грешка. Анекдотичната култура на българина заслужава възхищение! Светът е оживял, защото се е смял – но нашенският смях, понякога брутално груб, понякога непристоен до гротесктност, притежава още една уникална характеристика. Той се докосва до онова, което можем да наречем „темпорална адаптивност“. Взривовете на смеха рисуват анекдотична картина, която драска по оголените нерви на нашия делник. Която ни говори с интонацията на модерна притча… А нейните алегорични послания са винаги актуални! Ако вярваме на тълковния речник, непреходният глагол от несвършен вид „бълбукам“ означава тека тихо, като издавам еднообразен шум; тихо клокоча, гъргоря, кълколя, ромоня и т.н. И тъй като всяка дума е многозначна, а чувството ни за хумор още повече умножава смислите, несъществуващата професия „бълбукчия“ става много даже съществуваща. Нещо повече – тя става професия с главна буква! Тя става и най-глобализираната професия! За да я практикуваш, просто е нужно да притежаваш енциклопедично невежество; да откриват в деянията ти криминален идиотизъм и публично да демонстрираш онова, което наричаме „глупост с взлом“… Няма спор, че напоследък най-главният бълбукчия на земното кълбо е американският президент (когато Президентът е бълбукчия, думата „президент“ се пише с малка буква). Мнозина очакваха да се появи един Трамп, който харесва на всички, а се появи Трамп, който харесва само на себе си. Какво да кажем за човек, който все още живее в пространството на една Европейска цивилизация, а поизнася „ ЕС е създаден, за да прецака САЩ. Това е целта му. Но сега аз съм президент…“. Тези думи ни припомнят, че човек има две благородни продължения на гърба – посока нагоре и надолу. Когато мисли с долното продължение на гърба, обикновено иска световните лидери да му целуват задника. Той сигурно помни, че по време на „студената война“ най-вече лидерите на СССР и НРБ непрекъснато се целуваха по бузите… Героите на Теди Москов от „Улицата“ биха казали, че на такъв вероятно подскача рижият перчем, когато изпуска газове (физиологична даденост, с която най-общо се характеризира международната му политика). Има един чудесен виц още от поредицата „Златната решетка“, в който Президентът на САЩ поканил на посещение героя на Хашек от романа „Приключенията на добрия войник Швейк“. И след като го разходил из ранчото си и му показал как се играе голф, завел го в секретна зала на Пентагона (за която всички знаели, щото военният министър тайно се похвалил за нея в интернет); показал му един таен пулт с три копчета и му рекъл: Виждаш ли тия три копчета? Като натисна едното, всички, които не искат да сключат изгодна за мен сделка, отиват на кино. Натисна ли второто, враговете на най американската Америка гръмват. А натисна ли третото – сбогом на Земята! На което Швейк отговорил – г-н Президент, както знаете, аз живея у госпожа Мюлерова и за нейната тоалетна съм си извадил тъкмо три ключа, което съвсем не ми попречи да се насера пред вратата… Интересно, какво би казал днес Тръмп на Швейк и какво би му отговорил последният? За нас е важно друго – всичко, което Тръмп засега прави, е едно голямо, шестмесечно „бълбук“ (такъв е срокът, в който въвелият извънредно положение може икономически безнаказано да си развява байрака). Лошото е, че бълбукчийството вече нанесе щети на милиони хора!... Няма смисъл да коментираме руския бункерен Бълбукчия; унгарският Бълбукчия-националпопулист; огромното количество бълбукчии и техните превъплъщения от далечна Азия до черна Африка и нататък (от Ванкувър до Владивосток –както се бе изцепил един български политик). Не е необходимо да припомняме, че този нов биологично-социален вид вече е мутирал и е родил огромно количество подвидове. От едри, декоративни екземпляри с паунова окраска и тенекиен глас до строгата, извикваща доверие сивота на крайно токсични видове… Но е нужно да насочим внимание към мистичната родина на бълбукчийството; онази Terra Incognita, дала живот на професията и превърнала носителите ѝ в самостоятелен социален и биологичен вид. Към онази земя „като една човешка длан“, настанила се на кръстопътя на култури, езици и етноси, която наричаме Отечество… Казват, че на кръстопът хората нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали! Обаче тя пък се оказва много силна и устойчива държава, с унила монотонност и в състояние на „отчаяно веселие“ издържала ударите на историята и човешката глупост. И оцеляла над 1300 години, запазвайки езика си, името си, идентичността си въпреки теоретичната невъзможност на това оцеляване… Не трябва тогава да ни изненадва, че на нейна територия има такова многообразие от биологичните мутации на социални феномени. В други страни професия „Бълбукчия“ е запазена марка за неколцина – у нас са мнозина. А още повече са онези, които са я избрали като хоби. За нея днес е нужна само известна публична активност – като в епиграмата на Радой Ралин: „Печатът е велика сила, това е знаел сам Атила …. Ликът ти щом се появява, той лесно се запаметява. Ти ставаш близък, легендарен, ти ставаш просто популярен…“. Желателна е демонстрация на политическо пристрастие дори ако хал-хабер си нямаш от политология (ми то такъв логос има ли?). Да излъчваш наперен вождизъм в стил „ един път водил на село хорото, ама в CV-то си написал: Притежавам лидерски качества“. Да бъдеш активен в нета – поне колкото Тръмп (не е важно какво точно пишеш, а какво количество изписваш редовно). А ако си спретнеш партийка и при мижавото участие на електората вкараш неколцина в Парламента – лелее! Ставаш хард-бълбукчия и следваш указанията на Алеко Константиновия герой – пускаш едно перде и псуваш, па може и без перде… Затуй ако се вслушате в интонационния фон на пленарната зала в НС, чувате тихо или шумно бърборене, бълбукане, словесно клокочене, неразбрано гъргорене. Току някой вулгаризъм цопне в словесното блато, чуе се „бълбук“ и се разнася миризмата на сероводород… Тази миризма на развалено яйце се разнася и от просветното ни министерство. Там по коридорите на властта с десетилетия се разхождат хора, които, в най-добрия случай, няколко години са трамбовали училищните коридори. Именно там цопна поредния камък на бълбукчийството, надуло сапунения мехур на религиозното образование. Да не забравяме, че нашите възрожденци категорично решиха въпроса за училището в полза на светското образование! Ама голям процент родители го искали… Интересно, какъв процент от въпросните знаят кой е написал стиховете: „Не вярвам аз, че калугер/ ще спаси раята –/ свободата не ще екзарх/ иска Караджата!“? Ама религиозното обучение щяло да даде на малките азбукарчета цяла раница нравствени ценности!... Пак интересно – знае ли главният Бълбукчия кой, кога и къде е използвал това словосъчетание „малките азбукарчета“? Щото в него има толкова доброта, умиление и нежност към децата, че го превръща в красив букет, от който се носи ароматът на вечни нравствени ценности! Да помогнем на бълбукчиите – цитатът е от апологичния християнски трактат „Сказание о писменех“ на Черноризец Храбър. Защото художествения текст на „За буквите“ може да стане учебник по етика, а мистичната фигура на Монаха Войн – привлекателно фентъзи за подрастващите… Ето ви я християнската ценностна система – цяла целеничка в старобългарската литература. Ами накарайте учителите да го поднесат на децата! За целта – сритайте мухлясалите академични норми, за да накарате университетите да готвят модерни учители. За целта ……. По-лесно е да станеш Бълбукчия.