05 юни, 2018
Уважаеми дами и господа - обръщам се към всички, на които съм имал удоволствието и честта да бъда учител. Утре Английската празнува в НДК 60 годишен юбилей. Спомних си, че точно преди десет години по този повод бях написал някакъв текст... Изрових го, прочетох го и извън десетките композиционни и стилни забележки към автора открих, че поне аз вярвам на всяка изречена дума... И че изпитвам радост и тъга. Радост, защото нищо не се е променило - и тъга, защото нищо не се е променило. Зная колко тъпо е да публикуваш отново стари материали, но в нашия преходен и хаотичен свят трябва да има и поне малко непреходни ценности... Та си позволявам да Ви поднеса оня стар материал не защото е ценност, а защото в него се говори за нещо, което - надявам се - за всички нас е ценно...
Docendo Discimus – Ние се учим, докато обучаваме другите
На 16-ти май 2008-ма година Английската честваше своя 50-годишен юбилей. Не казвам „Първа английска езикова гимназия, София”; не казвам и 114-то училище с изучаване на английски език. За всеки учител и ученик, които по някакъв начин са били съпричастни с нейната съдба, тя си остава Английската. Едно представително училище, като цялата ни образователна система преминало през живожарищата на променящия се свят. С добри и лоши дни. С падения и възходи. И като българина оцеляващо – защото, докато има детска глъч в едно училище, то е живо.
Илия Бешков казва: „Ако животът на човека е един кръговрат, накрая той се връща в пречистените състояния на своето детство. Защото топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина... Само стареещият човек, чрез възроденото дете в себе си, се сродява истински с децата. Но той е по-друго нещо от вдетинените глупаци”. На петдесет и седем започнах да разбирам думите на Бешков. Давам си сметка, че за мен, средностатистическия български учител, Английската е била убежище – и професионално предизвикателство, позволяващо да съхраниш нравствената си и интелектуална идентичност. Като преди това ги откриеш и повярваш в тях...
Юбилейният концерт беше в Зала №1 на НДК. Препълнена зала. После се препълни фоайето пред залата. Обикалях сред разноликото множество. Изумително е да срещнеш колеги, с които си се разделил преди десетилетие. Но още по-изумително е да се взираш в лицата на околните и да се мъчиш да откриеш в тях ученици, с които си се разделил преди 30 години. Или преди двадесет... Те са впечатляващо променени. Едни и същи си остават само очите им. Това не е лъхащо на сантиментализъм клише. Очи, пред които си бил длъжен да се доказваш, се помнят дълго. Докато прозреш, че няма какво да доказваш – класната стая е пространство, в което разговаряш. Даваш и получаваш словото. Учиш – и те учат. Може би защото в една езикова гимназия учениците изучават чужд език. Но те всъщност откриват опасните дълбини на словото, което е неподвластно на капризите на времето. Откриват, че освен английски, немски, или френски, съществува и езикът на математиката, физиката или биологията. Че има езици на науката и езици на изкуството. И словото в един „научен” език може да ти позволи по-лесно да разчетеш посланията на културата... Има ли нещо общо между Ренесанса и химията? Но нали математическата зависимост 3:2:1, отнесена към химическото съединение от сяра, селитра и въглен, се превръща в черен димен барут. А той, открит от китайците столетия преди това, води до раждането на европейското огнестрелно оръжие. Което в ръцете на конквистадорите променя историята на Европа... Когато очите на младия човек открият пресечната точка, сечението, в което се събират различните научни дисциплини; когато прозрат връзката между фундаменталните научни познания и естетическите явления например – всичко онова, което в педагогиката се нарича „трансверсалност” – се ражда интересът. Децата са любопитните и неравнодушните, които всъщност са щастливите на този свят. Когато открият удивителната връзка между научен прогрес, изкуство , култура и социално развитие – те, дори ако не го съзнават, са щастливи. Тогава бремето на познанието, характерно за енциклопедичната ни образователна система, престава да бъде бреме. Тогава фактите престават да тежат като ненужен товар върху раменете им. Тогава, разсъждавайки върху героическата етика на Омировия човек, те се досещат, че 3000 години по-късно, произнасяйки „вечна слава на героите”, ние всъщност се връщаме към въпросната героическа етика. И чувството за ненужни подробности от едно отминало време се трансформира в усещане, че въпросните подробности могат да станат средство за решаване на глобалните проблеми в нашето съвремие. Учениците вече могат, изучавайки например антична поезия, да обвържат особеностите на Втория литературен род с историята на древна Индия, в която словесната задача по математика трябва да бъде поднесена в мерена реч. Нещо повече, ритмичната стъпка крие определени параметри, нужни за решаването на задачата... Това амалгамиране на математика и литература, наука и изкуство, познания за физическия свят и религия, е класически пример за трансверсалност, скъсяваща дистанцията между която и да било научна дисциплина и реалния живот... В който ученикът практически трябва да използва своите познания. С дълбокото убеждение, че всяка житейска задача има безброй много решения. И му остава само да намери най-доброто!
