За да видиш добре фасадата на българския Парламент, трябва да застанеш зад опашката на руския кон Казват, че културата на всяка епоха се гради върху два разминаващи се ментални потока – на митологизация и демитологизация. Сякаш човекът непрекъснато воюва със старите митове, само за да ги заменя с нови… В опита да обясни необяснимото, творческата фантазия кара Homo Sapiens, съчетавайки измислица и реалност, да изгражда устойчиви, символно натоварени, колективни представи. Те не подлежат на коментар, тях не ги анализират – само ги повтарят и използват като фактически довод – от „ никога няма да се оправим“ (всички го знаят), през „всички политици са маскари“ (всички го повтарят), до „Русия не може да бъде победена“ (освен от всички, вербализирано и от българския президент). Обаче разумът човешки, който е родил мутацията „zoon politikon“ (по Аристотел) резонно задава въпроса – чакай, бай приятелю, откъде знаеш? Нали и по време на соца всички бяха убедени, че режимът е вечен, а Живков – безсмъртен, ама тая митологема рухна… Или го знаеш от разказа на Ел. Пелин „ На оня свят“, в който сиромах дядо Матейко върви към пъклото, където е убеден, че му е мястото, и си мисли: “…Не съм за рая аз, сиромах човек… рая е направен за големците и за богатите… нас са ни записали у дяволския тефтер, още като сме се родили…“. Но внимателният прочит ни убеждава, че изстраданата мъдрост на твореца не е внушила представа само за катастрофично мислене, фатализъм или историческа обремененост на народопсихологията. Уви – подобно мислене е свързано именно с максимата „Най мразим да мислим“. И отвежда към една от най-древните науки – есхатологията (от гр. „Eshatos“ – последен и „Logos“- наука). Грубо казано, това е наука за края на света. Всеки път, когато се утвърди поредната представа за света и неговото устройство, есхатологията предупреждава какво може да се случи на онези, които се съмняват в наложените „отгоре“ митологеми. Защото, не е ли Божието наказание онова, което ни кара да сме послушни и примирени? И не е ли в последна сметка то благодат? Да вярваш в предопределението на нещата, в колективните символни представи, е най-лесният начин да избягаш от задълженията си на морален човек, който носи отговорност за своето поведение и съдбата си в социума… По-добре да си убеден, че никога няма да се оправим и трябва да си „налягаме парцалите“, щото силният винаги е силен, слабият – слаб, богатият – богат, а светът така и така върви към гибел. Най-добре нещата да са такива, каквито са. Затуй и лева не трябва да сменяме, национален символ е това, всички го знаят, новото ще доведе до катастрофа! Наскоро чух как авторитетна дама обяснява на младо момиче – „…И какво, това сега струва пет лева, като сложат еврото ще струва 6 евро, ама 6 евро си е 12 лева!“ (без коментар)… А ония, дето размахват лозунга „левче = национално достойнство“ са забравили, че въпросното достойнство през 96та-97ма г. девалвира, сгромоляса се в блатото на хиперинфлацията (1$ = 3400 лв.) и като символен знак на българщината изглеждаше повече от плачевно… Добре, че грижата за животните е цивилизационна мярка. Издърпаха лъва от левчето на спасителния валутен борд, там го привързаха към еврото и го оставиха на спокойствие да си гледа старините и дочака естествения си край… Но всички сме свидетели как символната натовареност на митологемите рефлектира в социално напрежение, безобразни колективни прояви и вандализъм, оплескан с червена боя. Участниците в тези събития вероятно са убедени, че патриотизъм и вандализъм са синоними, стига да знаят какъв е лексикалния смисъл на думите. Точно както са убедени, че татуирани върху глезените Ботев и Левски са си белег на жив патриотизъм! И все пак, извън желанието скандално, „по Тръмповски“ да влезеш в новините – как да си обясним феноменът на колективното оглупяване? Ами знаете ли, ако не разполагаме с достатъчно факти, не разполагаме с детайли, за да осмислим някакво явление, без да сме облъчени от радиацията на митове и митологеми, просто трябва да се обърнем към историята. 