12 август, 2009

Човек втора употреба*

Груйчо Карамисирков седи на столчето пред отворения прозорец на кухненския си балкон, зяпа с невиждащ поглед междублоковото пространство и се опитва да медитира. Балконът му го е остъклил още по времето на соца един комшия – специалист по „нетрудови доходи”. С помощта на винкел, оксижен и стъклария той е сътворил архитектурно съоръжение, издържало и комунизма, и прехода. Груйчо е модернизирал съоръжението, като го е облепил отвътре с изолационни плоскости и стари вестници. И сега изпитва медиен комфорт, макар, че отдавна е престанал да следи пресата. В нощта на изборите е зърнал с периферното си зрение топлата прегръдка, с която Тошо Тошев се е нахвърлил върху победителя и окончателно се е убедил колко прав е бил да не чете вестниците на медийния бос. Не че гори от желание да чете вместо тях вестниците на бившата шефка на спортния тотализатор например. Той и тото вече не играе, защото му е писнало да чака шестица, петица или поне една мижава четворка... Но улучва инцидентно само тройки, а обикновено има по един-два познати резултата на фиш. Остава му само да зяпа малкия екран, та да се разтуши с някой и друг телевизионен сериал. Обаче турските сапунки, с които напоследък този екран го атакува, му идват вповече. Не може да се каже, че Груйчо е тънък познавач и ценител на седмото изкуство, но бодряшките реклами, които го убеждават, че сериалът „Перла” е върховно достижение на европейската и световна култура, го карат да псува като каруцар. Щото на него тая перла му мяза на ония стъклени перли, дето уличните търговци ги продават на кило. Натисне копчето на дистанционното – новините на турски език. Смени канала – турски сапунен сериал. Прещрака програмата – героите на съветското военно кино откриват по него бегла стрелба! Накрая измъчените напъни на Слави Трифонов да го разсмее съвсем го довършват и на Груйчо му иде да вие като пес по пълнолуние... Програмата на телевизията много му напомня ония магазини за дрехи втора употреба, които сегиз-тогиз посещава, срамливо озъртайки се. Та сега се чуди – защо след като тричленката си отиде и имаме ново правителство, от екрана го затрупват извехтели и вмирисани на дезинфектанти телевизионни продукти, които го връщат към спомена за бившите управляващи партии?...
Груйчо Карамисирков е отпускар. Пратил е жената и децата да си почиват на село (не че миналата година не ги е пратил пак там). Щото семейният му бюджет е в криза. Светът е нагазил из икономическата криза, обаче Груйчо е убеден, че лично той никога не е излизал от нея. Затова носи дрехи втора употреба, кара кола втора употреба и иска да си санира панелката, та да му е по-малка употребата на парно през зимата. И без туй радиаторите го греят като с топло втора употреба, а плаща като за бутикова стока! Само че, петстотинте лева, дето ги е спастрил за ремонта, доникъде не стигат... Тези обстоятелства са довели господин Карамисирков до екзистенциална криза и той е започнал да дири изход в ирационалното и свръхестественото. Преди седмици дори е посетил лекцията на 108–годишен йога, разкриващ тайните на дълголетието, хармонията и мъдростта. Груйчо никога не се е замислял за дълголетието, освен че след десетина години трябва да се пенсионира, а както са тръгнали нещата, дотогава могат да го посъкратят... Освен това е убеден, че лично той не желае да стига възрастта на достолепния индус, а да заживее нормално, преди да е достигнал тази възраст... Във вегетарианството била истината. Семейство Карамисиркови отдавна са станали вегетарианци по чисто финансови причини, обаче най-евтините плодове и зеленчуци, които похапват, са расли извън България. Понеже му се губят подробности от растежа, главата на семейството е скептичен по въпроса за достойнствата на тези селскостопански продукти. И недоумява защо българските плодове и зеленчуци, които селяните продават толкова евтино, са толкова скъпи на пазара! Дали това не трябва да е грижа на новото правителство? Подминал с безразличие няколко изборни кампании, този път гласоподавателят Карамисирков е замъкнал в изборната секция жената, тъщата и голямата дъщеря и това го прави свирепо взискателен към новите управляващи. Груйчо винаги е подозирал, че правителството е нещо като регулировчик, който трябва да нормализира движението. Ако регулировчикът не е читав – настъпва хаос, а не хармония. Не че Карамисирков е разбрал нещо от обясненията на йогата за хармонията, но е сигурен, че ще я познае, ако я види... Казват му – за да я видиш, трябва да изчакаш поне ония, стоте дни! То ако е за въпрос, Груйчо веднъж е чакал цели 800 дни, обаче е дочакал само стоки втора употреба. Двайсет години чакаме – мисли си – мога да чакам още, но санирането не чака. Юли си отиде, август крета през дъждове и жеги, септември хлопа на вратата... Да можех да намеря едни евтини майстори, да ми санират с материали втора употреба, та да им платя като за втора употреба!... Но въпреки кризата в строителния бизнес въпросните майстори липсват. И сега г-н Карамисирков трябва да измисли нещо особено мъдро, а поуките на йогата за мъдростта само го карат да се чувства тъп като дъното на тенджера...
За щастие на оная лекция Груйчо е попаднал на неколцина капацитети (ако сте забелязали, на всяка подобна лекция присъстват неколцина капацитети, които знаят повече от лектора). Та те са му разяснили нещата и той е разумял, че тайната е в медитацията. Сядаш пред отворения прозорец, отпускаш се, произнасяш правилно „харе” и „ом-м-м-м...”, заменяш пейзажа пред очите си с един хармоничен свят, през който тече бистро поточе – и птичето на мъдростта каца на рамото ти!... Груйчо си мисли, че цял живот е повтарял – „Аре, стига бе!..” и „О-х-х!...”, та ще му е лесно да ги замени с „харе” и „ом”. И сега най-редовно сяда на столчето пред отворения прозорец на кухненския балкон, зяпа до прималяване рехавите августовски облаци, които сутрин захлупват междублоковото пространство, и се опитва да медитира. Но не чува ромона на поточето, а измъченото хълцане на водата в мръсния канал на панелката. Не чува пърхането на крилата, с които ще долети птицата на мъдростта, а само истеричен вой на капризни автомобилни аларми... И му се струва, че светът около него е някакъв овехтял свят втора употреба, и животът му е втора употреба – от ония, дето ги продават на кило и са вмирисани на дезинфектанти.
Само дето никак, ама никак не му се иска и той да е човек втора употреба...



* Авторът уточнява, че всяка прилика с действителността е случайна. И че посвещава този текст на истинския майстор на словото Кръстьо Кръстев. Сатирикът, който с цялото си творчество ни убеждаваше, че никога няма да бъдем хора „втора употреба”!