Нали помните онази песничка от синята зора на българската демокрация? „Аз не съм комунист – и никога няма да бъда!... Аз съм просто човек...” Мисля си, че в тези стихове е събрана нашата мечта за демократична нормалност. И моето човешко право със зъби и нокти да отстоявам идеите на тази нормалност. А това означава, че не вярвам в революционни барикади, класова омраза и полицейски палки. Вярвам във върховенството на разума, силата на словото и свещеното право чрез участие в избори да защитаваме гражданска позиция.
Казват ми – за кого да гласувам? Всички в една или друга степен ме разочароваха. Вече не вярвам на никого!... Отговарям им – когато влезете в магазина да купите сирене за детето си, видите седем – осем вида и никой не ви хареса, гладно ли държите това дете? Рахитично ли искате да стане?! Щото сиренето комай съдържаше оня калций, без който костната система на подрастващите се деформира... Не, вие купувате някакво сирене. Но не онова, което се е вмирисало, преди да го сложите в хладилника; което вони като комунистическото високомерие, безочливост и аморалност... Не си вземате и от царското сирене – менте, кило от което „реално и несимволично” би трябвало да ви държи сити 800 дни... Не купувате гранливия боклук на Доган, гъмжащ от болестотворни бактерии. Търсите нормално българско сирене... Такова, дето някога, в голямата гладория, по най-демократичен начин ни се е усладило. Каквото се появи в магазина след предсрочните избори, родени от хиперинфлацията на Жан Виденов...
В едно свое стихотворение Радой Ралин казва: „Свободата е като хляба...Хляб наш насущни...Свобода наша насъщна!...” Хляб и сирене – ето ви здравословната българска храна. Гласувайте! Прибавете сирене към хляба на свободата. И добре избирайте сиренето, което ще купите за децата си...
30 юни, 2009
24 юни, 2009
За Отиквяването на един народ
В знаменития си „Сатирикон” римският творец Петроний твърди, че „отиквяването” на един народ започва, когато императорът вкара коня си в Сената – и въпросният кон бъде избран за сенотор... Две хилядолетия по-късно българинът доказва правотата на максимата, че животът може да е кратък, но изкуството си е вечно. Или по-точно, неговата мъдрост. Защото в българския Парламент, привлечени от девиза „Съединението прави силата”, отдавна се изпонасъбраха екзотични представители на политическата флора и фауна... Но ако на предстоящите избори в този Парламент влезе и представителна извадка от „криминогенния контингент”, отиквяването вече е устойчив процес! И дори обръгналият на всичко нашенец би трябвало да настръхне от тази възможност...
Ще кажете – добре де, ама нали няколко хиляди подписа са извадили престъпниците от съдебната зала и са ги направили мажоритарни кандидати за народни представители? Демократично, санким. Глас народен, глас Божи... А давате ли си сметка колко чугунена тъпота, колко простотия и сива неграмотност лъха от тия подписи? Не съм убеден, че част от онези, дето са се подписали, могат да четат... А колко са грамотни българските граждани, които ще гласуват в сто двадесет и двете изборни бюра на територията на Турция, например? Сиреч, кжи-речи половината от всички изборни секции зад граница... Очевидно, при повече от три милиона българи извън родината (кой знае защо, по-голямата част от тях – любители на синия цвят) правителството и дипломатическият апарат на Калфин полагат топли грижи най-вече за онези с най-нисък образователен ценз; „нисшите духом” – в духа на християнския морал... Обаче сами разбирате, че неграмотният може да надроби такава попара, та да накара цял един народ с години да клечи над турските клекала на обществените тоалетни. Онези, дето ни ги изтипоса в Брюксел чешкият художник!... Виждате ли как неусетно стигнахме до темата за грамотността? Защото, улисани в предизборни агитации и пропагандни материали (както казваше Тошо Белота* - „...сега навсякъде около нас има матреали...”), забравихме да си зададем един въпрос. Какво става с българското образование в края от управлението на „най-успешното” в историята на прехода ни правителство?
Ще ви кажа - каквото и да става, става тихомълком. Отчетохме се, значи, приехме набързо закона; дисциплина му е майката, тя ще оправи образованието... Да де, ама онези, неграмотните, дето искат да вкарат престъпници в Народното събрание, са си много даже дисциплинирани. Под строй гласуват... На тях не им пука, че за времето на прехода в България са закрити над 1300 училища... Две трети от тях – последните години! На тях не им дреме, че до края на 2009-та ще ги последват още 80 школа; те не знаят броя на съкратените учители; не се запитват колцина от уволнените са блестящи професионалисти. Те не се интересуват как жестоко се е издънила историята с делегираните бюджети – и на какво дълбоко дъно ще падне образователната система до края на годината! Те не дават ухо на хрисимото мъдруване на Даниел Вълчев, че резултатите от матурата тази година били по-ниски от миналата... щото в класните стаи имало камери. Нямяйте грижа, догодина те ще бъдат по-ниски от тазгодишните! Неграмотните не се замислят как зад благото слово на просветния министър и неговата загриженост за професионалното образование занича ехидната физиомутра на Правещкия хитрец, който на един партиен пленум набързо реши проблема с техникумите и „отпочна” мероприятието с ПУЦ-овете, защото „...сега, другари, на НР България не й требват вишисти... Требват й съвесни строители на социализъмът!...” Тричленката положи неимоверни усилия, щото в най-близко бъдеще образователната ни система да не „произвежда” нищо друго освен строители...
Ех, сладка простотийо! Ти си готова под строй да маршируваш към урните, защото си го обичаш социализъмът. Или си се облажила покрай него... Ти прегръщаш шопската максима „най-мразим да мислим”, макар че вербалната ти практика е обвързана с родопските диалекти... И си гласуваш за Доган, защото... абе срещу ръжен не се рита!... Ти хълцаш от верноподанически възторг пред благата физиономия на Кобурггота, който бърза преди изборите да поосъди държавата, та да си прибере поредния имотец. Тъй де, добър стопанин, защо да не гласуваш пак за него? Дори когато е с диплома за висше образование, простотията развява байрака на някаква средновековна апофатика – вид „божествено” незнание, което очевидно й носи самочувствие... Свещена простота, един вид! Отиквяване.
Но знаете ли – истинското отиквяване на един народ не започва с изборите. То започва, когато народът загърби темата за образованието. Когато започне да харесва простотията. Когато размаха пръст към хашлаците – така ли ви учат в училище? Твърда ръка за вас! Когато замърмори – какво искат пък сега даскалята?! Когато забрави, че всеки родител е и учител на своите деца. Опитайте се за момент да влезете в ролята на учители. Ще съумеете ли да убедите околните, че от тяхното участие в изборите зависи бъдещето на децата им?
Ако успеете – има надежда за образованието.
* Тошо Белота – изразителен прякор, с който благодарният български народ бе удостоил Тодор Живков, очевидно визирайки борческата му (и творческа) младост.
Ще кажете – добре де, ама нали няколко хиляди подписа са извадили престъпниците от съдебната зала и са ги направили мажоритарни кандидати за народни представители? Демократично, санким. Глас народен, глас Божи... А давате ли си сметка колко чугунена тъпота, колко простотия и сива неграмотност лъха от тия подписи? Не съм убеден, че част от онези, дето са се подписали, могат да четат... А колко са грамотни българските граждани, които ще гласуват в сто двадесет и двете изборни бюра на територията на Турция, например? Сиреч, кжи-речи половината от всички изборни секции зад граница... Очевидно, при повече от три милиона българи извън родината (кой знае защо, по-голямата част от тях – любители на синия цвят) правителството и дипломатическият апарат на Калфин полагат топли грижи най-вече за онези с най-нисък образователен ценз; „нисшите духом” – в духа на християнския морал... Обаче сами разбирате, че неграмотният може да надроби такава попара, та да накара цял един народ с години да клечи над турските клекала на обществените тоалетни. Онези, дето ни ги изтипоса в Брюксел чешкият художник!... Виждате ли как неусетно стигнахме до темата за грамотността? Защото, улисани в предизборни агитации и пропагандни материали (както казваше Тошо Белота* - „...сега навсякъде около нас има матреали...”), забравихме да си зададем един въпрос. Какво става с българското образование в края от управлението на „най-успешното” в историята на прехода ни правителство?
Ще ви кажа - каквото и да става, става тихомълком. Отчетохме се, значи, приехме набързо закона; дисциплина му е майката, тя ще оправи образованието... Да де, ама онези, неграмотните, дето искат да вкарат престъпници в Народното събрание, са си много даже дисциплинирани. Под строй гласуват... На тях не им пука, че за времето на прехода в България са закрити над 1300 училища... Две трети от тях – последните години! На тях не им дреме, че до края на 2009-та ще ги последват още 80 школа; те не знаят броя на съкратените учители; не се запитват колцина от уволнените са блестящи професионалисти. Те не се интересуват как жестоко се е издънила историята с делегираните бюджети – и на какво дълбоко дъно ще падне образователната система до края на годината! Те не дават ухо на хрисимото мъдруване на Даниел Вълчев, че резултатите от матурата тази година били по-ниски от миналата... щото в класните стаи имало камери. Нямяйте грижа, догодина те ще бъдат по-ниски от тазгодишните! Неграмотните не се замислят как зад благото слово на просветния министър и неговата загриженост за професионалното образование занича ехидната физиомутра на Правещкия хитрец, който на един партиен пленум набързо реши проблема с техникумите и „отпочна” мероприятието с ПУЦ-овете, защото „...сега, другари, на НР България не й требват вишисти... Требват й съвесни строители на социализъмът!...” Тричленката положи неимоверни усилия, щото в най-близко бъдеще образователната ни система да не „произвежда” нищо друго освен строители...
Ех, сладка простотийо! Ти си готова под строй да маршируваш към урните, защото си го обичаш социализъмът. Или си се облажила покрай него... Ти прегръщаш шопската максима „най-мразим да мислим”, макар че вербалната ти практика е обвързана с родопските диалекти... И си гласуваш за Доган, защото... абе срещу ръжен не се рита!... Ти хълцаш от верноподанически възторг пред благата физиономия на Кобурггота, който бърза преди изборите да поосъди държавата, та да си прибере поредния имотец. Тъй де, добър стопанин, защо да не гласуваш пак за него? Дори когато е с диплома за висше образование, простотията развява байрака на някаква средновековна апофатика – вид „божествено” незнание, което очевидно й носи самочувствие... Свещена простота, един вид! Отиквяване.
