Диетрологията и умението да четеш между редовете

През 1933 г Елин Пелин издава романа „ Ян Бибиян“, определян у нас като първи фантастичен роман за деца и юноши. Три години по-късно Карел Чапек публикува „Войната със саламандрите“ , оценен като ярка политическа сатира. Няма да коментирам нито странната близост между двете творби, нито техния алегоричен език, нито популярността на едната и малката известност на другата. Интересно е, че соц-а окончателно постави жанрова диагноза на „Ян Бибиян“ – детска приказка… Впрочем, тук няма нищо странно – дълги години убийствената политическа сатира на Суифт „Пътешествията на Гъливер“ се възприема като приказка. Което ражда ироничната забележка на Киплинг, че английската критика е превърнала един изригващ вулкан в кандило за детската люлка… Онези, които обичат да четат, рано или късно се научават да четат „между редовете“, да осмислят символите и тълкуват алегорията. Днес на това му казват „естетическо декодиране“. Та подложете на елементарно естетическо декодиране един фрагмент от романа на Елин Пелин – Ян Бибиян, падайки от гърба на дяволчето, успява да откъсне опашката му и се озовава в магическата огледална зала на вълшебника Мирилайлай. Там странни стъклени ръце с надписи сочат в разни посоки. Горе е станало долу, дясното и лявото са сменили местата си, тук и там са с променена перспектива. Не ви ли се струва, че това е прекрасна метафора на нашенеца, попаднал в объркан и неразбираем свят, в който традиционните представи са изкривени, промените настъпват с шеметна скорост, близкото и далечното са редом и задължително се налага да ги тълкуваш. Щото и животът, и парите ти могат до зависят от това! Ама не като героя на Шекспир, изрекъл „…светът е раздвоен – о дял проклет/ да си роден, за да го слагаш в ред…“ Целокупният български народ не иска да слага света в ред – иска тъй някак да го разбере, та да оцелее. От всякъде го заливат събития и факти, това го прави объркан, тревожен и подозрителен, струва му се , че зад фактите може да има и други факти, за които нищичко не знае… И тогава на помощ идва диетрологията! Този термин се ражда в края на 70-те и началото на 80-те години, в противоречиви и бурни за Италия времена. Най-общо казано, това е „наука“, която търси факти, скрити зад фактите. Първоначално думата се използва в чисто ироничен смисъл – най-вече дясната преса осмива склонността на разследващи журналисти да търсят конспирации и заговори, организирани от среди, близки до правителството. Никак не им е лесно на италианците по онова време – страната е разтърсвана от показни убийства и взривове; корупцията добива индустриални размери; галопиращата икономическа криза е перманентна, а срастването между организирана престъпност и правителство е очевидна за всички. Скандалите около висши държавни чиновници, обвинени във връзки с мафията, стават ежедневие – до такава степен, че електората претръпва за насилието! И все пак трудно се възприема „теория на конспирацията“ като обяснение за всички социални злини… До един момент, в който същата тази дясна преса се убеждава, че диетрологичните предположения съвсем не са били фантазии. Че правителствени структури и секретни служби реално са били в услуга на престъпността. Гражданското негодувание избухва – и Италия стига до операция „чисти ръце“. Процесът е дълъг и мъчителен, но носи обективни резултати! А диетрологията вече се възприема като социално значима форма на познание, която учи гражданите да гледат и да виждат. А представителите на четвъртата власт – да търсят зад фактите и онова, тълкуването на което да ги превърне в истински обществен коректив. Без да се притесняват от диагнозата за параноя… Уважаеми дами и господа, все пак не забравяйте за условната разлика между „естетическо декодиране на художествен текст“ и диетрологичен подход към фактите. При литературната творба най-общо имате много смислови пластове, полифонизъм, който „разчитате“ в контекста на художественото слово, чрез определен инструментариум на лингвистиката, чрез емоцията и т.