127 години пр. н. е. консулът Луций Касий Развила по време на съдебно дело непрекъснато задавал въпроса – Cui bono? – Кому е изгодно, в полза на кого? Този така харесван от Цицерон въпрос и днес може да ни отведе към привидно неочакван, но съвсем ясен и очевиден извод. От смяната на лева с евро се страхува „мръсният“ капитал. Онези десетки или стотици милиони и милиарди левове от престъпна дейност, сива икономика и далавера. Пари, които са рожба на корупцията и за които не са платени съответните данъци. Които няма как да бъдат бързо изпрани. Още от прочутото съчинение на Адам Смит „Богатството на народите…“ става ясно, че парите винаги се „идентифицират“ като пари, когато са в обръщение… Ами ако са затворени в трезори, ама не на банките? Ако са надиплени в чували, скрити в буркани, заровени в земята? Тогава една смяна на парите би довела до загуба на милиони! Че как тогава демагогията да не поведе тълпа оскотели илитерати в защита на свидното българско левче! На латински „демагогус“ означава народен трибун, който лъже, за да печели политически дивиденти. Разумът ни казва, че естествено, не всички политици са продажни. Но непременно има и „маскари“, а когато някой носи прякор „копейкин“ (очевидно тук не е търсена просто „кореспонденция“ с творбата на Гогол) още нещо става ясно. Кому е изгодно да се нанасят финансови удари върху и без това нестабилната икономика на една натовска държава в сърцето на Балканите, член на ЕС? Неудобен въпрос, защото отговорът е под опашката на един кон, възседнат от Александър II , обърнат с лице към Народното събрание!... Разбира се, чудесната скулптура на флорентинеца Арналдо Дзоки няма никаква вина за символиката, скрита във фактите. Колективната представа за царя – освободител битува в общественото пространство далеч преди Руско-турската война. Това е мечтата за големия брат, който ще защити от лошите малкото си братче. Нали си спомняте как Том Сойер, героят на Марк Твен, среща непознатото момче? Преди размяната на физически аргументи двамата повеждат хибридна война, като взаимно се заплашват с несъществуващите по-големи братя… Азбучна истина е, че хората най-обичат такива размисли, които не ги карат да мислят. Но поне мислите у нас рядко са били облагани с данъци… Та си помислете – Освобождението на България като исторически факт би трябвало да ни припомни, че създаването на „Задунайска губерния“ е част от стратегически план, изразяващ великоимперските амбиции на Русия. Това е безспорна истина. Спорен е въпросът доколко този план се реализира. В последна сметка той носи свободата на България. Но носи и още нещо – неразбиваема, чугунена митологема в стил „кат Русия няма втора!“. Защото, свикне ли народонаселението с мисълта, че някой го е освобождавал и ще го освобождава, освободителният процес продължава. Такъв народ ще го освобождават и от правото да мисли, и от мисълта, че има право да гласува на избори и да променя съдбата си. Ще го освобождават от отговорнстта да бъде критичен към управляващите и заинтересован от проблемите на света. Ще го направят безразличен към злото в собствената му държава, лесна жертва на телефонни измамници и политически измекяри! Ще го накара да нарича руснаците „братушки“, а те ще му отговорят с „Курица не птица, Болгария не заграница“. Cui bono един български президент, генерал, „автентичен лампаз“ да твърди, че Русия не може да бъде победена?! Та нали за Украйна победа означава възстановяване на националните граници, впрочем – гарантирани от същата тази Русия в Будапещенския меморандум за сметка на върнатото от Украйна ядрено оръжие. Същата тая Русия, която си вдигна чукалата от Афганистан точно както наскоро се изнесе скоропостижно от Сирия! Ама СССР ни хранеше по времето на соца… Поредната митологема – никога, ама никога империите не хранят своите провинции. Би било поучително да си припомним, че след падането на Берлинската стена бившият СССР се оказа с над един милиард долара дълг към България! Той бе изплащан с поправка на разни военни машинарии повече от десетилетие, обаче последните 200 -300 милиона се губят някъде из дипломатическите книжа… Или другаде, Божа работа. Така че, уважаеми дами и господа, когато се размислите за проблемите на България и света, за политическия живот у нас и по света, вгледайте се във фасадата на Народното събрание. Но за да видиш добре фасадата на българския Парламент, трябва да застанеш зад опашката на руския кон. А задницата на коня може да демитологизира много митове,нали? NEW DAY.bg