Но знаете ли – истинското отиквяване на един народ не започва с изборите. То започва, когато народът загърби темата за образованието. Когато започне да харесва простотията. Когато размаха пръст към хашлаците – така ли ви учат в училище? Твърда ръка за вас! Когато замърмори – какво искат пък сега даскалята?! Когато забрави, че всеки родител е и учител на своите деца. Опитайте се за момент да влезете в ролята на учители. Ще съумеете ли да убедите околните, че от тяхното участие в изборите зависи бъдещето на децата им?
Ако успеете – има надежда за образованието.
* Тошо Белота – изразителен прякор, с който благодарният български народ бе удостоил Тодор Живков, очевидно визирайки борческата му (и творческа) младост.
10 юни, 2009
Усвояването на националния интерес
На 7 юни 1848 г. в Париж, в семейство на прогресивен журналист и дъщеря на писателка, се ражда Пол Гоген. На 7 юни 2009 г. в България, в условията на политически хаос и икономическа криза, се проведоха вторите в най-новата ни история избори за евродепутати. Противоречивият и сложен творчески път на Гоген изкристализира в най-значимата му картина „Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?” Но обикновено хората си припомнят платната, рисувани в Таити – изпъстрени със светлина, щедра женска плът и екзотична природа. Последните избори трябваше да ни върнат към въпросите - откъде идваме (след падането на Берлинската стена); кои сме (след четиригодишното управление на тричленката) и накъде отиваме (след неделното „преброяване на дивите зайци”). Но в съзнанието ни ще остане само споменът за колоритния пейзаж „Столипиново – Факултето”, щедрото нарушаване на закона и екзотичните манипулативни практики за купуване на гласове... В края на краищата Гоген е много праволинеен в идеите си – объркват го житейските завои. А нашата политика е само завои – зтова онези, които не могат да построят една магистрала, се правят на толкова праволинейни! И понеже тези избори много напомнат картина на Гоген – а в картините на Гоген детайлът изпълнява особена естетическа функция, да спрем поглед върху детайла, кацнал като пътен знак (или билборд) преди острия политически завой...
Обикновено след всяко гласуване журналистите интервюират, ще използвам едно идиотско клише, „крупните политически фигури”. Авторитетни слова подреди президентът; мило ни се усмихна Сергей Димитриевич... Но особено симптоматични бяха думите на Ахмет Доган, който не обича особено да позира пред камерите. Обяснявайки каква е ролята на евродепутатите, той изрече: „... във всеки случай тези български депутати трябва да УСВОЯВАТ... да ОТСТОЯВАТ българския национален интерес...” Наистина, лидерът на ДПС понякога не артикулира съвсем точно думата, но винаги се коригира. И все пак, тази възможна паронимия ( усвояват – отстояват) подозрително напомня крещящата паронимия на екзалтирана млада дама от Столипиново: „Аз съм ВЪЗДЪРЖАНИЧКА на ДПС откакто гласувам!” Изобщо, тези избори бяха оцветени от експресивната реч на нашите мургави събратя, които внесоха в тях първичния привкус на своята житейска философия. Белокос байчо от Монтана авторитетно заявява: „ Ку ми предлага некой, че ги земем парите... И че гласувам, ама за 50 лева!...” (Науката диалектология подсказва, че този човек комай не е роден в Монтана). Покрит с бръчки чичко мъдрува, че на мястото на Станишев би дал по 20 лева на всеки гласувал – да се нахранел народът... Млад мъж с подчертан слънчев загар, обвинен, че раздава пари, блясва към телевизионната камера с черните си очила и възмутено вика: „...Парите са за храна и цигари...Своите пари ли ни мога вече да скарвам от джоба си? Сичко ми е на шест!” И току се сещаме за бюлетина номер шест... Местният ъндърграунд се кълне и заклева, че не продава гласове и те законът го имат за майка и баща. А към родителите порастналият човек се отнася по-свободно, нали? На въпроса знаят ли за какво гласуват, мнозина простодушно отгоарят: „За евро... За 14-ти...” Тези словестни бисери извикват смях и тъга. Но става направо страшно, когато се вслушаме в думите на Ковачки, който посетил своите предприятия в Кюстендил, Бобов дол и Перник и „помолил” работниците си да гласуват за него. „... Ми те ми вярват хората” Пък хората, скрили лице от камерата, отсичат: „Кой не гласува – или да го уволнат, или да му отрежат премиите...” Политолозите нарекоха тази практика „контролиран корпоративен вот”...
Но когато разглеждаме детайлите, за да осмислим цялото, отново трябва да се върнем към пресконференциите на лидерите от партиите във властта. Към наглото твърдение на Станишев, че на парламентарните избори трябва да гласуваме за него, защото социалистите защитавали социалните права на хората?! (Това правителство ще остане в историята с най-масовите и най-дълги стачки, безмилостно смазани с целия репресивен инструментариум на властта. На 16 юни профсъюзите призовават всички на национален митинг именно срещу неговата социална политика!) Или мантрата, че без социалисти в България настъпва хаос – като че ли не те узакониха хаоса у нас! Симеон благо хортува, че толерантната им кампания донесла гласовете, дето им ги донесе Кунева... А на въпроса – какво го е разочаровало, отговаря: ”Не виждам какво...” Но отново най-симптоматичен е Доган. Зад елегантния му, мъдро-снизходителен език на врял и кипял политик ясно звучи езикът на бай ви Ганя: „... Завиждаш ми, да те вземе дявола...Знайш си ти, че ако земем да се надвикваме,не се знай кой кого ще надвика... Па и за почитание ако дойде думата... Ти ще целунеш ръка, аз – двете; ти ще целунеш скута, аз – краката. Ти ще целунеш на друго място, аз – на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш, бе, кьорпе?”
А София посинява. И големите градове. И дясното е във възход. Пак детайли, които праволинейните би трябвало да оценяват. Така, че – праволинейни, внимавайте на завоите!
Обикновено след всяко гласуване журналистите интервюират, ще използвам едно идиотско клише, „крупните политически фигури”. Авторитетни слова подреди президентът; мило ни се усмихна Сергей Димитриевич... Но особено симптоматични бяха думите на Ахмет Доган, който не обича особено да позира пред камерите. Обяснявайки каква е ролята на евродепутатите, той изрече: „... във всеки случай тези български депутати трябва да УСВОЯВАТ... да ОТСТОЯВАТ българския национален интерес...” Наистина, лидерът на ДПС понякога не артикулира съвсем точно думата, но винаги се коригира. И все пак, тази възможна паронимия ( усвояват – отстояват) подозрително напомня крещящата паронимия на екзалтирана млада дама от Столипиново: „Аз съм ВЪЗДЪРЖАНИЧКА на ДПС откакто гласувам!” Изобщо, тези избори бяха оцветени от експресивната реч на нашите мургави събратя, които внесоха в тях първичния привкус на своята житейска философия. Белокос байчо от Монтана авторитетно заявява: „ Ку ми предлага некой, че ги земем парите... И че гласувам, ама за 50 лева!...” (Науката диалектология подсказва, че този човек комай не е роден в Монтана). Покрит с бръчки чичко мъдрува, че на мястото на Станишев би дал по 20 лева на всеки гласувал – да се нахранел народът... Млад мъж с подчертан слънчев загар, обвинен, че раздава пари, блясва към телевизионната камера с черните си очила и възмутено вика: „...Парите са за храна и цигари...Своите пари ли ни мога вече да скарвам от джоба си? Сичко ми е на шест!” И току се сещаме за бюлетина номер шест... Местният ъндърграунд се кълне и заклева, че не продава гласове и те законът го имат за майка и баща. А към родителите порастналият човек се отнася по-свободно, нали? На въпроса знаят ли за какво гласуват, мнозина простодушно отгоарят: „За евро... За 14-ти...” Тези словестни бисери извикват смях и тъга. Но става направо страшно, когато се вслушаме в думите на Ковачки, който посетил своите предприятия в Кюстендил, Бобов дол и Перник и „помолил” работниците си да гласуват за него. „... Ми те ми вярват хората” Пък хората, скрили лице от камерата, отсичат: „Кой не гласува – или да го уволнат, или да му отрежат премиите...” Политолозите нарекоха тази практика „контролиран корпоративен вот”...
Но когато разглеждаме детайлите, за да осмислим цялото, отново трябва да се върнем към пресконференциите на лидерите от партиите във властта. Към наглото твърдение на Станишев, че на парламентарните избори трябва да гласуваме за него, защото социалистите защитавали социалните права на хората?! (Това правителство ще остане в историята с най-масовите и най-дълги стачки, безмилостно смазани с целия репресивен инструментариум на властта. На 16 юни профсъюзите призовават всички на национален митинг именно срещу неговата социална политика!) Или мантрата, че без социалисти в България настъпва хаос – като че ли не те узакониха хаоса у нас! Симеон благо хортува, че толерантната им кампания донесла гласовете, дето им ги донесе Кунева... А на въпроса – какво го е разочаровало, отговаря: ”Не виждам какво...” Но отново най-симптоматичен е Доган. Зад елегантния му, мъдро-снизходителен език на врял и кипял политик ясно звучи езикът на бай ви Ганя: „... Завиждаш ми, да те вземе дявола...Знайш си ти, че ако земем да се надвикваме,не се знай кой кого ще надвика... Па и за почитание ако дойде думата... Ти ще целунеш ръка, аз – двете; ти ще целунеш скута, аз – краката. Ти ще целунеш на друго място, аз – на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш, бе, кьорпе?”
А София посинява. И големите градове. И дясното е във възход. Пак детайли, които праволинейните би трябвало да оценяват. Така, че – праволинейни, внимавайте на завоите!
27 май, 2009
Старост, нерадост...
