07 юни, 2014

Черешова задушница

Точно преди година написах разказа "Черешова задушница". Позволявам си да Ви го припомня, защото: "Тежко и горко на оня народ, който в движението си напред не е непрекъснато обърнат назад...". Тогавашните събития обясняват онова, което се случва днес. И още нещо обясняват – никога, ама никога гражданската позиция не остава без последствие! Рано или късно тя носи своите ефекти... Та ето въпросния текст............:Едно време по селата Черешова задушница се тачела като голям празник. Чисти забрадки, пъстри престилки и бели ризи със стъклено копче на яката пълнели мегдана. Народът се събирал под своето небе, на земята си, край гробовете на своите отци… Децата държали майките си за сукманите – всички се държали един за друг, та да не се разгубят в пустинята на битието. Защото разгубването е страшно нещастие! Затуй давали на децата черешки, всички похапвали от сладкия плод, поръсил като капчици кръв зелените корони на плодните дървета. А вечер запалените свещици сочели на мъртвите правия път към Спасението. Защото и в отвъдното душата може да се заблуди и да изгуби пътя. И по прикована на кръст ръка се уливал восък от запалена вощеница, та да се измоли от Бога прошка за покойниците… Сетне танковете на Трети украински фронт задрали с веригите си прашните селски пътища; шумкарите слезли от Балкана; бившите чобани и ратайчета станали управляващи и разгонили множеството от селата. Хората юрнали по градовете, буренясали пътеките към храма, а религията станала опиум за народа. Но народът, понеже не знаел какво е опиум, пак тайничко си тачел старите църковни празници. И в съботата преди Петдесетница посещавал гробовете на близките си покойници, почиствал ги, прекадявал, преливал ги с вода и червено вино. И не забравял първите череши, дали името на тази панихида… Тая година Черешова задушница се падна на 22 юни. Съботата се случи жарка и суха, даже трамваите едва се влачеха по нагорещените релси, сякаш уплашени да не се опарят… С нетърпение чаках вечерната прохлада – и митинга. Управляващите по стар ченгесарски навик криеха броя на протестиращите, изкарваха ги от няколкостотин до няколко хиляди – а вече десетки хиляди след работа заливаха улиците и крещяха „Оставка!”. Очаквах в почивния ден Протестът да е толкова многолюден, та и слепите да го видят. Макар че за нашите „слепци с очи”, сграбчили властта, не таях особени надежди… Дано поне свирките и тъпаните ги поразбудят – мислех си. Дано в мрака на наглото им самодоволство, в мегаломанията на усещането, че са богопомазани Свише, просветне някоя искрица разум! Та нали протестиращите не искат нищо друго освен предсрочни избори; нали изборите са най–точното мерило на демокрацията! Цели поколения са мечтали за тази демокрация – ако са толкова убедени, че управляват за доброто на народа, нека поискат от народа вот на доверие… Защото аз не съм ги избирал. И онези, които са на улицата, не са ги избирали. Избрали са ги едва една десета от гласоподавателите… Така си мислех, крачейки по горещите плочи на тротоара към площада. Сетне потънах в морето от хора; разтворих се в множеството, развяло плакати и знамена. Хората бяха много – но тази огромна маса от хора бе странно притихнала. И виковете, и свирките бяха някак приглушени… Реката от недоволни граждани потече към Народното събрание. Отбих се край Руската черква и се вгледах в редиците на протестиращите. Те се точеха и точеха; редиците на крачещите сякаш нямаше край. Бяха двадесет, бяха тридесет хиляди души – но ми се струваха двеста, струваха ми се триста хиляди; бяха „хиляди, маса, народ”; тяхната колона се нижеше смълчана, с глух ропот, безкрайна в своята стаена ярост… И тогава разбрах – на Черешова задушница протестиращите бяха извели на площада и своите скъпи покойници. София, 22 юни