Още нещо за парадигмите на глупостта Преди повече от 125 години Михалаки Георгиев пише един прекрасен разказ – „ Меракът на чичо Денчо“. В него простичък нашенец, забъркан в поредната политическа далавера, в името на някаква партийна кауза пламенно е агитирал, че черното не е съвсем черно; седял е на софрата до министъра и е получил обещание за съответната награда. Днес на подобна награда ѝ казват „партийно назначение“, а в онези години било същото. Та нашият герой е тръгнал към София за среща с въпросния министър и след дълги перипетии е изправен пред тежък екзистенциален избор – на каква длъжност да бъде назначен, каква професия да си избере. В защита на героя трябва да кажем, че той все пак е достатъчно скромен да признае, че не би се чувствал комфортно в сферата на медицината, силовите институции, правораздаването (за разлика от днешните му превъплъщения)… Но пък меракът му е да стане диригент. Да маха с една „клечка“ и всяко движение на диригентската палка да командва и музикантите, и техните инструменти! Този разказ ще да е хвърлил в тежка депресия тогавашното грамотно българско човечество – не защото партийните назначения били практика, а защото практически почти всички назначени били неподходящи, некомпетентни или направо глупави. А това дало епическо отражение върху историята на Отечеството. Ами вгледайте се само във факта, че след Освобождението България не е загубила нито едно знаме на бойното поле и няма нито една победа на дипломатическото! Последното със сигурност е и заслуга на онези, които искат да размахват диригентската палка, но разбират от музика колкото крава от реостат… А след Втората световна война едва ли има друга страна от бившия соцлагер, в която толкова последователно, методично и твърдо един цял народ да бъде възпитаван чрез политиката на посредствеността и глупостта. „Докога над страната ни бащина/ ще вилней тая страшна простащина!“ – възкликва Радой Ралин. Но неговият глас е „антитеза“ на една реалност, в която мегаломанията се оценява като творчески порив, идиотските икономически експерименти - като стратегическа далновидност, а безхаберието и неграмотността, компенсирани с партийна вярност – като най-достойните качества на ръководния кадър… Управленческата глупост винаги води до плачевни социални резултати, но когато глупостта управлява, тя си купува таланта, тя го храни и приласкава, та чрез него да бъде възхвалявана. И ако управляващите масово страдаха от епистемофобия /страх от знанието/, част от талантливите и знаещите се опитаха да ги реанимират интелектуално. С тежката артилерия на демагогията и митологизацията, които могат да промият съзнанието на Мислещия и да го направят Вярващ… Но истината не е стока, с нея не можеш да въртиш далавера. А истината е, че, метафорично казано, меракът на чичо Денчо събори Берлинската стена – или поне гръмна мина под основите ѝ! Защото всяка диктатура има една кристална мечта – да управлява безкрайно, а подобен мерак води до крайно тежки последствия за нея. Грубо казано, всяка диктатура е рожба на глупостта (независимо от това какво мислят глупаците по въпроса), а диктаторът мрази конкуренцията, т.е. – всичко, различно от глупостта. И натрупването на критични маси глупост взривява системата! Айнщайн изрича, че само две неща са безкрайни – Вселената и човешката глупост, но за първото не бил съвсем сигурен. А думите на учения подсказват, че всичко е подчинено на познати и непознати закони, ерго – това се отнася и до селенията на глупостта! Падането на Берлинската стена покрай всичко друго накара грамотното българско човечество отново да си припомни разказа на Михалаки Георгиев. Защото меракът да управляваш системи, от които нищо не разбираш, стана системен. Защото властта в ръцете на корумпирани некадърници непрекъснато се опитваше да размахва диригентската палка. Но сега посланията на класика заплуваха в океана на глобализацията. Българинът се сети, че още през 1969 г. Лоурънс Питър и Реймънд Хул са издали книгата „Принципът на Питър“, а в нея убийствената творческа ирония открива, че в една йерархическа система всеки се стреми към върха на своята професионална некомпетентност. Следователно, колкото по-висок е един правителствен пост, толкова по-сигурно е, че го заема некомпетентна личност или направо глупак (не забравяйте, че глупакът по дефиниция е много амбициозен – това не означава, че амбицозният е винаги глупак). Работата се върши от онези, които още не са станали началници. Посочените примери в областта на образованието, военното дело, дипломацията, сякаш са „копи-пейстнати“ от обществената ни практика… Ами спомнете си примерно как един мастит политик назначи за министър на младежта и спорта… професорка по синтаксис от провинциален университет. В резултат на което българският спорт заприлича на сложно съставно с повече подчинени и съподчинени изречения! Но най-яркото доказателство, че класиката е образец, достоен за подражание (лат.