Знаете ли кой би могъл най-талантливо да пропагандира идеите на Марксизма-Ленинизма? Ами – сутиенът... Защо?! Защото повдига малките; притиска големите; обединява левите и десните и привлича масите. Сиреч, притежава четири достойнства, сънувани „само в зрачни сънища” от PR – специалистите, които се опитват да реанимират имиджа на столетницата. Този анекдотичен бисер от поредицата „претенденти за златната решетка” се роди във времето на соца. А очевидно дълбоката мъдрост, стаена в него, превърна смешното в политическа реалност около предизборната кампания на червените. Защото от впечатляващото количество агитационни материали и предизборни клипове, с които социалистите заливат ошашавения потенциален гласоподавател, изкристализира странното усещане, че зяпаме разните варианти на реклама за сутиени. Но не си мислете, че иде реч за елегантното „изобретение” на френския стилист Пол Поаре, заради когото през 1907г. сутиенът е признат от модната индустрия. О, не! Това е реклама на някакъв идеализиран, гигантски сутиен номер шест, размер „хипер D”, чашките на който са кажи-речи колкото „чинията”, кацнала на връх Бузлуджа... И от едната, вапцана в черно-червено, иззад наивния лик на Бойко Борисов страховито занича мрачната физиономия на Иван Костов, този гибелен гробокопач на социализма... А от другата одухотвореното личице на Илиянчето Йотова, пак на червен фон (щото влиза в унисон с цвета на косите и) реди възторжени слова за титаническите грижи, с които нейната любима партия „обгрижва” образователната система...
Само дето, кой знае как, черният пиар на партия „Нова зора” ни кара като ехо да чуем – „Ако гласуваш за Станишев, избираш Доган...” Сигурно поради причина на недоизпипаност – нали Минчо Минчев твърди, че идеята за клипа му хрумнала в магазина. Пък и всичко излязло толкова евтино – има-няма, двеста-триста хиляди лева. Какво му плащаш! Е да, ама евтина работа – срам за майстора... Та се появяват бъгове в системата. На въпроса – отде се намери таз, макар и скромна сума, творецът припомня високомерно, че и малките партии, членове на голямото социалистическо семейство, от глад не умират! А що се отнася до образованието – щом напоследък даже Сергей Димитриевич взе да се изживява като даскал, въпросното образование направо го спукват от грижи. Очевидно фактът, че осиромашалото учителство изнесе на гърба си най-дългата в историята на България ефективна стачка, дълбоко ще да е развълнувал управляващите. И те се погрижиха да затрият сума училища и да изпоуволнят даскалята – то се вижда колко лесно Станишев може да върши тяхната работа!... Тази съпричастност към тегобите на учителския труд не може да не накара останките от въпросното учителство да хукнат към урните и да гласуват за партията на новоизлюпения си колега...
Откъдето и да го погледнем, сутиенът като образна емблема в предизборната кампания на социалистите си е направо „шестак”! Първо, той е разработен в края на 19 и началото на 20 век с цел да замести архаичния корсет. Столетник, ама модерен! После, френското soutien gorge – „поддръжка на гърдите” – е стигнало до нас чрез турската дума „sutyen”. Направо езиков реверанс към коалиционния партньор! Тъй де, за какъв дявол празнуваме 24 май, ако не демонстрираме езиковите си познания! При това изработването на сутиена си е технологично придизвикателство. Той може да бъде оформен от еластични материи (същата работа може да свърши и отгледаната от правителството сервилна журналистика). Но може да има и механизми за регулиране на дължината, за закопчаване, за притягане (полиция, съдии, администрация, с помощта на които цяла една партия, поставила началото на демократичния преход, да изчезне като име от изборните бюлетини). Много важни са онези гъвкави дъги, пришити по ръба на чашките и наречени банели (в политическата практика на партията те определят черното като бяло, обявяват гафовете за достойнства и изобщо лъжат безобразно, но гъвкаво). Именно те създават усещането за симетрия. Да не забравяме и онези малки джобчета с подплънки, чрез които усложливо се излагат на показ несъществуващи прелести, за да се спаси при нужда положението... Искате ли да заместите тези детайли с конкретни имена, факти и събития?
Уважаеми дами и господа, не оставайте с грешното впечатление, че иронизираме сутиена – този елегантен и така важен елемент от интимното женско бельо. Но когато в една предизборна кампания социалистите говорят за нуждата от почтеност, а ни заливат с гнусната помия на непочтеността; за нуждата от пестеливост по време на криза – а хвърлят щури пари за излъскване на предизборния си имидж... Когато мегаломански се хвалят на фона на толкова шокиращи провали по време на управлението си... Не може да не се роди метафоричната представа как се напъват да закопчаят гиганския червен сутиен върху разплутото, безформено тяло на столетницата, затлъстяла от злоупотреби и преяждане с власт. И всички опити да се разкрасят „прелестите” на старата дама са безсмислени.
Какво да се прави – старост, нерадост...
12 май, 2009
Хроника на предизвестените събития
Как ви звучи „хроника на предизвестеното”? Харесва ли ви абсурдното в този израз? Мнозина знаят, че „хроника” (от гр. chronika – „летописи”) означава или историческо съчинение, описващо в последователен ред минали или съвременни за автора събития, или литературна творба, която съдържа историята на политически, обществени, семейни и други събития. Глаголът „хроникирам” вече означава „съобщавам”, отбелязвам в хрониката на вестник... А френското
chroniqueur е станало нарицателно за журналист, който доставя вести и сведения за отдел „хроника”. Такъв хроникьор може да отбележи например, че на датата 13 май през 1840г. е роден Алфонс Доде, авторът на „Тартарен Тарасконски”. Един реалистичен роман, в който „фантастичните” приключения на един комичен лъжльо, който си вярва, отвеждат към тъжното и смешното в нравите на обществото. Пак на 13 май, но 1937г. пък е роден Роджър Зелазни, американски писател от полски произход. Той си е фантаст, но в измислените му светове като в криво огледало се оглежда онова, което ни е описал още Алфонс Доде...
Друг хроникьор би спрял поглед върху датата 9 май, би проследил нейната история и би открил, че руското дипломатическо тяло у нас, кой-знае защо, е решило да си празнува празника ден по- рано... А вечерта на деня, в който честваме победата срещу фашизма, в София отново са трещели изстрели и са загинали двама души. Един от тях, 16-годишен младеж, го гръмнали край Боянското ханче по малките часове. В кола БМВ. Шестнадесетгодишен... Хрониките комай ни напомнят, че за малолетните у нас имаше някакъв закон за ученически час? Компетентните биха казали, че туй, дето въпросният закон не „функционира”, си е предизвестено събитие. Или направо не е събитие – както не е събитие истината, че съдебната система в България е сляпа, глуха и няма. Е гати Темидата, дето вместо да съди айдуците, отказва регистрация на легитимно избрано ръководство на дясна политическа партия, мотивирана от нравствено-етични, естетически и философски (но не и юридически) съображения! Обаче въпросното деяние също е предизвестено – от момента, в който младият Мартин Димитров заговори за синя коалиция, която би могла да върне надеждите на демократично мислещите... Или от още по-рано – когато СДС си избра нов и модерен председател-бизнесмен, клеймящ под път и над път лошия Костов, дето бил „разкъсал” партията. Само дето Костов, несъгласен с линията на развитие, напусна въпросната партия и създаде нова. А кафеджията го изгониха, ама той иска да си приватизира името СДС. И да си го управлява, щото си е негово... Тъй де, човекът е бизнесмен, разбира каква е цената на фирмата... Пиша този текст на 10 май, но за мен е предизвестено събитие новината, че на 12 май регистрация за Мартин Димитров няма да има! Както е предизвестено какво ще е дереджето на предстоящите матури. И знаете ли защо? Защото авторитетен глас от екрана ни съобщи, че на 17 май тестовете за зрелостници вече няма да бъдат на „ хартиен носител”, а на „магнитен носител”. С цел – икономии. Обаче подозирам, че из училищата няма да бъдат разнасяни магнетофонни ленти и дискети (магнитни „носители”), а най-прозаични СиДи-та (на тях им викаха „оптични” носители на информация). Ще речете – какво толкова, малка грешка. Лапсус, един вид... Само че, при теста се отчита всяка грешка. И се отнемат точки. Можем ли да предвидим гафовете? Можем, можем!.. И тази възможност ни позволява да очертаваме хрониката на предизвестените събития...
Предизвестено е, че ще станем сведетели на разтърсващ абсурд. До изборите съкращенията и уволненията лавинообразно ще нарастват, както ще нараства броят на предизборните клипове, в които бодряшки гласове ще ни убеждават колко много работни места е открило управлението на комунистите... Предизвестено е, че социологическите „проучвания” ще определят за синята коалиция прогресивно намаляващ процент гласове, които в навечерието на изборите ще са около абсолютната нула. Предизвестено е, че Сергей Димитриевич, като един същински Тартарен от Тараскона, ще продължи с усмивка да лъже, представяйки дивотиите на тричленката като екзотични достойнства (за онези, които си спомнят приключенията на Тартарен – кой ли ще играе у нас ролята на камилата?) Предизвестено е, че доларът плавно ще поскъпва, изстрелите равномерно ще трещят, побоищата, отвличанията и убийствата ще се увеличават, а корупцията ще се вихри на принципа „След нас – и потоп!...” Много ли ще се учудим, ако по силата на определени юридически обстоятелства (на равнище Конституционен съд) датата на Парламентарните избори бъде променена и те бъдат насрочени за август? Звучи катастрофично, но не и учудващо...
Но знаете ли – за всички онези, които не са проклели интелигентските си мераци, всеобщото основно образование и недоубитото за двайсет години влечение към печатното слово, има още едно предопределено събитие. В хрониката на предопределените събития Синьото ще го бъде! Синя коалиция ще има; свободните ще гласуват за синьото и вие, уважаеми читатели, ще се убедите, че свободните в България са повече от робите; гражданите –от поданиците!.. Събития – за хрониките.
chroniqueur е станало нарицателно за журналист, който доставя вести и сведения за отдел „хроника”. Такъв хроникьор може да отбележи например, че на датата 13 май през 1840г. е роден Алфонс Доде, авторът на „Тартарен Тарасконски”. Един реалистичен роман, в който „фантастичните” приключения на един комичен лъжльо, който си вярва, отвеждат към тъжното и смешното в нравите на обществото. Пак на 13 май, но 1937г. пък е роден Роджър Зелазни, американски писател от полски произход. Той си е фантаст, но в измислените му светове като в криво огледало се оглежда онова, което ни е описал още Алфонс Доде...
