Размисли за паронимията, пунктуацията и Хегел

Има една шопска максима, която категорично отсича – „най-мразим да мислим“! А друго съждение – с вероятен произход градския фолклор – направо разгръща реалистичните измерения на тази тема: „Една патка мислила, мислила, па умряла“. Няма да коментираме откъде у „гражданите“ толкова селскостопански и зоологически познания. Все пак народната мъдрост се опитва да реабилитира нашенската менталност с поговорката: Който пее, зло не мисли – което пък би накарало страничен наблюдател да подозира, че нормалното състояние на българското човечество е да замисля злини, когато не се занимава с вокално изкуство – като следовник на традициите от родината на Орфея… Но тъй като поне мисленето у нас никога не е било облагано с данъци (което не значи, че в определени случаи мислещите не са били налагани с тежки предмети) – ще си позволим да поразсъждаваме върху „триадите“ бит, мисловност и матури. Според философията „ триади“ е схема на развитие, разработена от Хегел, която очертава три фази на това развитие – теза, антитеза и синтеза. Ние обаче ще надникнем отвъд Хегеловата теория, започвайки с матурите – този „кротък апокалипсис“ , който всяко семейство със зрелостник изживява всяка година. Ако емоционалната енергия, която едно българско семейство е потрошило около изпитите, можеше да се „трансформира“ в електрическа например, толкова дискутирания въпрос с ядрената ни енергетика и цените на тока щеше да бъде кардинално решен… При това релативната връзка между родителски вълнения, ученически непукизъм и състояние на образователната ни система превръща резултата от матурите в синтез на правителствени политики, индивидуални съдби и исторически перспективи… И какви са резултатите от матурата по български език и литература, например? Защото задължителната матура по математика я отсвириха скоропостижно. Аналитично погледнато, това вероятно рефлектира върху цял кръг социални проблеми. Естествено, при това положение децата започват да „неглижират“ подготовката по математика („неглижирам“ е преходен глагол от несвършен вид със синоними – подценявам, пренебрегвам, пет пари не давам, не ме е еня, хич не ми пука и т.н.)… В резултат на което остават математически неграмотни. А това означава, че не разумяват какъв е в проценти икономическия ръст на Русия и ЕС; оттук – каква е икономическата и т.н. стойност на рублата и еврото; оттук – не са в състояние да сравнят несравнимите съотношения между Русия и нейните имперски мечти за „нео-СССР“ – и целия икономически, политически и културен потенциал на Европейския съюз. И оттук – малка вероятност да се обърнат към онези свои родители, които са фенове на Възраждане, Величие и други Величави политически недоразумения. Които крещят „Долу ЕС“; “Време е да излизаме от НАТО“; „Не искаме еврото“ и „Кат Русия няма втора…“. И да им рекат – бе скъпи родители, вий за идиоти ли ни мислите? Ние искаме да учим и да просперираме в Европа. Да пътуваме из Италия, Франция и Германия. Странно защо ни привличат също Англия, Нидерландия и Белгия – да не говорим за другите европейски страни. Искаме да ходим на бригади и да се образоваме в САЩ – и там ветрищата на „тръмпизма“ ще веят от ден до пладне… Не щем да се разхождаме по Арбат и да сечем дърва в Коми. Вие из мъртвите сибирски полета ли искате да ни разселите?!... Естествено, не всички са чели „Мъртвите сибирски полета“ на Виктор фон Фалк. Пък и да са я чели, текстът е малко труден за колективно разумяване. Иска известни познания по история, психология, политология, пък и по-висока езикова култура. Инак читателят ще заприлича на слугата на Чичиков от „Мъртви души“, който много обичал да чете, защото адски се „кефел“ да гледа как буквичките се нареждат в думички… Обаче на последната матура министерството за пореден път констатира, че учениците изпитват затруднения при „разчитане на конкретен смисъл на цитат от изучен текст или с осмисляне на конкретно твърдение и съотнасянето му към изучен текст“. А към неизучен? Вече доби гражданственост идиотския израз „четене с разбиране“. Въпросът за език и мислене е един от основните във философията… Може ли да има четене без разбиране? В житейски план обаче това е малко като оня епизод от книгата на Илф и Петров „Дванадесетте стола“, в който Остап Бендер е дал една рубла на вратаря Тихон, за да ползва стаичката му и разгръща на спокойствие таланта си на велик комбинатор. Вечерта „труженикът на метлата“ се връща пиян като талпа; Остап задава резонния въпрос – може ли да се напие така човек с една рубла? А портиерът измучава – М-може… Четене и слушане без разбиране! Точно така например сума депутати осмислят актуалните въпроси за националните проблеми