13 юли, 2013

Равносметката – ден 30-ти

Гледах снощи късния обзор на събитията по телевизията и в съзнанието ми буквално се отпечата един епизод – малчуган на има-няма годинка пълзеше по стъпалата на Народното събрание. „Памперсът” с полусмъкнати гащички лазеше към вратата с онази съсредоточена и свирепа целеустременост, на която са способни само най-малките. Мислех си, че след време родителите му къде с ирония, къде с гордост ще коментират – нямаше още годинка, когато реши да влиза в Парламента! И това е добре, защото Народното събрание е място, където нормалните и свободните трябва да решават съдбата на България. А това дете, лазещо по стъпалата към времето на Гражданското общество, ще расте свободно и нормално! Мислех си още, че в анекдотичния призив да превърнем Народното събрание в детска градина има много горчива ирония – то и без това е станало убежище на политически инфантилизъм. Частна детска градина, приютила дечицата на „богопомазаните” срещу тридесетина хиляди евро годишно. За такива пари „госпожите” и „лелките” могат да изтърпят всякакви детски простотии, капризи и лигавщини. Само дето ни карат ние да плащаме за рахата на чуждите дечица… Въпросът е кои са „госпожите и лелките”? Кои са стопаните на това „частно детско заведение”? Кои са кукловодите, дърпащи конците на оня смешен и жалък марионетен театър, който българските депутати разиграват вече тридесети ден?... Естествено, тези размисли въобще не могат да се сравнят с дълбочината на мислите, в които вчера бил потънал Волен Сидеров. Мистичната стихия на менталните глъбини, над която кротко плувала шамандурата на светлия му разум, го отнесла към бреговете на великото прозрение – ми той всъщност бил Мандела!!! Остава само да изчакаме бялото му личице да почернее като политическите му убеждения и ние с тревога да следим здравословното му състояние в болницата, където Атака ще бъде оставена на „контролно дишане”. Обаче шансът Волен да получи Нобелова награда за Политическо Хулиганство и Аморалност е равен на поне две нули. А нали знаете какво означават „двете нули”? Звучи цинично, но самото присъствие на Сидеров и неговата партия в Народното събрание се оказа такъв цинизъм, пред който школата на древногръцките циници е като детска ясла, сравнена с каторга… Но да се върнем към важното. Днес е събота, 13-ти юли, 30-ти ден от Протеста. Ден за равносметка. Нали помните онази едноименна песничка на Жоро Минчев? „…пътят беше и стръмен, и тесен, но беше верният – и аз го минах с песен…”. Защото, точно като Барда, протестиращите извървяха трънливата пътека и прекрачиха прага на онази врата, която води към Гражданската Идентичност на Човека. Оттук насетне стиховете: „…не сме народ, не сме народ, а мърша,// хора, дето нищо не щат да вършат…” – остават в литературната ни история. Защото в реалната ни история за първи път огромна маса хора излезе по улици и площади не по социално-битови, не по икономически, не по синдикални, не и по политически – а по морални причини. Хората просто казаха – край, баста, този посткомунистически свят не ни харесва; ние сме европейци и искаме европейски права и задължения! В този смисъл събитията тук, на Балканите, са безкрайно различни от вълненията в Бразилия, конфликтите в САЩ или социалните взривове в Западна Европа. В Турция младите воюват за своята Светска държава; в България – за своята Европейска идентичност. Положението в Гърция е по-специфично, но също не е аналог на традиционните за Европа стачни действия. Затова не можем да сравняваме февруарски и днешни протести – у нас веригата на събитията започва от падането на Берлинската стена и митингите за демократично бъдеще; минава през синдикалните вълнения и народните бунтове на 97-ма, обхваща стачката на учителите от 2007-ма, очертава февруарското негодувание и обединява човешкото множество днес. Можем да обобщим, че Протестът е качествено ново явление в най-новата ни история и първото ни „качествено”, а не „количествено” приобщаване към Европа!... И второ – че остарелият като прехода ни въпрос за комунизма и посткомунизма не е нито решен, нито загубил своята актуалност. Че на дневен ред е въпросът за „противоконституционността” на определени партии; че един истински закон за лустрацията също е на дневен ред и че промените в съдебната система са жизненоважни, защото без заплахата от истинска съдебна отговорност (ако щете, дори за „провокиране” на социално напрежение чрез социално безразличие и безхаберие) Протестът би могъл да бъде дори окървавен. А сетне и цялата строгост на закона да се стовари върху управляващите, то ще е същото като с оня пиян таксиджия, дето помля сума народ. На колкото и да го осъдят, ще върнат ли човешки живот?... Иначе управляващите продължават да играят ролята на щастливци, които са намерили и откъснали четирилистната детелина на властта… Обаче могат ли в случая да бъдат щастливци онези, които могат да броят само до три?...