Друг хроникьор би спрял поглед върху датата 9 май, би проследил нейната история и би открил, че руското дипломатическо тяло у нас, кой-знае защо, е решило да си празнува празника ден по- рано... А вечерта на деня, в който честваме победата срещу фашизма, в София отново са трещели изстрели и са загинали двама души. Един от тях, 16-годишен младеж, го гръмнали край Боянското ханче по малките часове. В кола БМВ. Шестнадесетгодишен... Хрониките комай ни напомнят, че за малолетните у нас имаше някакъв закон за ученически час? Компетентните биха казали, че туй, дето въпросният закон не „функционира”, си е предизвестено събитие. Или направо не е събитие – както не е събитие истината, че съдебната система в България е сляпа, глуха и няма. Е гати Темидата, дето вместо да съди айдуците, отказва регистрация на легитимно избрано ръководство на дясна политическа партия, мотивирана от нравствено-етични, естетически и философски (но не и юридически) съображения! Обаче въпросното деяние също е предизвестено – от момента, в който младият Мартин Димитров заговори за синя коалиция, която би могла да върне надеждите на демократично мислещите... Или от още по-рано – когато СДС си избра нов и модерен председател-бизнесмен, клеймящ под път и над път лошия Костов, дето бил „разкъсал” партията. Само дето Костов, несъгласен с линията на развитие, напусна въпросната партия и създаде нова. А кафеджията го изгониха, ама той иска да си приватизира името СДС. И да си го управлява, щото си е негово... Тъй де, човекът е бизнесмен, разбира каква е цената на фирмата... Пиша този текст на 10 май, но за мен е предизвестено събитие новината, че на 12 май регистрация за Мартин Димитров няма да има! Както е предизвестено какво ще е дереджето на предстоящите матури. И знаете ли защо? Защото авторитетен глас от екрана ни съобщи, че на 17 май тестовете за зрелостници вече няма да бъдат на „ хартиен носител”, а на „магнитен носител”. С цел – икономии. Обаче подозирам, че из училищата няма да бъдат разнасяни магнетофонни ленти и дискети (магнитни „носители”), а най-прозаични СиДи-та (на тях им викаха „оптични” носители на информация). Ще речете – какво толкова, малка грешка. Лапсус, един вид... Само че, при теста се отчита всяка грешка. И се отнемат точки. Можем ли да предвидим гафовете? Можем, можем!.. И тази възможност ни позволява да очертаваме хрониката на предизвестените събития...
Предизвестено е, че ще станем сведетели на разтърсващ абсурд. До изборите съкращенията и уволненията лавинообразно ще нарастват, както ще нараства броят на предизборните клипове, в които бодряшки гласове ще ни убеждават колко много работни места е открило управлението на комунистите... Предизвестено е, че социологическите „проучвания” ще определят за синята коалиция прогресивно намаляващ процент гласове, които в навечерието на изборите ще са около абсолютната нула. Предизвестено е, че Сергей Димитриевич, като един същински Тартарен от Тараскона, ще продължи с усмивка да лъже, представяйки дивотиите на тричленката като екзотични достойнства (за онези, които си спомнят приключенията на Тартарен – кой ли ще играе у нас ролята на камилата?) Предизвестено е, че доларът плавно ще поскъпва, изстрелите равномерно ще трещят, побоищата, отвличанията и убийствата ще се увеличават, а корупцията ще се вихри на принципа „След нас – и потоп!...” Много ли ще се учудим, ако по силата на определени юридически обстоятелства (на равнище Конституционен съд) датата на Парламентарните избори бъде променена и те бъдат насрочени за август? Звучи катастрофично, но не и учудващо...
Но знаете ли – за всички онези, които не са проклели интелигентските си мераци, всеобщото основно образование и недоубитото за двайсет години влечение към печатното слово, има още едно предопределено събитие. В хрониката на предопределените събития Синьото ще го бъде! Синя коалиция ще има; свободните ще гласуват за синьото и вие, уважаеми читатели, ще се убедите, че свободните в България са повече от робите; гражданите –от поданиците!.. Събития – за хрониките.
28 април, 2009
Език мой, враг твой...
„O,tempora! o,mores! Седя и се чудя, защо човек се сърди, кога му речеш: магаре, свиня или вол; и не се сърди – дори още се радва – кога му речеш: пиленце, гълъбче, славейче, дори още котенце и теленце?...” С тези думи започва журналистическият текст на Ботев, изписан под заглавието на в. Будилник, първият брой на който е отпечатан на 1 май 1873 година в Букурещ. И понеже наближава 1 май; аз не съм в Букурещ, а в България, а от влизането в ЕС Румъния комай ни изпрвари кажи-речи с толкова години, колкото ни делят от времето на Ботев... И понеже ще си говорим за езика, а това извиква асоциации, в които е вплетено името на Ботев - и аз седя и се чудя.
Чудя се, защо точно преди година по това време обществото ръмжеше, а някои направо псуваха и митингуваха срещу отпадането на точка 4 от чл.16 в ЗНП. Ще Ви припомня, че иде реч за Държавното образователно изискване за български книжовен език (своеобразен синоним на „стандарт за книжовен език”). Желанието да се запази усвояването на книжовния български език като част от Държавните образователни изисквания тогава роди граждански инициативи; десетки статии по вестниците и стотици текстове на блогери. Мислещите спонтанно реагираха срещу тенденциозното прокарване на политика за опростачване на обществото и държавата; за озаконяването на езиковата пошлост, примитивизъм и неграмотност – което „де факто” ще бъде следствието на липсващия законодателен „коректив”. По онуй време заместникът на просветния министър повтаряше, че промяната се прави, за да се въведат матурите. Самият министър високомерно демонстрираше юридическата си грамотност с твърдението, че точка 4 била дублирана на много места, та било безсмислено да остане в чл.16-ти. Най-мъдрите от просветните експерти отбелязваха, че отмяната на никога невлизал в действие текст от закона не била страшна. Щото преди повече от десет години в ЗНП било записано, че трябва да има специален закон, регламентиращ правилата за владеене на книжовния ни език. Пък такъв закон не бил създаден, тъй, че неосъщественото намерение спокойно можело да отпадне (в резултат на което би отпаднала възможността да обвиниш някого в неграмотност при положение, че няма критерии за грамотност!..). А шефът на Комисията по образовение и наука в Народното събрание загадъчно мълча, докато накрая формулира мъдростта, че гражданите на една страна трябва да спазват нейните закони..
Чудя се, защо г-н Местан днес витиевато използва същите думи, а на 20 март без възражение, на първо четене е прието, че българският език един вид пак ще се изучава, ама няма да се изисква. Що се отнася до високия наратив на г-н Местан, над него отдавна съм престанал да се чудя. Подозирам, че този политик в свободното си време неистово чете речника на чуждите думи в българския език и това дава отражение върху стила му, доколкото определя и представите му за книжовен български език... Важното е, че т.4 от чл.16 вече я няма. Което значи, че има магарешки инат, свинщини и волска тъпота в поведението на управляващите, които до последния ден от мандата си ще демонстрират арогантно презрение към общественото мнение. Ама пак имало петиции; ама родители и граждани негодували; ама блогерите отново размахвали юмруци... Бош-лаф! Ние си правим, каквото си знаем, пък то ще стане, както реши най-успешното правителство в историята на прехода...
Чудя се, защо никой не си задава въпроса – как така осем години и царското правителство, и комунистическата тричленка при толкова напъни за реформи в образованието (и толкова потрошени пари) не се „напнаха”, та да изработят стандарт за българския книжовен език? Дали защото „борба за език” е нещо различно от псевдореформи, езиково словоблудство и популизъм?! О, времена, о, нрави! – казваше един български сатирик. И допълваше – О, негърски прояви! Той поне не беше ксенофоб. Просто владееше блестящо езика...
“Няма държава, която да не изисква от гражданите си, които са минали българско обучение, да не знаят книжовен език. Няма значение турци, роми, африканци, араби. Щом са граждани те трябва да се съобразяват със законите и правилата на държавата, в която имат гражданство…”
Лютви Местан
Чудя се, защо точно преди година по това време обществото ръмжеше, а някои направо псуваха и митингуваха срещу отпадането на точка 4 от чл.16 в ЗНП. Ще Ви припомня, че иде реч за Държавното образователно изискване за български книжовен език (своеобразен синоним на „стандарт за книжовен език”). Желанието да се запази усвояването на книжовния български език като част от Държавните образователни изисквания тогава роди граждански инициативи; десетки статии по вестниците и стотици текстове на блогери. Мислещите спонтанно реагираха срещу тенденциозното прокарване на политика за опростачване на обществото и държавата; за озаконяването на езиковата пошлост, примитивизъм и неграмотност – което „де факто” ще бъде следствието на липсващия законодателен „коректив”. По онуй време заместникът на просветния министър повтаряше, че промяната се прави, за да се въведат матурите. Самият министър високомерно демонстрираше юридическата си грамотност с твърдението, че точка 4 била дублирана на много места, та било безсмислено да остане в чл.16-ти. Най-мъдрите от просветните експерти отбелязваха, че отмяната на никога невлизал в действие текст от закона не била страшна. Щото преди повече от десет години в ЗНП било записано, че трябва да има специален закон, регламентиращ правилата за владеене на книжовния ни език. Пък такъв закон не бил създаден, тъй, че неосъщественото намерение спокойно можело да отпадне (в резултат на което би отпаднала възможността да обвиниш някого в неграмотност при положение, че няма критерии за грамотност!..). А шефът на Комисията по образовение и наука в Народното събрание загадъчно мълча, докато накрая формулира мъдростта, че гражданите на една страна трябва да спазват нейните закони..
Чудя се, защо г-н Местан днес витиевато използва същите думи, а на 20 март без възражение, на първо четене е прието, че българският език един вид пак ще се изучава, ама няма да се изисква. Що се отнася до високия наратив на г-н Местан, над него отдавна съм престанал да се чудя. Подозирам, че този политик в свободното си време неистово чете речника на чуждите думи в българския език и това дава отражение върху стила му, доколкото определя и представите му за книжовен български език... Важното е, че т.4 от чл.16 вече я няма. Което значи, че има магарешки инат, свинщини и волска тъпота в поведението на управляващите, които до последния ден от мандата си ще демонстрират арогантно презрение към общественото мнение. Ама пак имало петиции; ама родители и граждани негодували; ама блогерите отново размахвали юмруци... Бош-лаф! Ние си правим, каквото си знаем, пък то ще стане, както реши най-успешното правителство в историята на прехода...