и наднационалните колизии. И в това няма нищо странно – някак бързичко привикнахме с метаморфозата на довчерашния дребен счетоводител в крупен експерт по макроикономика. На продавача от кварталния плод-зеленчук в специалист по екология. На говедаря – в „бизнесмен“; полуграмотното борче в представител на „националноотговорния капитал“; а бившия комсомолски секретар-послушко – в част от „политическия елит“. И така повече от три десетилетия! Затова войнстващата неграмотност и посредственост ни заливат отвсякъде… Колкото и парадоксално да изглежда, от някаква гледна точка именно матурата по български език и литература се оказва онова „криво огледало“, в което „синтезираната истина“ се блещи срещу нас с уродливите си очертания. Средна оценка 4,27 – браво; „език свещен на моите деди“ – туй отде беше?... Темата за нарушените когнитивни умения, за очевидния „дисонанс“ в областта на езика и мисленето изисква повече от 24 часа нонстоп разсъждения… Затова да се вгледаме само в определени „нюанси“ от езиковата грамотност на учениците. Защо срещат затруднения точно при пунктуацията и паронимията? Още когато изучават „Бай Ганю“, учениците са обърнали внимание на оня епизод, в който хапналият, пийнал и благодушно настроен герой е решил „да бистри политиката“; пита простодушно Иречек либерал ли е, или консерватор и обобщава:“…Май-май, че си консерва, както виждам…“ Споделя, че според него и едните, и другите са маскари – и обобщава „Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска….Келепир има в тая работа. Хората пари натрупаха, ти знайш ли?“ Така паронимията „консерватор – консерва“ се превръща в прецизен индикатор, с който определяте политическата култура и политическата неграмотност на цял народ. Чуете ли формулата: „и едните, и другите“ виждате знак на равенство между неравни величини. Кажете на днешния американец, че магарето и слонът са политически символи на едно и също, ще отнесете боя. Даже обръгналият на всичко българин ще потръпне, ако му речете че „диктатура“ и „демокрация“ са едно и също. Обаче има една категория нашенци, които са убедени, че всички са маскари, щото и двете думи започват с „Д“. Те и не обичат особено да четат. Затова пък обичат вестници с големи цветни картинки, на които силиконовите прелести на едрогърди красавици заместват Аз-Буки-то. Или търсят картинките в „нета“. Но групата на въпросните български граждани е многолюдна, богата и силна. Богата с категоричната си представа, че е компетентна по всеки въпрос. Че е на „ти“ с далаверата и за нея няма тайни в живота. И силна със свирепото си убеждение, че е все тая дали си консерватор или консерва, важното е, че келепир има в тая работа. Хората пари натрупаха! По-скромните представители на тази „представителна извадка“ не виждат разлика между „поликлиника“ и „полуклиника“ – а паронимията отвежда към проблемите на здравеопазването; за тях е все едно дали казват полилей, или полюлей (щото, нали, светилото се люлее под тавана), а тъй, като не свързват „поли“ с „много“, се объркват с думата „политика“. Глаголът „тикам“ – ясно, ами поли-то? Така паронимията става маркер за не особено висока езикова култура, скрита зад паронимна замяна и начин да прикриеш простотията си. Натурален акт, вместо нотариален акт, адресант и адресат, благоволение и благоговение – мнозина започват да възприемат паронимията като езикова норма… Чудно ли е, че на матурата децата се объркали при „срещата“ с нея? Що се отнася до пунктуацията, тук нещата са не по-малко интересни. Повечето ученици чудесно знаят класическия пример за теза и антитеза, при който една запетайка коренно променя смисъла. „Не всички критяни са лъжци.“ – „Не, всички критяни са лъжци“. Така парадоксът на Епименид става чудесен пример за значението на пунктуацията. Но отвежда и към трагичното раздвоение на българина, който изобщо не знае да използва ли пунктуационен знак или не в постулата: „Не всички политици са маскари – Не, всички политици са маскари“. И тази особеност на националната менталност рефлектира върху резултатите от матурата… Ще речете – добре де, ама къде е в цялата тая работа Хегел? Ами да направим малко интелектуално упражнение. Теза – Българският език е аналитичен, богат, невероятно интересен – а такива езици имат перспективно бъдеще и това е оптимистично! Антитеза – според резултатите от матурата познанията в областта на езика са посредствени и на национално равнище -това води към изводи, които са песимистични. Синтеза – В момента националната култура е в трагично състояние, а това дава отражение върху бит и душевност; обаче Хегел казва, че трагедията е конфликт между две истини… А сега помислете – какво точно се крие зад формулировката на Хегел?!