12 юли, 2013

Мистерията на четвъртия петък

По дефиниция четвъртият петък от Протеста е нещо като мистерията на българските гласове. Всички знаят че ги има, радват им се, някои даже са ги чували, обаче истински ги ценят само зад граница… Те не са, така да се каже, като насъщния. То и за насъщния не е добре много да се говори, защото вече 23 години той само поскъпва, но поне можеш да обещаеш, че хлябът ще поевтинее и да си вържеш рейтингово гащите. Дай някоя и друга пара на майките, изръси няколко трошици хляб за дечицата – и така, троха по троха, току-виж си докарал и тях, и родителите им до къщичката на баба Яга. А Столетницата баба Яга, която с Държавен вестник се е прекръстила на БСП, това и чака – тя вече е приготвила фурната. Тя обича децата, защото има голяма фурна. Обича и целия български народ… с пържени картофки. Прекрояване на бюджета, милиардни заеми, задкулисни сделки, тотална подмяна на администрацията с „наши хора” и крути мерки във връзка със „сигурността” плюс демагогия – колкото поеме. Това е готварската рецепта, с коя ще поизпържиш недоволните. Да не забравим повечко лук, та да плачат, проклетниците!... Обаче проклетниците-недоволни, които обикновено не обядват по скъпи ресторанти и си готвят сами, добре знаят, че повечко лук означава и едри сълзи, които готвачът пролива! Защто е трудно да готвиш с противогазова маска. Зоната за сигурност, обхващаща не 20, а 250 метра от сградата на Парламента, си е противогаз. Нещо повече – тя е пряко нарушение на Закона, с което се пази рахатлъкът на онези, дето правят закони. Днес те честват деня на Новата българска конституция и патетично словославят върховенството на закона, по силата на който били народни представители. Ама нали според Конституцията цялата власт „произтича” от Народа и принадлежи на Народа? А въпросният народ иска смяна на ония, които са в Народното събрание… Да, ама протестиращите не били целия народ. Ами проверете, бе! Нали изборите са най-категоричен начин за преброяване? То и вие не „представлявате” целия народ, а само 15 – 16 процента от него!... Да, ама щяла било да се повтори статуквото… Че вие нали това искате?! Предсрочни избори, печелите ги и управлявате! Да, ама добре платени социологически проучвания открили, че днес БСП е най-голяма политическа сила… Най-голяма, ама в този Парламент. В бъдещия – грънци!... Да, ама за промени в избирателния Кодекс били нужни поне година, плюс експерти от Европа, Северна Корея, Марс, Юпитер и Горно Нанадолнище. Да промените закона при избора на Делян Пеевски ви бяха нужни по-малко от три денонощия!... Да, ама Станишев вече е преживял стачката на учителите, продължила 43 работни дни… Ще издържи и тая, сетне ще се кротне народът! Обаче Протестът не е стачка – не, че не може да стане и стачка. И ако синчето на видния партиен функционер др. Станишев не вижда разликата, подозренията, че страда от политически и социален инфантилизъм ще се окажат основателни… Сутринта по Първа програма в „Малки портрети” ме „срещнаха” с др. Корнелия Нинова. Мил човек, обича да сади и отглежда цветя, успокояват я. Част от тях си е донесла чак от Африка… Мда. Екзотика. Нямали сме били национална кауза… Ами тя, националната кауза, е пред Народното събрание. А в Народното събрание точно в 12.20 часа изброих 17 (седемнадесет) броя народни представители, уморено насядали из пустата заседателна зала! Телевизионните камери не са СРС-та, всеки може да направи справка. Останалите вероятно са обсъждали мистерията на националната кауза. Знаете ли защо персонално мразя това управление? Защото пред неговата арогантност и дебелоочие глупостта и простотиите на Бойко Борисов и неговото правителство започват да изглеждат като „цветенце невинно и овчица безумна”; нещо като мистериозните африкански растения на Корнелия Нинова. А това – ако го споделят и други – е направо опасно за бъдещето на България… А мистерията, всъщност, е на площада пред сградата. Тя е мистерията на четвъртия петък, мистерията на двадесет и деветия ден от Протеста. На този ден, рано сутринта, се пече хлябът на Свободата. Заквасва го пороен дъжд, сетне жегата го доизпича. И този хляб е месен цели 23 години. Защото през цялото това време, в което с болка коментирахме, че Гражданското общество в България никакво го няма, то просто се е родило, проходило и проговорило, с връзки е влязло в детската градина, сблъскало се е с идиотизмите на образователната система, въпреки всичко блестящо се е представило на матурата… И сега, с диплома в ръка, стои на прага на един нов и непознат свят. И с непримиримостта на своята младост крещи – Тук съм, не съм избягал и няма да избягам, вижте ме! Този свят е и мой!!! И ако динозаврите в Парламента не чуят този глас, Гражданското общество ще си спретне малък лов на динозаври. Тях и без туй не трябва да ги има в природата…