н. При фактите търсите обективна информация, изграждате асоциативни вериги, включвате логика и житейски опит. То е като при библейската притча – колкото повече знаеш, толкова повече смисли откриваш в случката… Ще ви дам пример – днес битува въпросът защо американският президент съвсем очевидно демонстрира симпатии към агресора Путин? При това въпросните симпатии често приемат абсурдна и гротескова форма – от твърдението, че добре разбира диктатора и му вярва (без коментар); от знаменития скандал и дипломатически гафове при срещата със Зеленски , до факта, че Русия, Иран, Беларус и КНДР – все утвърдени диктатури, са пощадени от свирепите мита, с които са наказани дори пингвините от незаселени земи… Възниква резонното предположение – абе, тоя Тръмп дали не е руски агент? Не го ли държи Путин в ръцете си с някакъв компромат? Ами той провежда направо проруска политика! Той да не се казва всъщност Доналд Владимирович Тръмп? Лесно е да направите извода – купен, продаден, употребен! Обаче диетрологията изисква от вас по-друг подход. Първо задавате въпроса – кой всъщност е Тръмп? Дете, родено със „сребърна лъжичка в устата“; разглезен и донякъде лишен от родителско внимание; повърхностно образование; наследил огромно състояние и успял бързо да го „профука“. Изплувал и отново пропаднал – цели шест фалита в кариерата си; занимавал се със строителен, а по-късно медиен бизнес – т.е. човек, фундаментално неграмотен за основни икономически закони и международни финанси. За икономиката като наука. А как е оцелял икономически тогава? С нахалство, пробивност, връзки и блъфиране. Той даже е чувал за доктрината „Монро“!... Тук включвате художествената си култура и си спомняте за Алековия бай Ганьо. Колко пъти разказвачът иронизира героя, а става жертва на неговото нахалство, простотия и непоклатимо самодоволство? Защото има граници на тази простотия, отвъд които просветеният разум е просто безпомощен. Отвъд тези граници грубостта и безкултурието се възприемат като „мачовщина“, финансовите дивотии като икономическа визия, а безсмислените и направо вредни социални експерименти като решителност… Изобщо всичко, което е обобщено в откровението на един от Алековите герои –„Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз на тебе, брайно, ама де оня късмет?“. Наскоро популярен анализатор, известен с умопомрачителния си жестомимически език, с очевиден респект към активността на Тръмп отбеляза от малкия екран колко много бил свършил той само за два месеца. Ами дайте на невръстно дете чук, пуснете го в магазин с фин порцелан и му позволете да се забавлява – за резултата не е нужно да чакате два месеца. Диетрологията ни позволява да правим изводи за ориентацията и аналитичните способности на въпросния анализатор. А неговата популярност води към други изводи… Та проследете сега житейския път на Тръмп; консултирайте се с психиатър относно атрактивния му подпис, който толкова обича да размахва; разположете около него един кръг от шестима милиардери, дузина мултимилионери, неколцина милионери и камарила службогонци и сервилни кандидати на славата и направете съответните изводи. Като не забравяте, че в общественото пространство с десетилетия битува митологемата, че светът се управлява от тайна група богаташи и мъдреци, които дърпат конците на историческите събития. Та възможно ли е обкръжението на Тръмп да си е рекло – бе що не вземем ний да станем тая тайна група, да наложим нови обществени закони и да си управляваме с кеф! Пък негативите ще ги отнесе президента на най-американската Америка. Или ИИ – той все още не знае, че човекът има свободна воля, много често е ирационален, притежава емоционалност и даже знае за теста на Тюринг… Та какво ни казва диетрологията? Руски агент ли е Тръмп, или дебело хлапе, в главата на когото нормалността е тотално объркана като в огледалната зала на Мирилайлай? Подредете фактите и ги анализирайте. Не си затваряйте очите пред тях. А естетическото декодиране на художествения текст ще ни позволи да прозрем в творбата на Елин Пелин философска притча, която ни показва кои сме, къде сме и накъде отиваме. А романът на Чапек ни кара да мислим и анализираме фактите, за да не се сблъскаме с Апокалипсиса… И да не забравяме мъдрите думи на Чърчил: „Не съществува публично мнение. Има публикувано такова…“