Чудя се, защо никой не си задава въпроса – как така осем години и царското правителство, и комунистическата тричленка при толкова напъни за реформи в образованието (и толкова потрошени пари) не се „напнаха”, та да изработят стандарт за българския книжовен език? Дали защото „борба за език” е нещо различно от псевдореформи, езиково словоблудство и популизъм?! О, времена, о, нрави! – казваше един български сатирик. И допълваше – О, негърски прояви! Той поне не беше ксенофоб. Просто владееше блестящо езика...
“Няма държава, която да не изисква от гражданите си, които са минали българско обучение, да не знаят книжовен език. Няма значение турци, роми, африканци, араби. Щом са граждани те трябва да се съобразяват със законите и правилата на държавата, в която имат гражданство…”
Лютви Местан
17 април, 2009
В началото бе Словото...
- казва евангелието на Йоана. По-късно започна Мълчанието... – демонстрира тъжното си остроумие Станислав Йежи Лец. Като човек от времето на развитото социалистическо общество той е експерт по въпросите на соцарта и познавач на оня тип комунистическо говорене, което не казва нищо. Но дори той не би могъл да си представи измеренията на крещящата тишина, настанила се уютно в центъра на Балканите след 1944г... Знаете ли например, че нашият Вазов има над 20 000 словоформи в речника си при положение, че Шекспир, дето е Шекспир, борави с около 14 500 думи? Е да, ама неговото творчество е събрано в 25 тома съчинения. А правешкият хитрец Тошко Живков, дето я имаше в речника си, я нямаше трийсетина думи, ще остане в историята с 35 тома събрани съчинения... И в тях поне една мисъл много отчетливо се откроява – всеки, който има „некои съображения” различни от директивите на ръководената от него партия, се разделя и със съображенията, и с главата си. На това му казваха „класово-партиен подход”...
Дали тук не е скрита причината за перманентната тишина, попила в крясъците на българската журналистика и след падането на Берлинската стена? Защото зад десетките лъскави заглавия на нови вестници, в многогласния вой на номенклатурните журналистически кадри на партията, пременени като новоизлюпени демократи, в идиотските клишета и псевдомъдрости, с които пишманексперти „анализираха” поредното прокомунистическо управление на уж демократичния ни преход, бе стаена все една и съща „очевадна” липса. Липсата на отговори върху простичките въпроси: Защо България е на дъното? Защо доходите у нас останаха най-ниски? Защо престъпността е най-висока? Защо бившите партийни величия днес са най-богатите хора? Защо от 20-те години път към демократична Европа вече 16 години посоката определят бившите комунисти?! Вероятно защото са социалисти... В едноименното съчинение на Сергей Димитриевич, син на бившето партийно величие Станишев, несъмнено най-атрактивна е корицата. Няма да коментирам нейната „кореспонденция” с известния албум на Битълс... Та там ликът на автора е подреден до баба Тонка Обретенова. На мен обаче ми е интересно дали въпросният автор знае, че две дечица „от коляното” на баба Тонка са разстреляни без съд и присъда след Деветосептемврийския преврат от другарите... по погрешка. Тъй да се каже, в калабълъка. Такава е истината.
А хората, които все още държат на истината, четат вестник „Седем”. В евангелието на Лука пише – Ще познаете истината и истината ще Ви направи свободни... Ботев перефразира библейската мъдрост и като мото на в. „Дума на българските емигранти” зазвуча: ”Истина-та е свята; Свобода-та е мила”. Комунистите откраднаха заглавието на Ботевия вестник (тази тяхна клептомания е много интересна в исторически план). Но не посмяха да осквернят думата „истина”. За тях тя е опасна и „мръсна” дума. Или поне радиоактивна... Вестник „Седем” се роди на фона на патетичното квакане „Вервайте ми!...” Той беше един от малкото ясни и чисти гласове, който проговори, за да казва истината през онези последни години, в които истината стана дефицитна като социалния ни прогрес. Защото, уважаеми дами и господа, истината не е еднозначно внушение. Не е точка. Тя е интервал от точки, двата полюса на който отвеждат и към Библията, и към Шекспир. Единият от тях казва – Няма нищо ново под слънцето! А другият изрича с гласа на Хамлет – Има много нови неща под слънцето, приятелю Хорацио, за които нашата бедна философия не е и подозирала! Там някъде, в правото на избор, читателят открива своята истина. А вестник „Седем” му гарантира моралното право на този избор!...
Защото не сме социалисти. С това заглавие големите ни писатели, сатирици и демократи скоро ще ни зарадват. А вестник „Седем” ще продължи да публикува събраните съчинения на тази тема
Дали тук не е скрита причината за перманентната тишина, попила в крясъците на българската журналистика и след падането на Берлинската стена? Защото зад десетките лъскави заглавия на нови вестници, в многогласния вой на номенклатурните журналистически кадри на партията, пременени като новоизлюпени демократи, в идиотските клишета и псевдомъдрости, с които пишманексперти „анализираха” поредното прокомунистическо управление на уж демократичния ни преход, бе стаена все една и съща „очевадна” липса. Липсата на отговори върху простичките въпроси: Защо България е на дъното? Защо доходите у нас останаха най-ниски? Защо престъпността е най-висока? Защо бившите партийни величия днес са най-богатите хора? Защо от 20-те години път към демократична Европа вече 16 години посоката определят бившите комунисти?! Вероятно защото са социалисти... В едноименното съчинение на Сергей Димитриевич, син на бившето партийно величие Станишев, несъмнено най-атрактивна е корицата. Няма да коментирам нейната „кореспонденция” с известния албум на Битълс... Та там ликът на автора е подреден до баба Тонка Обретенова. На мен обаче ми е интересно дали въпросният автор знае, че две дечица „от коляното” на баба Тонка са разстреляни без съд и присъда след Деветосептемврийския преврат от другарите... по погрешка. Тъй да се каже, в калабълъка. Такава е истината.
А хората, които все още държат на истината, четат вестник „Седем”. В евангелието на Лука пише – Ще познаете истината и истината ще Ви направи свободни... Ботев перефразира библейската мъдрост и като мото на в. „Дума на българските емигранти” зазвуча: ”Истина-та е свята; Свобода-та е мила”. Комунистите откраднаха заглавието на Ботевия вестник (тази тяхна клептомания е много интересна в исторически план). Но не посмяха да осквернят думата „истина”. За тях тя е опасна и „мръсна” дума. Или поне радиоактивна... Вестник „Седем” се роди на фона на патетичното квакане „Вервайте ми!...” Той беше един от малкото ясни и чисти гласове, който проговори, за да казва истината през онези последни години, в които истината стана дефицитна като социалния ни прогрес. Защото, уважаеми дами и господа, истината не е еднозначно внушение. Не е точка. Тя е интервал от точки, двата полюса на който отвеждат и към Библията, и към Шекспир. Единият от тях казва – Няма нищо ново под слънцето! А другият изрича с гласа на Хамлет – Има много нови неща под слънцето, приятелю Хорацио, за които нашата бедна философия не е и подозирала! Там някъде, в правото на избор, читателят открива своята истина. А вестник „Седем” му гарантира моралното право на този избор!...
Защото не сме социалисти. С това заглавие големите ни писатели, сатирици и демократи скоро ще ни зарадват. А вестник „Седем” ще продължи да публикува събраните съчинения на тази тема
08 април, 2009
- Гарсон бе, хей! Юн каве...
Спомняте ли си оня епизод от „Бай Ганю”, в който героят се обръща с тази „изящна” фраза към швейцарския келнер, отбелязвайки самодоволно: „Не съм ги забравил тия ваджии френските...” Действието се развива в едно кафене, в което от сутрин до вечер поне три маси са заети от български студенти, играещи табла. И докато разказвачът се чуди кога тия млади хора четат, по какъв начин усвояват европейската култура – Ганю Балкански се възхищава на сербезлъка на нашите момчета. Едно от тях (с три „медаля” на гърдите) очевидно е объркало патриотичните достойнства с интелектуалните такива и е вдигнало „гранд скандал” на ръководството на местния университет. Понеже в България е със „заслуги” и „знае законите на пръсти”, то иска за три месеца да стане доктор... Обаче родината на швейцарските крави, часовници и банки още във времето на Алеко Константинов си има образователно законодателство. И въпросното не се интересува нито от „прослужения списък”, нито от прокурорските протекции, нито от съобръженията и бабаитлъка на нашенския кандидат. То е определило какво е това преподавателски труд; регламентирало е определени критерии за знание и не подарява никому дипломи...
И си мисля – дали модерният български проектозакон за образование поне малко ще ни доближи да Швейцария от времето на Щастливеца? Защото, формално погледнато, той звучи много „по европейски”, що се отнася до „фасадната” страна на нещата; до представата за „структурата” на началното, средно и висше образование. Моделът - би казал бай Ганю - е „лъскав”. Но ако внимателно се вгледате в текста, или практически сте се занимавали с образование и наука, ще Ви настръхне косата. Ще останете, например, с впечатление, че тайната на качественото образование е свързана с един единствен фактор – да няма свободен час в училище! Щото, имат ли поне един свободен час, учениците тутакси оглупяват, забравят всичко, което са учили и дисциплината им рухва. Поради причина на което просветните експерти са се повгледали в героическата българска история, изровили са спомена за хвърковатата чета на Бенковски и са сътворили нейното педагогическо подобие в проектозакона. А се поболее даскалът по математика, например, тутакси мобилна група от специалисти по чуждоезиково обучение връхлита осиротялата класна стая и превежда словестната математическа задача на френски. Ако пък грип покоси неколцина учители, лично директорът се заема с обучението на подрастващите... А ако, недай Боже, и това не е достатъчно (щото май вече са посъкратени десетина хиляди учители и вероятно два пъти по толкова сами са напуснали) – майката му е в нанотехнологиите. Нали с 50 млн. лева правителството тихомълком си спретна компания за нанотехнологии! И понеже вече си имаме и суперкомпютър за над пет милиона, пък и най- вероятно старата структура на бившата ДС – „Научно-техническа информация” към Първо главно управление, която трябваше да краде научните тайни на империализма, тайно е възстановена, въпросът е решен. Пенсионираните разведки крадат образователните тайни на Запада; суперкомпютърът ги разшифрова (щото тайните винаги са шифровани); чрез нанотехнологии тайните се записват на свръхминиатюрен чип, който се инжектира на всички български ученици. Така в обозримо бъдеще въобще няма да има нужда от учители; още няколко хиляди български училища ще бъдат закрити, а сградният фонд – използван по предназначение за излизане от кризата. Одобреният вече закон за образованието ще стане единствен легитимен източник на информация за дереджето на българската просвета, а свирепите наказателни мерки и вечерният ученически час ще се грижат всеки млад българин да получи своята нанодоза знание!...Ако моделът се окаже успешен – бухай инжекции на целокупния български народ! И понеже нанотехнологията се занимава преди всичко с контрола на веществото на микроскопично ниво (при размери по-малки от милиметър), и най-миниатюрните достижения на бъдещото комунистическо управление ще бъдат представяни като епохални постижения на високите технологии...