11 юли, 2013

Денят, когато Поетите прескочиха Бариерата

Сутринта на 11 юли, четвъртък, на двадесет и осмия ден от Протеста, Поетите прескочиха Бариерата. Те прекрачиха металните заграждения, опасали като охлузен каиш сградата на Народното събрание и се озоваха в един друг свят. В него на небосвода сияеха поне две слънца; звездите и луната играеха на криеница около тях, а човешките гласове се извисяваха като разноцветни балони. Сетне балоните звънливо се пукаха и от тях над площада валеше дъжд от живи светлинки. Там дори гравитацията бе различна – Поетите усетиха, че наистина могат да летят и вече не е нужно да си задават въпроса защо са му нужни на човека криле… Дълго бяха пътували Поетите към тази Бариера. Тя бе издигната върху кръвта и таланта на много техни събратя, изгнили по зандани и концентрационни лагери. Тя бе по-дълга от Китайската стена и по-непристъпна от Берлинската стена. За онези, които успяваха да я прескочат, не се чуваше нищо… И понеже Поетите също са хора, те не живеят от фотосинтеза и не се размножават чрез пъпкуване, намериха убежище в една висока въздушна кула, където да си играят с тропите и да се замерят с образни парадокси. Казват, че който строи въздушни кули, живее като наемател. Трудно може да се побере поетическата душа в квартира под наем – затуй поетите си припомниха езика на притчата. Така езикът на Езоп стана тяхна поетическа същност… С него бранеха поетическата си идентичност и изразяваха позиция. Но когато падна Берлинската стена, те откриха, че са изгубили способността си с думи и действия, с изкуство и гражданска позиция да си говорят с живота. Дори когато се гледат с него под вежди и строго… Затуй някои се затичваха към Бариерата и изчезваха отвъд, а други високомерно коментираха битието и назидателно го заплашваха с пръст. Обаче на двадесет и осмия ден на Протеста, четвъртък, 11 юли, неколцина просто прекрачиха Бариерата. Полицията реши, че са петима, но както винаги, сгреши. Те бяха 50, или 500, или 5000, защото полицейските сводки не могат да преброят таланта. А когато Поетите изкряскат – „Грабвайте телата!” – те вече са в битката, заедно с Опълченците, или с протестиращите, или с гражданската съвест на своя Народ!... А през това време поетът Едвин Сугарев продължаваше да гладува. Присмехулниците се подхилваха злорадо, маргиналите го псуваха, лапачите бяха готови да протестират чрез преяждане… А нормалните се притесняваха. Как да убедиш оня, който отдавна е прескочил Бариерата, че не си заслужава да рискуваш живота си за политически плазмодии и зелени еуглени? Не зная какви са амбициите на управляващите. Но съм сигурен, че ако политически недоразумения като Станишев или Орешарски все пак останат в аналите на Историята, за тях Историята ще каже: „Дребни нищожества от времето на Едвин Сугарев”!...

