Език мой, враг твой...

„O,tempora! o,mores! Седя и се чудя, защо човек се сърди, кога му речеш: магаре, свиня или вол; и не се сърди – дори още се радва – кога му речеш: пиленце, гълъбче, славейче, дори още котенце и теленце?...” С тези думи започва журналистическият текст на Ботев, изписан под заглавието на в. Будилник, първият брой на който е отпечатан на 1 май 1873 година в Букурещ. И понеже наближава 1 май; аз не съм в Букурещ, а в България, а от влизането в ЕС Румъния комай ни изпрвари кажи-речи с толкова години, колкото ни делят от времето на Ботев... И понеже ще си говорим за езика, а това извиква асоциации, в които е вплетено името на Ботев - и аз седя и се чудя.
Чудя се, защо точно преди година по това време обществото ръмжеше, а някои направо псуваха и митингуваха срещу отпадането на точка 4 от чл.16 в ЗНП. Ще Ви припомня, че иде реч за Държавното образователно изискване за български книжовен език (своеобразен синоним на „стандарт за книжовен език”). Желанието да се запази усвояването на книжовния български език като част от Държавните образователни изисквания тогава роди граждански инициативи; десетки статии по вестниците и стотици текстове на блогери. Мислещите спонтанно реагираха срещу тенденциозното прокарване на политика за опростачване на обществото и държавата; за озаконяването на езиковата пошлост, примитивизъм и неграмотност – което „де факто” ще бъде следствието на липсващия законодателен „коректив”. По онуй време заместникът на просветния министър повтаряше, че промяната се прави, за да се въведат матурите. Самият министър високомерно демонстрираше юридическата си грамотност с твърдението, че точка 4 била дублирана на много места, та било безсмислено да остане в чл.16-ти. Най-мъдрите от просветните експерти отбелязваха, че отмяната на никога невлизал в действие текст от закона не била страшна. Щото преди повече от десет години в ЗНП било записано, че трябва да има специален закон, регламентиращ правилата за владеене на книжовния ни език. Пък такъв закон не бил създаден, тъй, че неосъщественото намерение спокойно можело да отпадне (в резултат на което би отпаднала възможността да обвиниш някого в неграмотност при положение, че няма критерии за грамотност!..). А шефът на Комисията по образовение и наука в Народното събрание загадъчно мълча, докато накрая формулира мъдростта, че гражданите на една страна трябва да спазват нейните закони..
Чудя се, защо г-н Местан днес витиевато използва същите думи, а на 20 март без възражение, на първо четене е прието, че българският език един вид пак ще се изучава, ама няма да се изисква. Що се отнася до високия наратив на г-н Местан, над него отдавна съм престанал да се чудя. Подозирам, че този политик в свободното си време неистово чете речника на чуждите думи в българския език и това дава отражение върху стила му, доколкото определя и представите му за книжовен български език... Важното е, че т.4 от чл.16 вече я няма. Което значи, че има магарешки инат, свинщини и волска тъпота в поведението на управляващите, които до последния ден от мандата си ще демонстрират арогантно презрение към общественото мнение. Ама пак имало петиции; ама родители и граждани негодували; ама блогерите отново размахвали юмруци... Бош-лаф! Ние си правим, каквото си знаем, пък то ще стане, както реши най-успешното правителство в историята на прехода...
Чудя се, защо никой не си задава въпроса – как така осем години и царското правителство, и комунистическата тричленка при толкова напъни за реформи в образованието (и толкова потрошени пари) не се „напнаха”, та да изработят стандарт за българския книжовен език? Дали защото „борба за език” е нещо различно от псевдореформи, езиково словоблудство и популизъм?! О, времена, о, нрави! – казваше един български сатирик. И допълваше – О, негърски прояви! Той поне не беше ксенофоб. Просто владееше блестящо езика...








“Няма държава, която да не изисква от гражданите си, които са минали българско обучение, да не знаят книжовен език. Няма значение турци, роми, африканци, араби. Щом са граждани те трябва да се съобразяват със законите и правилата на държавата, в която имат гражданство…”
Лютви Местан