Ще кажете – ама това не е разсъждение върху проектозакона по същество... А мигар е разсъждение по същество идиотският спор дали в училище трябвало било да се изучава вероучение и доколко религията или атеизмът били обител на висока нравственост!.. Тя, думичката „атеизъм” си е галена рожба на Соца, а по въпроса за религията още Каравелов изрече: „Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята// Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!...” Разговор по същество ще има, когато видя закон, сътворен от учители. И този закон обясни на колегията какво трябва да прави, за да бъдат интересни уроците в класната стая... На родителите - защо трябва да възпитават у децата си уважение към класната стая. А на учениците – защо образованието е върховна ценност на европейската цивилизация! На това му казват „визия за бъдещето”...
За съжаление, в навечерието на изборите поне управляващите не предлагат подобна визия. Предлагат само просветни експерти, които гордо обикалят културното пространство на Европа и авторитетно подвикват:
- Гарсон бе, ей! юн каве...
И си мисля – дали модерният български проектозакон за образование поне малко ще ни доближи да Швейцария от времето на Щастливеца? Защото, формално погледнато, той звучи много „по европейски”, що се отнася до „фасадната” страна на нещата; до представата за „структурата” на началното, средно и висше образование. Моделът - би казал бай Ганю - е „лъскав”. Но ако внимателно се вгледате в текста, или практически сте се занимавали с образование и наука, ще Ви настръхне косата. Ще останете, например, с впечатление, че тайната на качественото образование е свързана с един единствен фактор – да няма свободен час в училище! Щото, имат ли поне един свободен час, учениците тутакси оглупяват, забравят всичко, което са учили и дисциплината им рухва. Поради причина на което просветните експерти са се повгледали в героическата българска история, изровили са спомена за хвърковатата чета на Бенковски и са сътворили нейното педагогическо подобие в проектозакона. А се поболее даскалът по математика, например, тутакси мобилна група от специалисти по чуждоезиково обучение връхлита осиротялата класна стая и превежда словестната математическа задача на френски. Ако пък грип покоси неколцина учители, лично директорът се заема с обучението на подрастващите... А ако, недай Боже, и това не е достатъчно (щото май вече са посъкратени десетина хиляди учители и вероятно два пъти по толкова сами са напуснали) – майката му е в нанотехнологиите. Нали с 50 млн. лева правителството тихомълком си спретна компания за нанотехнологии! И понеже вече си имаме и суперкомпютър за над пет милиона, пък и най- вероятно старата структура на бившата ДС – „Научно-техническа информация” към Първо главно управление, която трябваше да краде научните тайни на империализма, тайно е възстановена, въпросът е решен. Пенсионираните разведки крадат образователните тайни на Запада; суперкомпютърът ги разшифрова (щото тайните винаги са шифровани); чрез нанотехнологии тайните се записват на свръхминиатюрен чип, който се инжектира на всички български ученици. Така в обозримо бъдеще въобще няма да има нужда от учители; още няколко хиляди български училища ще бъдат закрити, а сградният фонд – използван по предназначение за излизане от кризата. Одобреният вече закон за образованието ще стане единствен легитимен източник на информация за дереджето на българската просвета, а свирепите наказателни мерки и вечерният ученически час ще се грижат всеки млад българин да получи своята нанодоза знание!...Ако моделът се окаже успешен – бухай инжекции на целокупния български народ! И понеже нанотехнологията се занимава преди всичко с контрола на веществото на микроскопично ниво (при размери по-малки от милиметър), и най-миниатюрните достижения на бъдещото комунистическо управление ще бъдат представяни като епохални постижения на високите технологии...
Ще кажете – ама това не е разсъждение върху проектозакона по същество... А мигар е разсъждение по същество идиотският спор дали в училище трябвало било да се изучава вероучение и доколко религията или атеизмът били обител на висока нравственост!.. Тя, думичката „атеизъм” си е галена рожба на Соца, а по въпроса за религията още Каравелов изрече: „Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята// Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!...” Разговор по същество ще има, когато видя закон, сътворен от учители. И този закон обясни на колегията какво трябва да прави, за да бъдат интересни уроците в класната стая... На родителите - защо трябва да възпитават у децата си уважение към класната стая. А на учениците – защо образованието е върховна ценност на европейската цивилизация! На това му казват „визия за бъдещето”...
За съжаление, в навечерието на изборите поне управляващите не предлагат подобна визия. Предлагат само просветни експерти, които гордо обикалят културното пространство на Европа и авторитетно подвикват:
- Гарсон бе, ей! юн каве...
24 март, 2009
Образование – ах, тази скучна тема
Днес е 25 март – 84-ият ден в годината според григорианския календар. До края на въпросната година остават още 281 дни. Каква точно е разликата между григорианския и юлианския календар е известно на хора, които имат историческа култура и знания. Онези, които нямат такива знания, но пък са на „ти” с нашата православна култура, свързват датата с християнския празник „Благовещение”... А за една представителна извадка от народонаселението, което няма време да се занимава с глупости, сряда е просто поредният скучен делник, който най-много да излюпи поредната политическа клюка. По-важен е четвъртъкът – тогава има заседание на Министерския съвет. Това българинът знае по дефиниция, защото е политически грамотен, носи гените на един от най-интелигентните етноси в света, а и с възрожденски патос тачи образованието... Та е обърнал внимание на клюката от миналия четвъртък, когато просветният министър Даниел Вълчев напуснал възмутен заседание, ръководено от вицепремиера Емел Етем. Любимката на българския народ замествала премиера Сергей Димитриевич, юрнал по важни държавни дела и набързо отложила обсъждането на проектозакон за образованието. Журналистическата гилдия вкупом се сети, че текстът предвиждал забрана за носене на религиозни символи в училище. Мисълта, че българското образование ще бъде спасено от нашествието на шалвари и фереджета, тутакси ще да е превърнала нашенските пишман-националисти във върли фенове на проектозакона!..Логиката е ясна – щом Емел Етем не го иска, значи е читав!
Е да, ама не – както изразително казваше Петко Бочаров. Законът не само не е читав, ами направо си е идиотски. Щото му е сбъркана философията... Тоест, той си е даже много хубав за псевдоинтелигента, за неграмотния, за невежите. За ония, които воглаве с министъра на просветата са убедени, че „желязна дисциплина” е „необходимо и достатъчно условие” (спомнете си часовете по математика) за качествено образование. Че опрятен външен вид + свирепи наказателни мерки + камери в класната стая (да не преписват айдуците) + матури = просперитет на българското училище. Дума да няма, дисциплината и външната оценка са много важни. Но аз искам да попитам – защо не се промени дисциплината в парламента? Има ли „външна оценка” за „грамотността” на правителството? ЕС и реакциите на ЕС са външната оценка на управлението. И променя ли се управлението? Нека си кажем, че какъвто и закон да бъде гласуван, ако това, същото управление продължи, нищо няма да се промени нито в образователната система, нито в живота ни. А докато просветното министерство е разменна монета в политическата далавера, българинът ще намира модерно образование само извън България...
Някои ще кажат – добре де, нали все пак трябва да има дисциплина! Нали трябва ученици и учители да ходят прилично облечени? Ще ги попитам –вие усетихте ли „дисциплиниращия” ефект от въвеждането на вечерен ученически час? Помните ли колко приказки се изприказваха за нуждата от тази мярка... За какъв „порядък” във външния вид говорим, след като от телевизионния екран всяка вечер полугола поп дива друса силиконови прелести; след като в поредното риалити шоу лъсва поредната неприлично облечена звезда (бихте могли, разбира се, ми дадете дефиниция за приличност). Очевидно е дълбокото неразбиране за границата между нашия индивидуален вкус и универсалната етична норма, налагаща определени естетически параметри на вкуса... Това правителство ли ще „определи” въпросната норма?! Що се отнася до битката срещу „религиозните попълзновения” в училище – че то нашето образование този въпрос го е решило преди повече от 130 години, категорично отстоявайки светския характер на обучението в България...
Другаде е скрит „ключът от бараката”, уважаеми дами и господа. Ако сте си дали труда да погледнете този доста обемен проектозакон за образованието, щяхте да откриете, че в него се говори за всичко друго, но не и за мястото на учителя в това образование. Че липсва най-важното условие за качеството на подобен закон – ясно и точно определение, регламентиращо спецификата на учителския труд. Как мислите, дали в икономическия живот на една страна е важно да има ясна представа за цената на труда? Е, същото се отнася за връзката между образование и специфика на учителския труд. Защото един качествен урок, който ще накара учениците да затаят дъх, се готви с часове. В него преподавателят знае с точност до минута какви въпроси задава, какви мисли провокира, какви отговори трябва да получи. Каква ще бъде реакцията на младите хора; в кой момент чисто познавателният процес се превръща в психотерапия, а тя отвежда към нравствено-етични проблеми, за да се положат и темелите на патриотичното възпитание... Учителят трябва да бъде експерт по конфликтология – и тогава няма проблеми с дисциплината. Да бъде актьор – но актьорът репетира за всяко представление, нали? Ще речете – де таквиз учители? Ами накарайте правителството да спретне закон, с помощта на който да ги търси, намира и изгражда! Нашите деца са достатъчно интелигентни. Те разбират тази истина. Въпросът опира до родителите...