Лятната миграция на Офисите

На 10 юли, 27-ия ден от Протеста, започна лятната миграция на Офисите – събитие, което изправи на нокти орнитолозите. Това събитие остана някак незабелязано всред кипежа на страстите, бушуващата стихия на гражданското недоволство и поредните дивотии на управляващите. Камбанен звън огласяше улиците на Варна; недоволните в провинцията издигнаха лозунг: „София не е България, но България би искала да е София”; пиян таксиджия помля хора на Цариградско шосе; Джеймс Пардю и Юрген Рот направиха аналитични обзори, които ясно говорят за отношението на Европа към българските събития. Стана ясно, че ни пек, ни дъжд могат да спрат протестиращите – точно както нищо не е в състояние да накара „експертите” от МВР да ги преброят обективно… Но това бяха просто „трошици от делника” – като онези трошици, около които някога чуруликаха, пърхаха и се бореха шумните ята на градските врабчета. Помните ли ги още? Помните ли тяхното нагло, нахално и жизнено присъствие в градския пейзаж? Имали ли сте щастието да видите с какво неописуемо удоволствие малкото, сиво врабче се къпе в дъждовна локва, как се кукушини в студа и блажено се подлага на слънчевите лъчи? Природолюбителите слагаха къщички за прелетните птици; гълъбите, лястовиците и косовете влязоха в изкуството – тях ги рисуваха и възпяваха, но домашното врабче така и не вдъхнови творците. То бе толкова неделима част от живота ни, че просто не му обръщахме внимание… Сетне, някак отведнъж, тази дребна птица от семейство „врабчови”(Passeridae), разред „врабчоподобни” (passeriformes), започна да изчезва. Очевидно, дори нейната свръхустойчива популация не издържа на дългия ни, 23 годишен преход; на нарушеното екологично и морално равновесие в природата… Днес да видите ято врабчета е почти като да срещнете бяла лястовица! И понеже животът не търпи празна екологична ниша, на мястото на градския врабец се появи ново пернато – Градският Офис. След падането на Берлинската стена най-напред плахо, след това все по-уверено ятата на градските офиси започнаха да пърхат из междублоковото пространство на българските градове. Природата експериментираше с различни мутагенни фактори и видовото многообразие на тази непознати доскоро за България птица буквално омайваше изследователите. Появиха се едри, декоративни екземпляри, които поразително напомняха паун – разперената им опашка радваше окото с неоновата си пъстрота, но гласът им бе неблагозвучен и тенекиен. Други прикриваха същността си на екзотични хищници под строгата и извикваща доверие сивота на оперението. Природолюбителите започнаха да им строят гнезда – в София се цръцнаха лъскави офис-сгради и многоетажни блокове с офис-хранилки на всеки етаж… Но истинската, масова популация на птиците, заместили домашните врабчета, бе от вида „Домашен Офис” (Office Domasticus) – непретенциозна, дребна птица, която обитава всички видове постройки; търси храната си по земята, дърветата и в небето, мрази фалшивата среда на неонова демагогия и затова най-добре се чувства в пространството на интернет. Поразяваща е виталността на тези птици – те оцеляват и в най-замърсената околна среда и многогласният хор на техните гласове носи надежда и оптимизъм… Та на двадесет и седмия ден от Протеста започна лятната миграция на Офисите. Те накацаха на площада пред Народното събрание и – пърхайки с лаптопите си – бодро закълваха зрънцата на Свободата. Тази година наспори Господ богата реколта, житото на Свободата избуя като никога – имаше и за хората, и за птиците. Затуй хората се радваха на Офисите – всеки знае, че когато птица ти мине път, денят ще е прекрасен!

