В началото бе... Левски

Стои шопът пред една от клетките в зоологическата градина, взира се в камилата и отсича: „ Е те таквоа животно нема!”. И като произнася тая знаменателна фраза, всъщност извършва нещо невероятно – деструктурира устойчивата структура; унищожава с отрицанието си очевидното; превръща недоверието си в център на координатна система, изкривяваща реалността. Така един анекдот от шопския фолклор става кръстопът, от който можеш да прозреш прозириците на онова, което наричаме народопсихология или да тръгнеш по неизбродимите друмища на нейното пространство... Но и да прозираш, и да обхождаш – все недоверие срещаш и върху недоверие стъпваш. А то е като жарава – може да те изгори, може да те сгрее. И понеже нестинарството стана туристическа атракция, ти клякаш край жаравата, грееш си ръцете и се мъчиш да забравиш, че там някъде, в най- горещото, си видял Апостола. Казват, че за безспорните неща нито се пита, нито се приказва – освен ако не искаме да се самодокажем чрез тях. Но пък нищо не ражда толкова спорове, колкото безспорното. Левски е от малкото безспорни факти в битието ни, връх, до който сме стигнали като народ в историческия си път. Намериха се люде, които поведоха спор за гроба Му – забележете, Той остава извън пространството на полемиката. Него само Го възпяват – да пребъде името му в народната памет! А не е ли парадоксално, че това име се произнася с еднаква лекота от поет, политик, президент (председател) и футболен запалянко? Вазов Го нарича „Светец”, но светците ги канонизират, за да се срещаме по-рядко с тях, та да има повод за празници. Светецът не обитава комуналните квартири на живота – обратното твърдение си е чиста метафора. А Левски е енигматично измерение в нашето светоусещане – и това не е никаква метафора... Нашият народ излиза от дълбокото мълчание на многовековно робство. От анонимността на свят, в който изречената истина отнема живот. И като не смее да изрече истината от свое име, народът я изрича от името на земя и небо, звяр и природа. Оставя я на поетите – но кой ти слуша поетите? „ В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог” – казва евангелието на Йоана. А в края? Не усеща ли българинът след Освобождението, че някъде по пътя е изгубил и Бог, и Слово? Не защото е юрнал към градовете, та са тревясали пътеките към манастира, а защото е забравил Словото... Така е загърбил Вярата, Любовта го е изоставила – останала му е само голата Надежда, но нали си е свенлив – не смее да я погледне. И се озлобява. И оцветява със сквернословие земя и небо, звяр и природа, но все поглежда назад. Все се надява да съзре заветното Слово, а взирайки се- успява да види само черното расо и русите коси на дякона Игнатий. Всред жаравата от простотия, злоба, недоверие и черно ибрикчийство! Защо точно Левски? Това е наша национална тайна. Николай Николов, 1994г., София Позволявам си да Ви предложа този стар текст, защото новото било добре забравено старо. И ако вярваме на днешните събития – старото също си остава актуално! Ники Николов