Е да, ама не – както изразително казваше Петко Бочаров. Законът не само не е читав, ами направо си е идиотски. Щото му е сбъркана философията... Тоест, той си е даже много хубав за псевдоинтелигента, за неграмотния, за невежите. За ония, които воглаве с министъра на просветата са убедени, че „желязна дисциплина” е „необходимо и достатъчно условие” (спомнете си часовете по математика) за качествено образование. Че опрятен външен вид + свирепи наказателни мерки + камери в класната стая (да не преписват айдуците) + матури = просперитет на българското училище. Дума да няма, дисциплината и външната оценка са много важни. Но аз искам да попитам – защо не се промени дисциплината в парламента? Има ли „външна оценка” за „грамотността” на правителството? ЕС и реакциите на ЕС са външната оценка на управлението. И променя ли се управлението? Нека си кажем, че какъвто и закон да бъде гласуван, ако това, същото управление продължи, нищо няма да се промени нито в образователната система, нито в живота ни. А докато просветното министерство е разменна монета в политическата далавера, българинът ще намира модерно образование само извън България...
Някои ще кажат – добре де, нали все пак трябва да има дисциплина! Нали трябва ученици и учители да ходят прилично облечени? Ще ги попитам –вие усетихте ли „дисциплиниращия” ефект от въвеждането на вечерен ученически час? Помните ли колко приказки се изприказваха за нуждата от тази мярка... За какъв „порядък” във външния вид говорим, след като от телевизионния екран всяка вечер полугола поп дива друса силиконови прелести; след като в поредното риалити шоу лъсва поредната неприлично облечена звезда (бихте могли, разбира се, ми дадете дефиниция за приличност). Очевидно е дълбокото неразбиране за границата между нашия индивидуален вкус и универсалната етична норма, налагаща определени естетически параметри на вкуса... Това правителство ли ще „определи” въпросната норма?! Що се отнася до битката срещу „религиозните попълзновения” в училище – че то нашето образование този въпрос го е решило преди повече от 130 години, категорично отстоявайки светския характер на обучението в България...
Другаде е скрит „ключът от бараката”, уважаеми дами и господа. Ако сте си дали труда да погледнете този доста обемен проектозакон за образованието, щяхте да откриете, че в него се говори за всичко друго, но не и за мястото на учителя в това образование. Че липсва най-важното условие за качеството на подобен закон – ясно и точно определение, регламентиращо спецификата на учителския труд. Как мислите, дали в икономическия живот на една страна е важно да има ясна представа за цената на труда? Е, същото се отнася за връзката между образование и специфика на учителския труд. Защото един качествен урок, който ще накара учениците да затаят дъх, се готви с часове. В него преподавателят знае с точност до минута какви въпроси задава, какви мисли провокира, какви отговори трябва да получи. Каква ще бъде реакцията на младите хора; в кой момент чисто познавателният процес се превръща в психотерапия, а тя отвежда към нравствено-етични проблеми, за да се положат и темелите на патриотичното възпитание... Учителят трябва да бъде експерт по конфликтология – и тогава няма проблеми с дисциплината. Да бъде актьор – но актьорът репетира за всяко представление, нали? Ще речете – де таквиз учители? Ами накарайте правителството да спретне закон, с помощта на който да ги търси, намира и изгражда! Нашите деца са достатъчно интелигентни. Те разбират тази истина. Въпросът опира до родителите...
04 март, 2009
Размисли за Свободата
Спомняте ли си оня виц от времето на соца, в който учетелката попитала децата кого най-много трябва да обичаме ние, българите. И понеже не и се слушали неудобни отговори, упорито отказала да види вдигнатата ръка на Иванчо. Дала думата на Марийка, която задъхано изрецитирала, че най-много трябва да обичаме руските братя, които два пъти са дошли и два пъти са ни освободили – от турците и фашистите... Последвал въпросът – а кого най-много трябва да мразим? Тук вече Иванчо получил думата и категорично отсякъл, че най-много трябва да мразим американците. Щото, не стига, че не са ни освободили два пъти, ами и сега не искат да дойдат...
Сещам се за този анекдот във връзка със знаменателната дата 3 март, която винаги е извиквала у мен противоречиви чувства. Азбучна истина е, че хората най-обичат такива размисли, които не ги принуждават да мислят. Но поне мислите у нас никога не са били облагани с данъци. Та си заслужава да поръзсъждаваме - защо в историята ни толкова много се говори за освобождение и толкова малко – за свобода (извън контекста „борба за свобода”)? Освобождението на България като исторически факт би трябвало най-малкото да ни припомни, че създаването на „Задунайска губерния” е част от стратегически план, изразяващ великоимперските амбиции на Русия. Това е безспорна истина. Спорен е въпросът доколко този план се реализира... Е да, ама събитието носи свобода на българите! Хубаво, но как ще познаят свободата ония, които никога не са я познавали? Зяпайки възторжено оръжията на въоръжените до зъби освободители?! България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Вероятно за да не забравяме, че те са трасирали пътя към свободата. Само дето още в житието на поп Стойко Владиславов има един епизод, в който пиян турчин насочва пушка към героя, за да го накара да приеме „правата” вяра... А Софроний измъчено изрича:” Ефенди, хич вяра с пушка става ли?...”
Някяк си съм склонен да се доверя повече на изстраданата истина в словото на Софроний Враченски, отколкото в помпозните дрънканици на истрически неграмотни люде. Или достатъчно грамотни, та да се стремят да извикат у народонаселението коленопреклонни чувства и верноподанически настроения в стил „Кат Русия няма втора...” Щото, свикне ли въпросното народонаселение с мисълта, че все някой го е освобождавал и ще го освобождава, освободителният процес продължава! Такъв народ ще го освобождават и от правото да мисли, и от мисълта , че има право да гласува на избори и да променя съдбата си. Ще го освобождават от отговорността да бъде критичен към управляващите и с граждански действия да ги изрита от управлението, ако са некъдърни да управляват... Ще го освобождават от щастието да се радва на държавата си, защото тя отдавна е лишена от държавност. Не вярвате ли? Миналата седмица, на Благовещение, част от софийското народонаселението около пресечката на Оборище и Черковна получи благата вест, че електроснабдяването му е прекъснато. Поради причина, че са просрочени с няколко дена изплащанията на сметките... Независимо, че висши държавни чиновници ни убеждаваха от телевизионния екран как през зимния сезон подобни деяния са невъзможни. И независимо, че ЧЕЗ в нарушение на закона продължава да отчита сметките на тримесечие. Само не си мислете, че е виновна въпросната компания – тя си наела нашенска фирма, която хукнала да развива бушоните. За навиването им – 40 лева! И ти си освободен от тъмнината и студа...
Ще кажете – ама това е инцидентен случай. И какво общо има с националния празник? Има, има... Точно толкова, колкото рекламата за салам със свободата. Нали се сещате – „Свободата, Санчо, е най-висшето благо... – И саламът си го бива, Ваша милост!...” И българинът, като един същи рекламен Дон Кихот, изпаднал в трагическо раздвоение, на 3 март смръщено си мърмори: „...Свободата!...Саламът!?...”
Само дето още Станислав Йежи Лец иронично отбелязва, че квадратурата на свободата най-точно се изчислява с ъглите на усмивката.
Сещам се за този анекдот във връзка със знаменателната дата 3 март, която винаги е извиквала у мен противоречиви чувства. Азбучна истина е, че хората най-обичат такива размисли, които не ги принуждават да мислят. Но поне мислите у нас никога не са били облагани с данъци. Та си заслужава да поръзсъждаваме - защо в историята ни толкова много се говори за освобождение и толкова малко – за свобода (извън контекста „борба за свобода”)? Освобождението на България като исторически факт би трябвало най-малкото да ни припомни, че създаването на „Задунайска губерния” е част от стратегически план, изразяващ великоимперските амбиции на Русия. Това е безспорна истина. Спорен е въпросът доколко този план се реализира... Е да, ама събитието носи свобода на българите! Хубаво, но как ще познаят свободата ония, които никога не са я познавали? Зяпайки възторжено оръжията на въоръжените до зъби освободители?! България цялата е осеяна от статуи, патетично размахали пушки, шмайзери и бомби. Вероятно за да не забравяме, че те са трасирали пътя към свободата. Само дето още в житието на поп Стойко Владиславов има един епизод, в който пиян турчин насочва пушка към героя, за да го накара да приеме „правата” вяра... А Софроний измъчено изрича:” Ефенди, хич вяра с пушка става ли?...”
Някяк си съм склонен да се доверя повече на изстраданата истина в словото на Софроний Враченски, отколкото в помпозните дрънканици на истрически неграмотни люде. Или достатъчно грамотни, та да се стремят да извикат у народонаселението коленопреклонни чувства и верноподанически настроения в стил „Кат Русия няма втора...” Щото, свикне ли въпросното народонаселение с мисълта, че все някой го е освобождавал и ще го освобождава, освободителният процес продължава! Такъв народ ще го освобождават и от правото да мисли, и от мисълта , че има право да гласува на избори и да променя съдбата си. Ще го освобождават от отговорността да бъде критичен към управляващите и с граждански действия да ги изрита от управлението, ако са некъдърни да управляват... Ще го освобождават от щастието да се радва на държавата си, защото тя отдавна е лишена от държавност. Не вярвате ли? Миналата седмица, на Благовещение, част от софийското народонаселението около пресечката на Оборище и Черковна получи благата вест, че електроснабдяването му е прекъснато. Поради причина, че са просрочени с няколко дена изплащанията на сметките... Независимо, че висши държавни чиновници ни убеждаваха от телевизионния екран как през зимния сезон подобни деяния са невъзможни. И независимо, че ЧЕЗ в нарушение на закона продължава да отчита сметките на тримесечие. Само не си мислете, че е виновна въпросната компания – тя си наела нашенска фирма, която хукнала да развива бушоните. За навиването им – 40 лева! И ти си освободен от тъмнината и студа...