09 юли, 2013

Монолог за …аните простотии, записан с неоторизирани СРС-та в банята на анонимен гражданин

(Неопределен шум, бълбукане, чува се само „мамата”, „сапун”, „идиоти”, постепенно звукът се изчиства и гласът става отчетлив) „ – Неам нерви. Ма не щото Милена го изпя тва. Неам нерви вече 23 години! Писна ми от …аните простотии, …аните политици и …аните правителства! Ама от тия, последните, съвсем ми писна. Двайсе и пет дена трамбовам улиците на София, на, днеска за 26-ти път ще протестирам, обаче управляващите ме вземат за балък! Било ме нямало! Бе вие очи нямате ли, …ани простаци, София не била България, че София стана два милиона и половина, една трета от България, от цяла България народът юрна към София, щото за 23 години така оголя, че му остана само в Столицата да търси препитание… То па и едно препитание, в службата всички треперят, пак чистка, те …аните комунисти като докопат власт, първо изпоназначат …аните си роднини на сладки длъжности, сума време мина, още не са попълнили щатовете на …аното си правителство! На мен не ми пука, щото на босия цървулите ще му вземеш, обаче неам нерви да гледам как ме лъжат в очите и дрънкат, че били загрижени персонално за мен! Знам за какво сте загрижени, …ани кретени, за дебелите си портфейли сте загрижени, и бюджета рано-рано ще прекроите, и милиарда заем ще излапате, ще уредите …аната си зетьо-шуро-баджанашка пасмина с държавни поръчки… И пак ще се лепнете за Русия, там ви е хвърлен пъпа, ма не щото много я обичате, а защото в сделките за енергийни доставки е голямата пара. На, и вчера хукнахте да целувате …ания задник на руския велможа. „Южен поток” нямало било да ощети данъкоплатеца, на кого тия, бе?! Че те за 15 години мургавите ни събратя ще изпонадупчат тръбата да крадат газ, на решето ще я направят, па ако дойде едно читаво правителство и посрита руските интереси, бай руснак пак ще врътне кранчето. Щото като се скараха Русия и Украйна, пак ни спряха газта и хамстерът ми умря от студ. Пукна хайванчето, тогава Волен Сидеров като един Иля Моромец се юрна да да псува лошите украинци и да брани добрите руснаци, чунким руснаците дума могат да кажат при управлението на Путин. За таквоз управление плачкате вие, …аняци, ама нъц! На, и младите го разбраха вече, излязоха по улиците, а запеят ли младите по улиците, спукана ви е …аната работа!...” (Шумът се засилва, обектът пее с чувство, чуват се отделни думи: „когато па… когато… БСП… не искам аз…върху мен…”. Шумът от течаща вода рязко спира, гласът отново става отчетлив) „ – Маа му