17 април, 2009

В началото бе Словото...

- казва евангелието на Йоана. По-късно започна Мълчанието... – демонстрира тъжното си остроумие Станислав Йежи Лец. Като човек от времето на развитото социалистическо общество той е експерт по въпросите на соцарта и познавач на оня тип комунистическо говорене, което не казва нищо. Но дори той не би могъл да си представи измеренията на крещящата тишина, настанила се уютно в центъра на Балканите след 1944г... Знаете ли например, че нашият Вазов има над 20 000 словоформи в речника си при положение, че Шекспир, дето е Шекспир, борави с около 14 500 думи? Е да, ама неговото творчество е събрано в 25 тома съчинения. А правешкият хитрец Тошко Живков, дето я имаше в речника си, я нямаше трийсетина думи, ще остане в историята с 35 тома събрани съчинения... И в тях поне една мисъл много отчетливо се откроява – всеки, който има „некои съображения” различни от директивите на ръководената от него партия, се разделя и със съображенията, и с главата си. На това му казваха „класово-партиен подход”...
Дали тук не е скрита причината за перманентната тишина, попила в крясъците на българската журналистика и след падането на Берлинската стена? Защото зад десетките лъскави заглавия на нови вестници, в многогласния вой на номенклатурните журналистически кадри на партията, пременени като новоизлюпени демократи, в идиотските клишета и псевдомъдрости, с които пишманексперти „анализираха” поредното прокомунистическо управление на уж демократичния ни преход, бе стаена все една и съща „очевадна” липса. Липсата на отговори върху простичките въпроси: Защо България е на дъното? Защо доходите у нас останаха най-ниски? Защо престъпността е най-висока? Защо бившите партийни величия днес са най-богатите хора? Защо от 20-те години път към демократична Европа вече 16 години посоката определят бившите комунисти?! Вероятно защото са социалисти... В едноименното съчинение на Сергей Димитриевич, син на бившето партийно величие Станишев, несъмнено най-атрактивна е корицата. Няма да коментирам нейната „кореспонденция” с известния албум на Битълс... Та там ликът на автора е подреден до баба Тонка Обретенова. На мен обаче ми е интересно дали въпросният автор знае, че две дечица „от коляното” на баба Тонка са разстреляни без съд и присъда след Деветосептемврийския преврат от другарите... по погрешка. Тъй да се каже, в калабълъка. Такава е истината.
А хората, които все още държат на истината, четат вестник „Седем”. В евангелието на Лука пише – Ще познаете истината и истината ще Ви направи свободни... Ботев перефразира библейската мъдрост и като мото на в. „Дума на българските емигранти” зазвуча: ”Истина-та е свята; Свобода-та е мила”. Комунистите откраднаха заглавието на Ботевия вестник (тази тяхна клептомания е много интересна в исторически план). Но не посмяха да осквернят думата „истина”. За тях тя е опасна и „мръсна” дума. Или поне радиоактивна... Вестник „Седем” се роди на фона на патетичното квакане „Вервайте ми!...” Той беше един от малкото ясни и чисти гласове, който проговори, за да казва истината през онези последни години, в които истината стана дефицитна като социалния ни прогрес. Защото, уважаеми дами и господа, истината не е еднозначно внушение. Не е точка. Тя е интервал от точки, двата полюса на който отвеждат и към Библията, и към Шекспир. Единият от тях казва – Няма нищо ново под слънцето! А другият изрича с гласа на Хамлет – Има много нови неща под слънцето, приятелю Хорацио, за които нашата бедна философия не е и подозирала! Там някъде, в правото на избор, читателят открива своята истина. А вестник „Седем” му гарантира моралното право на този избор!...
Защото не сме социалисти. С това заглавие големите ни писатели, сатирици и демократи скоро ще ни зарадват. А вестник „Седем” ще продължи да публикува събраните съчинения на тази тема