Ще кажете – ама това е инцидентен случай. И какво общо има с националния празник? Има, има... Точно толкова, колкото рекламата за салам със свободата. Нали се сещате – „Свободата, Санчо, е най-висшето благо... – И саламът си го бива, Ваша милост!...” И българинът, като един същи рекламен Дон Кихот, изпаднал в трагическо раздвоение, на 3 март смръщено си мърмори: „...Свободата!...Саламът!?...”
Само дето още Станислав Йежи Лец иронично отбелязва, че квадратурата на свободата най-точно се изчислява с ъглите на усмивката.
14 февруари, 2009
Пропагандата
През 2007-ма на български бе преведена книгата на Сергей Минаев „Media Sapiens – дневник на информационния терорист”. Увлекателно четиво за млад, талантлив и циничен медиен експерт, който често пише речите на управляващи политици. При това героят е прозрял, че разсъжденията на Гьобелс – министър на пропагандата на Третия райх, са много подходящи за адаптация към нашата реалност. Скандалното разкриване на тази манипулация води до поредица от събития, които поставят младия човек начело на медиен щаб на опозицията срещу президента Путин... Книгата е истински справочник за мръсни политически практики и пропагандни трикове, сякаш обобщени в думите: „Днес е важно не това, какво в действителност се е случило, а онова, което средствата за масова информация са решили да превърнат в новина на деня. Живеем в едно риалитишоу, което медиите ни спретват ежедневно. А зад всичко стоят умни и нахакани пиари, наети от алчни за власт политици или от мутри, драпащи да излязат на светло като почтени бизнесмени...” Тези думи звучат някак много истински, нали? Но знаете ли, ако прочетете внимателно привидно искрения и тъжен разказ за деморализирането и нравствената деградация на медийния спец Антон Дроздиков, ще останете със странното впечатление, че специалните служби в Русия са сбирщина от неграмотни малоумници. Путин е добродушен и доста безпомощен политик, който въобще не е превърнал отечеството си в полицейска държава. Западът е в състояние да провокира гранични конфликти с Грузия когато си поиска, а злото, намерило убежище в медийната практика, е внимателно култивирано и отглеждано извън границите на необятната, изпростяла и все пак прекрасна руска страна!...
Ето това, уважаеми дами и господа, е пропаганда от висока класа. Защото съчетава огромен процент истини с полуистини и съвсем мъничко отявлени лъжи, които стават по-истински от истината. А, както иронично отбелязва Тери Пратчет, докато истината си обуе ботушите, лъжата два пъти ще обиколи света... И доколкото манипулативните практики в медиите не са нещо непознато за сивия ни делник, ще побързам да ви успокоя. У нас те са различни! Не търсете изтънчен професионализъм; млади и нахакани пиари; блестящи мозъчни тръстове за дезинформация. Не се притеснявайте, че ще ви манипулират със средствата на субмолекулярна сугестия... Лицата на пропагандаторите, възхваляващи идиотското управление на тричленката, са до болка познати ; статистическите изследвания, които поставят социалистите ако не на първо, то поне устойчиво на второ място по популярност, са банално еднакви... У нас пропагандната война – особено в навечерието на избори и след управление на социалисти – се води примитивно, безочливо, по Гьобелсофски. В духа на максимата, че една лъжа, повторена сто пъти, вече е истина. Например, вече осма година твърдението, че Костов е виновен за всичко негативно в България, не слиза от устата на „авторитетите”, коментиращи какво точно става в България... Твърдението, че „дясното” е в перманентна криза, е мото за казионните политолози (искате ли да познаете да три пъти имената им?!). А тиражираната простотия, че богатството у нас вече е завинаги разпределено, че богатите ще бъдат винаги богати, а бедните – вечно бедни, би трябвало да мотивира електората да си наляга парцалите, да загърби политическия живот и да се примири с факта, че го управляват маскари... Защото, абе нали всички са маскари !...
Но истинската, „запазена марка” на политическата пропаганда, практикувана от „правоимащите” у нас, винаги е била да прибягват до арсенала на руморологията (наука за слуховете, от лат. Rumor – слух, мълва, злословие). Като те запържат с някой слух, иди доказвай после, че не си камила или че нямаш сестра. Отклонявай вниманието на народонаселението с измъчени псевдосензацийки (например, как в сиренето нямало сирене - прозрение свише, връхлетяло изневиделица виден политик).Заливай го от телевизионния екран с шоупрограми и силиконови прелести. Прави се на ампи, когато чуеш неудобен въпрос – и тиражирай в послушните медии слухове. От полуистини до безочливи лъжи. Напиши, че ДСБ се готви за коалиция с комунистите. СДС – с царистите. А всички останали десни отиват при Доган!.. Фабриката за илюзии може и да е затворена, но фабриката за слухове бълва – и ще бълва своята продукция, без да се плаши от икономическа криза... Само, дето каквито и да ги дрънка пропагандната машина, няма да промени факта, че България е на дъното. Че електоратът ни е най-бедният в ЕС. Че европейските критики към управлението на страната са безпрецедентни. Че животът на хората е застрашен, джобовете им – празни, а бъдещето на децата им – заплашено... Утре ще чуете оценките от поредния критичен доклад на ЕС. Сещатели се какви ще бъдат? И с каквато и пропагандна помия да ни заливат после, с каквито и слухове да оправдават поредния провал, българинът ще си каже (в духа на своя любим премиер): „Кой е виновен? Папата римски?!”
Можеш безкрайно да лъжеш един човек; можеш дълго да лъжеш група хора, но никога не можеш вечно да лъжеш цял народ.
Ето това, уважаеми дами и господа, е пропаганда от висока класа. Защото съчетава огромен процент истини с полуистини и съвсем мъничко отявлени лъжи, които стават по-истински от истината. А, както иронично отбелязва Тери Пратчет, докато истината си обуе ботушите, лъжата два пъти ще обиколи света... И доколкото манипулативните практики в медиите не са нещо непознато за сивия ни делник, ще побързам да ви успокоя. У нас те са различни! Не търсете изтънчен професионализъм; млади и нахакани пиари; блестящи мозъчни тръстове за дезинформация. Не се притеснявайте, че ще ви манипулират със средствата на субмолекулярна сугестия... Лицата на пропагандаторите, възхваляващи идиотското управление на тричленката, са до болка познати ; статистическите изследвания, които поставят социалистите ако не на първо, то поне устойчиво на второ място по популярност, са банално еднакви... У нас пропагандната война – особено в навечерието на избори и след управление на социалисти – се води примитивно, безочливо, по Гьобелсофски. В духа на максимата, че една лъжа, повторена сто пъти, вече е истина. Например, вече осма година твърдението, че Костов е виновен за всичко негативно в България, не слиза от устата на „авторитетите”, коментиращи какво точно става в България... Твърдението, че „дясното” е в перманентна криза, е мото за казионните политолози (искате ли да познаете да три пъти имената им?!). А тиражираната простотия, че богатството у нас вече е завинаги разпределено, че богатите ще бъдат винаги богати, а бедните – вечно бедни, би трябвало да мотивира електората да си наляга парцалите, да загърби политическия живот и да се примири с факта, че го управляват маскари... Защото, абе нали всички са маскари !...
Но истинската, „запазена марка” на политическата пропаганда, практикувана от „правоимащите” у нас, винаги е била да прибягват до арсенала на руморологията (наука за слуховете, от лат. Rumor – слух, мълва, злословие). Като те запържат с някой слух, иди доказвай после, че не си камила или че нямаш сестра. Отклонявай вниманието на народонаселението с измъчени псевдосензацийки (например, как в сиренето нямало сирене - прозрение свише, връхлетяло изневиделица виден политик).Заливай го от телевизионния екран с шоупрограми и силиконови прелести. Прави се на ампи, когато чуеш неудобен въпрос – и тиражирай в послушните медии слухове. От полуистини до безочливи лъжи. Напиши, че ДСБ се готви за коалиция с комунистите. СДС – с царистите. А всички останали десни отиват при Доган!.. Фабриката за илюзии може и да е затворена, но фабриката за слухове бълва – и ще бълва своята продукция, без да се плаши от икономическа криза... Само, дето каквито и да ги дрънка пропагандната машина, няма да промени факта, че България е на дъното. Че електоратът ни е най-бедният в ЕС. Че европейските критики към управлението на страната са безпрецедентни. Че животът на хората е застрашен, джобовете им – празни, а бъдещето на децата им – заплашено... Утре ще чуете оценките от поредния критичен доклад на ЕС. Сещатели се какви ще бъдат? И с каквато и пропагандна помия да ни заливат после, с каквито и слухове да оправдават поредния провал, българинът ще си каже (в духа на своя любим премиер): „Кой е виновен? Папата римски?!”
Можеш безкрайно да лъжеш един човек; можеш дълго да лъжеш група хора, но никога не можеш вечно да лъжеш цял народ.
„ Колкото по-чудовищно излъжеш, толкова по-скоро ще ти повярват. Обикновените хора започват да вярват по-бързо в голямата лъжа, отколкото в малката. Защото знаят, че самите те са способни да излъжат за нещо малко, но се притесняват да излъжат за нещо много голямо...Ето защо широките маси дори не могат да си представят, че някой е способен на чак толкова големи лъжи. И дори да им обясниш, че лъжата е чудовищна, те ще продължат да се съмняват и ще мислят, че в нея има частица истина...”
Шиклгрубер, носещ звънкото име Хитлер
„ Радиото и вестниците трябва да информират нашите съветски хора именно за онова, за което партията е приела, че трябва да бъдат информирани. Дори ако някой реши, че това е лъжа, то не е, защото партията никога не лъже...”
Джугашвили, именуван още Сталин
„Това не означава, че искаме да превърнем радиото в безгръбначен служещ на нашите политически интереси. Новата германска политика отхвърля всякакви пристрастни ограничения.Ние искаме стая за развлечения, за популярни изкуства, игри, шеги и музика... Но преди всичко трябва да се централизират всички действия, свързани с радиото; духовните задачи да се поставят над техническите; да се въведе принципа на лидерството, да се осигури ясен мироглед и този мироглед да се представя по гъвкав начин...”
Йосиф Гьобелс, „Радиото като осмата велика сила”
Абонамент за:
Публикации (Atom)