стара, …аната топла вода пак спря, дойде ли соц-тричленка на власт, токът и водата почват да спират, ония, …аните контри пред НДК само блеят колко хубаво било при Тошо и колко евтини били токът и водата. Снощи някаква Кокарешка Николаева ми наду главата с …ани глупости, то с такова име си вързан за глупостите, обаче техните глупости МВР не ги брои. И тях не брои, …ани зомбита, знам аз де ги стяга чепикът, за …аното минало плачат, ама аз това минало го отсвирих още през 90-та! Щото помня, че Брежнев като пръднеше в Москва, Тошо Белота се насираше в София… Обаче тоя виц си го разправяхме само в банята, …аното ДС яко дебнеше, не че новите са ги забравили тия мурафети. До вчера, дето се вика, като вдигнех телефона, първо казвах – Здрасти, Цецо! Не че и сега не е същото, обаче Станишев и Орешарски и едно „здрасти” не заслужават, …аните простаци! Бойко рече, че и докато пикаеш, могат да те подслушват, да слушат, …аните идиоти, дано нещо умно чуят!... За народа се загрижили, за националните интереси, аз съм народът, бе, …ани олигофрени, социални дебили смотани, за народа ще ми говорите… Като сте толкова загрижени, дайте му право на тоя народ да ви избере на едни предсрочни избори, нали това искат протестиращите! Щото 15 – 20% процента от българските гласоподаватели представяте вие, и от тях поне две трети изполъгахте! Знаете, че през крив макарон ще видите вече Парламента, на едни предсрочни избори ще ви изметат като боклук! На, и западните посланици, дето говорели дипломатично, вчера в прав текст оцениха …аното ви управление!... Заради вас ми спря и топлата вода, сапуна не можах да си измия от очите, обаче очите ми се отвориха, затуй се грабвам и отивам да пия кафе пред Народното събрание. Щяло било да вали, гръмотевици щели да трещят – пука ми, най-много дъждът сапуна да ми измие! Пратих жената и децата на село, отпуска си взех, ще протестирам до дупка, …ани пишман-политици такива! Най-много да привикам домочадието в София, малкият иска да става футболен съдия, тарикатът, много обича да надува свирката. Ще го водя на митингите, да надува свирка, червени картони да показва на …аните управляващи, нали са червени, за червен картон плачат, …аните…” (На това място записът внезапно прекъсва. След внимателно прослушване и обстойно текстолингвистично изследване аналитиците ни стигнаха до извода, че трудно може да бъде използван при компроматната сублуминална сугестия на предстоящите предсрочни избори. Освен това нашите специалисти не можаха да декодират словоформата „…ано”, …аните му експерти!... )