- classicus), че носи непреходни истини и винаги е актуална, откриваме след избора на Тръмп. Разказът на Михалаки Георгиев е криво огледало, в което се отразява пренесен в пространството и времето, пластично и морално деформиран, но разпознаваем, кой знае как попаднал в политиката, американски чичо Денчо. Дори архаичният език на българския писател, почти неразбираем за съвременника, подозрително напомня лексиката на американския президент, почти неразбираема за грамотния! В огледалото се оглежда рижав тиквеник, който си представя, че е диригент, а световните лидери са оркестранти. Те трябва да свирят по негова заповед, да се радват на диригентската му „клечка“ и да си плащат, че им я показва… Но тъй като тук размахът е друг – американски президент, ей – и аналогиите трябва да се глобализират. Та те ни отвеждат към Париж от 1509-то Anno Domini (лето Господне), където за първи път е отпечатана „Възхвала на глупостта“ на мъдрия Еразъм от Ротердам. Stultitia – Moria, глупостта, възхвалява себе си и превъзнася своето величие, като с най-сериозен тон дава за пример невъобразимите глупости, които е вършила. И тези примери поразително напомнят хвалбите на Тръмп за мнимите му достойнства на най-великия от всички велики президенти в най-американската Америка! Ще кажете – е, мегаломания, прости му, Господи, то не е виновно… Е да, ама когато такъв каже, че убийството не е убийство, а шега; че хищникът е невинно зайче, а жертвата е виновна, щото сама се е жертвала; че завоевателят е просто екскурзиант; че черното не е черно, а направо си е блестящо бяло – това вече е криминален идиотизъм. Такъв трябва да го държат далеч от остри предмети, да не му дават вилица и да са наясно, че един ден ще се пребие до смърт със собствената си обувка – или простотия, все там! Лошото е, че този модел на поведение вече се нарича Тръмпизъм, че ражда огромно количество подражатели – тръмписти и тръмпчета, които се множат като мутациите на корона вируса. Даже у нас един такъв минитръмп – среден размер, заедно със свои партийни другари – депутати поведе тълпа оглупели вандали в защита на българския лев. Не стана ясно от кого точно защитават лева, обаче е ясно, че изплескаха с червена боя определена обществена сграда; че сметките на „вождовете“ са в долари и евро и едва ли усещат липса на левове; че ако нацапат с боя собствените им жилища ще се разнесе вой и плач… И стана ясно колко точна е формулата, че коефициентът на интелигентност на разярена тълпа е равен на коефициента на интелигентност на най-смотания в гъмжилото, разделен на броя на участниците! Знаещите ще кажат – чудо голямо, тия номера са ни познати още от поведението на Болен Лидеров! И ще бъдат донякъде прави, но да допълним – това е комерсиализирана глупост. Номерът е да стане скандал, да те чуят и видят, сега е моментът, ей, „ келепир има в тая работа, хората пари натрупаха“… Наистина ли мислите, че клубът на предприемачите – милионери, влагайки гигантски средства, избра за президент Тръмп, защото е много талантлив бизнесмен и лидер? Новите „бели якички – милионери“ знаеха, че въпросният е тъп, неграмотен и амбициозен – сиреч, може да стане несистемен играч, с който да се изчистят „бъговете“ на системата. Стига да му дърпат правилно конците. Неграмотните са лесни за манипулация… Ама той колко пъти фалира и се въздига? Ще Ви кажа една малка тайна – това не е индикатор за „кадърност“. Защо има телефонни измамници, след като всички знаят за телефонните измами? Защо е пълно с финансови пирамиди, след като и невръстните са наясно, че там ти крадат парите? Прочетете „Възхвала на глупостта“ и ще разберете, че ако си нагъл и упорит, глупостта ще ти помогне да се извисиш над глупаците! Господата от политическият клуб на предприемачите в Америка, залагайки на Тръмп, пропуснаха да прочетат творбата на Еразъм Ротердамски… Точно както нашенските епигони не са чели „Меракът на чичо Денчо“. Не съм сигурен, че мнозина от тях могат да четат. отпечатано в New Day.bg Б.а. мерак – силно желание, копнеж, стремеж, страст към нещо Парадигма - модел на мислене, пример, образец