Това не се постига с правителствени директиви или популистки приказки за реформи в образованието. Не става с красиво изписани програми, зад които прозира суха схоластика и безсмислено теоретизиране. За това са нужни учители с богата асоциативност, енциклопедични познания и устойчива линия в преподаването. И ученици, интелигентността на които провокира тези качества на учителя. Нужно е онова, което можем да изразим с метафората „духът на едно училище”.
За мен такъв е духът на Английската... Не обичам епитета „елитарно”, прибавен към съществителното нарицателно „училище”. Словосъчетанието ме отвежда към представата за привилегии; за правоимащи и аристокрация. А нали още Класицизмът откри, че истинският аристократизъм е състояние на духа. Вид нравствено благородство, неделимо от френската максима „благородството задължава”. В образованието съществува – независимо, че малцина го разбират – подобен нравствен аристократизъм, който постепенно може да стане част от историята на едно училище. Той означава преподаватели с огромно самочувствие, професионално познание и опит. Хора, осъзнаващи чудесно, че могат да се реализират и печелят много повече извън класната стая; да преподават в престижен университет... Но са дръзнали да останат верни на толкова непрестижната днес професия учител. Защото само достойни хора могат да възпитават достойни хора.
И като се вглеждах в очите на бившите си ученици – толкова променени, толкова различни; богати и бедни, в шикозни костюми или опърпани дънки – откривах все същото еднакво чувство за човешко достойнство. Не че училището ги е направило такива, но все ще да им е помогнало... И си мислех – с какво можем да влезем в Европа? Със „златните плодове” на българската земя? Ами нали днес най-често си ги внасяме тези плодове от комшиите... С далавера и гешефтарство? Европейците имат в това отношение по-дълъг и горчив опит. Затова са и толкова чувствителни към далаверата и гешефтарството. Гюлът остана в дисагите на Бай Ганя. Днес в Розовата долина край Казанлък „апетитен”, пък и по-важен е само оръжейният завод Арсенал. Тогава? Остават думите на Яворов – „Няма как да смаем света, освен като българи.” За всеки грамотен човек това означава интелигентни българи. Мислех си, че докато мъдруваме каква трябва да бъде визията ни за бъдещето, нашите ученици вече материализират тази визия. Под формата на интелектуален продукт. Те излизат от училище и отиват да следват в Принстън и Оксфорд. Отиват да учат. А когато останат в България, пак намират начин за академична и социална реализация. Понякога превеждат книги, а понякога ги пишат. Щом един млад писател като Емил Минчев в първия си роман отбелязва: „Посвещавам тази книга на всички бъдещи, минали и настоящи ученици на Първа английска езикова гимназия, София... Посвещавам я на всички бъдещи, минали и настоящи учители в Първа английска езикова гимназия, София...”, духът на Английската е добър и силен. Защото е дух на взаимно уважение и интелектуална свобода.
Тридесет години в класната стая са ми разкрили една аксиоматична истина – младите хора са най-чувствителният сеизмограф, с който можеш да измериш искреността. Те не търпят лъжата и фалша. Усетят ли ги, стават мнителни. Мнителността е като киселина – разяжда всичко. От нея може да те спаси само категоричната морална позиция. За да се самоуважаваш, трябва да уважаваш своите ученици. Но това те задължава винаги да отстояваш гражданска позиция, защото освен учител си и възпитател. Когато ти повярват, учениците застават зад теб. През 2000-та година Английската отстоя моралното си право да отхвърли директор-парашутист, „спуснат” със заповед от самозабравил се чиновник. Месец и половина редом с учителите протестираха и учениците. Някои се връщаха от Америка и от летището с такси идваха в залата за конференции, за да защитят достойнството и престижа на своето училище. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулниците, които се опитват да оплескат с кал представата за българското образование... По време на учителската стачка миналата година учениците на английската отново бяха с учителите си. Защото са свободни в правото на избор. И защото в морала няма двойни стандарти, а знанието и моралът винаги раждат толкова дефицитната свобода на мисълта. Училище, в което свободата на мислене стане традиция, е достойно за традициите на българската образователна система. Такива училища в България са повече, отколкото политиканстващата посредственост подозира. Такива училища са озарени от светлината на свободата и разума... Топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина.
Светлината не топли, но скоростта й е впечатляваща, нали?
21.05.2008.
Абонамент за:
Публикации (Atom)