08 юли, 2013

Пътят за Индия

Сутринта на 8 юли, 25-ти ден от Протеста, небето над София е лазурно, избледняло от светлина. По него, разпънали платна, стремително плуват перести облаци. Като платната на „Сан Габриел”, с който на 8 юли 1497-ма Вашко да Гама отплува от Лисабон в търсене на морски път за Индия… Защото за човечеството от епохата на Ренесанса Индия е синоним на просперитет, богатство, промяна на живота. Черен пипер – а по онуй време грам черен пипер бил равен, кажи-речи, на грам и половина злато! Така снощи гражданското недоволство в София бе издуло платна от Университета – през Орлов мост – та до кръговото движение на „4-ти километър”. Добре помня оня знаменит, „милионен” митинг от зората на демокрацията, помня как тогава компартията „спретна” мъничко, активно мероприятие, спирайки тока – та дано лиши от глас митингуващите. Обаче митингуващите въобще не се лишиха от глас, а изреваха яростно – и този рев прелетя през годините, носейки спомена за „гроздовете на гнева”; за вярата в демокрацията и европейското ни бъдеще. И като свидетел на някогашните събития категорично твърдя, че вчерашният митинг не бе по-малоброен от някогашния… Че на него реално са присъствали между седемдесет и сто хиляди души! БНР се престраши да съобщи, че на Цариградско шосе имало 30 – 40 хиляди протестиращи; полицейските сводки свенливо ни уведомиха, че три – четири хиляди души си направили разходката с домашните любимци… А пред пилоните на НДК сплотената групичка от съсухрени „фенове” на червеното (нямам предвид феновете на ЦСКА – те са значително повече) патетично искаха „оставка” на Президент, протестиращи и цяла България! На тях Бойко им изял пържолите, дето им ги дал Станишев… Че кой ви кара да гласувате за Бойко, бе! Те и протестиращите не искат да гласуват за него. Гласувайте си за шибаната партия, тя и без това ще остане само с вашите гласове!... Обаче в този начин , по който се оценява „количествено” гневът на хората, има нещо много симптоматично. Правителството и новата парламентарна „тричленка” реално са обявили война на протестиращи, Президентство, медии, извънпарламентарни партии, на неправителствените институции, на европейските политически, морални и правни норми – сиреч, на народа си. Защото България е част от Европейския съюз, а не от някогашния СССР… И въпреки това, въпреки ясната позиция на интелектуалци, творци, спортисти и журналисти – ако не цензурата, то поне „автоцензурата” сковава езика на голяма част от медиите и те – съзнателно или не –„неглижират” Протеста. А полицията направо лъже и манипулира. И не точно полицията, а нейното ново ръководство – нали шефът на силовите институции е Вицепремиер? И ако той не оценява реалните измерения на гражданското недоволство, или е тъп, или е некадърен, или е безотговорен. Той със сигурност не страда от старческа деменция и „ментална недостатъчност” – а това го прави именно политически безотговорен, сиреч, трижди по-вреден за стабилитета на държавата! Дори само този пример е достатъчен, за да се убедим колко опасно и вредно за българското човечество е дори няколко месечно присъствие на БСП във властта… Има един стар и гадничък виц за садистичен надзирател, който обикаля килиите и проверява затворниците. Минава край една килия и крясва – Иванов, вътре ли си? – Вътре съм – чува се отговор. – И къде ще се денеш на майната си, ключовете са у мене! Хахахаха! Така два, три пъти, докато извиква: – Тошев, вътре ли си? Няма отговор. – Тошев, вътре ли си, бе?! Пак никакъв отговор. Надзирателят се стряска, отключва вратата, нахълтва в килията… Гледа – затворникът прехвърлил крак връз крак, пуши блажено казионна цигара. – Идиот такъв, защо не отговаряш като питам вътре ли си?! – И къде ще се дяна на майната си, ключовете са у теб!... Очевидно, днес управляващите се изживяват като оня идиот – надзирател, който знае, че ключовете са у него. Протестирате – хахахаха, ключовете са у нас! Стойте си в килията и си налягайте парцалите… Нали помните болезненото прозрение на Хамлет: Дания е един затвор… Целият свят е един затвор, в който Дания е килия!... Културата на Ренесанса откри, че светът може да бъде затвор – но откри също, че има път за Индия и човечеството може да разпъне платна по него! Защото днес ние не живеем в килия. В България днес и надзирателите протестират. Метафорично казано, днес „корабът на надеждата” е издул платна към така жадуваната промяна и никакви бури, никаква демагогия, никакви манипулации не могат да го отклонят от курса!... И нищо, че случайно докопалите властта се напъват да представят гражданското недоволство като епизодични „фикции”… Отделните фикции винаги раждат една обща действителност!

07 юли, 2013

Кой не скача?

Беше късната есен на 1996-та. Икономистите още не бяха оценили галопиращата инфлация като „хиперинфлация“, но хората мрачновато се шегуваха, че обезценяването на парите скоро ще направи българите народ от милионери… Над страната заплашително бе надвиснал буреносен облак; западните ни комшии вече заливаха улиците със своето недоволство и макар че у нас средногодишната инфлация не бе стигнала бъдещите 1058,4%, а доларът не бе скочил от 500 на 3460 лева, управлението на „модерните леви” бе втръснало на всички. Вечер младият социалист и „глава” на правителството Жан Виденов назидателно размахваше пръст от телевизионния екран, неговите министри-експерти пламенно защитаваха партийния проект „сполука за България”, но сполуката никаква не се виждаше. Вместо това се виждаше как все повече хора се събират пред НДК и Кристал; сетне малките поточета от протестиращи се вливаха в пълноводна река, която потичаше по Витошка и се изливаше пред „Александър Невски”. По онуй време площадът пред черквата беше станал притегателен център, вечер го огласяха свирки, тромбони и речовити оратори. Родители носеха на ръце невръстните си деца и тези деца до късно, с блеснали очи и почервенели от студа бузи дълбоко вдишваха въздуха на Свободата и Надеждата… Постепенно площадът започна да се пълни с хора и денем; скандиранията, тромбите и песните станаха постоянен „звуков” фон, роди се дори някакъв особен, непознат дотогава, митингаджийски фолклор… Английската е на един хвърлей от площада и учениците често ме молеха да „посъкратим” последния час, та да не пропуснат площадните събития. Даже си имахме ритуал – аз ги освобождавах с думите – И да гледате на всичко по-отвисоко! А те после ми отвръщаха: – Гледахме отвисоко; качихме се по дърветата!... Истината е, че нито веднъж не ги видях на дърветата. Негоден имах много часове, бях уморен и разсеян и честно казано, проблемите на „доброто и вечното” бяха най-последният ми дерт. Та в края на работния ден на вратата на класната стая се почука, влезе една от чистичките и ми съобщи, че шефката ме вика… Слязох в дирекцията. По каменното лице на Директорката разбрах, ще се пукне или от яд, или от смях. Виж, колегата, застанал в средата на кабинета, направо се пръскаше от яд… Той беше млад човек, преподаваше география на английски, беше нелош специалист – но определено не бе роден за даскал. Принадлежеше на оная порода мърморковци, които са убедени, че вселената като цяло и в частност ги мрази; светът не ги оценява, а учениците-злодеи само търсят повод да им стъжнят живота… Естествено, злодеите-ученици му го връщаха, както подобава, и тази пуническа война, която се водеше с променлив успех, искрено и крайно неколегиално ме забавляваше. Учителят крещеше нещо за дисциплина, учебно-възпитателен процес и вандали, пръскаше слюнка и бузите му направо бяха вапсани в червено–виолетово… Срещу него неловко бяха застанали две ученички от моя клас, свели засрамено поглед. Оказа се, че докато преподавателят по надлежния ред и при съответната дисциплина провеждал учебно занятие, над главата му се разнесъл равномерен тропот. Вбесен, той се качил на горния етаж и открил, че класът, на който бях класен, има свободен час. Учениците възторжено били накацали върху чиновете, а пред тях, уловени за ръце, двете сладурани подскачали ентусиазирано!... След като отпратих колегата с обещанието за сурови наказания над целокупното вандализирано ученичество, ги попитах – Защо бе, млади дами?! А едната, смутено, рече: – Ама господине… Нали „кой не скача е червен”?!! Оня колега след време напусна училище и развъртя бизнес с редки сортове вино. Казват, че много се замогнал. А ученичките отдавна са майки с деца, авторитетни дами и ценени професионалисти. Но съм сигурен, че ако не всяка вечер, то поне през вечер, заедно с децата, са на площада. Не на оня стар площад пред църквата, „отцепен” от полицията, за да пази рахата на новите-стари управляващи. Днес този площад е мъничък за човешкото море, заляло площад „Независимост”, разстлало се по жълтите плочки към Народното събрания, плискащо се около ремонтираната статуя на Цар Освободител и потекло към Орлов мост… Дали оня даскал може да намери това море на географския атлас? Или погледът му отдавна е замъглен от парите на редките сортове вино? Във всеки случай, това се отнася до народните „избраници”, които не чуват, не виждат и не разумяват какво става. Сигурно „пристъпа страшен на винени пари” ги е замаял. За тях все още живеем в далечната 1996-та година… Но от далечната 96-та година до нас е стигнало – освен комунистическото безочие – само весело-непристойното – „Кой не скача е червен!”. Защото народът казва, че кучето скачало според тоягата… Кой не скача?