ХЕРАЛДИКАТА КАТО ТИРБУШОН – или от “VENI, VIDI, VICI” ДО VENI, VERMINI, VOMINI’’*

Едва ли някой би оспорил баналната истина, че символиката е без съмнение най-изначалният и дълбок начин за светогледно реагиране, да речем, през Средните векове. Защото човекът на тези векове сякаш е надарен с особен, „двоен” поглед. За него символичен смисъл имат имената и предметите, числата и фигурите, темпоралните и пространствени локализации, цветовете на дрехите и телесните жестове. Наблюдавайки веществената фигура, обем и цвят, той всъщност визира по-дълбочинни пластове и значения. Природните явления за него са и нещо друго – послания от някаква друга реалност; тайнствени знаци от някаква отвъдна смисловност. Тази своеобразна „трансцеденталност” е засилена от подчертаната склонност на Средновековното мислене към универсалност, към вместване на всяка реалия в световното цяло. Така и най-нищожният предмет, най-нищожното събитие, са вплетени в причинно-следствената верига на един глобален замисъл, отвеждащ към съдбовното човешко скиталчество от Гибелта към Спасението... Лесно можем да се досетим, че цялото многообразие на това светоусещане изкристализира в хералдиката. Тази наука за разпознаване, описване и тълкуване на гербовете, всъщност борави със символите, много от които са придобили универсалност през вековете и са създали нетрадиционен език, който далеч надхвърля равнището на обикновеното общуване. Това е актуално и за нашия модерен свят – във възраждането на символизма Мирча Елиаде, например, вижда една възможност за „спасение на съвременния човек от културния му провинциализъм”. И доколкото съвременният български човек от XXI век продължава да гази из блатото на балканския провинциализъм и нашенските си културни дивотии, може би един хералдически подход към битието би позволил да видим в друга светлина знаци, предмети и събития... които обикновено обръгналият на всичко нашенец тълкува като идиотизми. Но това не му пречи да търси и другите енигматични измерения на въпросните идиотизми… Завалял сняг, колите затънали в него; напекло слънце, язовирите пресъхнали – аха, природно бедствие. Глобални световни кризи, морални колизии – аха, „суета сует“… А може би – знак „свише”, насочващ погледа към определени министерства или символ за удивително мъдрата политика на България, в резултат на която у нас представите за Изток-Запад; ляво-дясно, важно и маловажно са тотално объркани?! Прави ли ви впечатление отношението на българина към знаците и символите на държавността? Всеки американец е склонен да побие в двора си националния флаг, а върху националния химн има толкова музикални интерпретации, че един меломан би могъл да открие в тях хобито си. Да сте чули нашенеца да си свирука химна? Или някой да импровизира на кларинет върху него? А когато от нечий прозорец се провеси трибагреника, доскоро телевизията тутакси го заснемаше и го излъчваше като сензационна новина... Защо електоратът толкова дълго негодуваше срещу така естественото желание на народните представители да се возят в мерцедеси S-класа? Отговор ни дава хералдиката; отговорът се крие в хералдическия знак върху националния ни герб... От незапомнени времена лъвът символизира сила и мощ. Но още в Средновековна България това гордо животно е натоварено с несвойствени функции. То е принудено да носи корона. Нашенецът знае – тежка е царската корона, дори когато е от картон. А старобългарската очевидно не е била картонена... По-късно господарят на животните е длъжен да изтърпи и тежестта на пет столетия робство. Как точно е оцелял българският лев, преследван от черкези, башибозук и редовна турска войска вече е друг въпрос. Съществува хипотеза, че в този период лъвът е претърпял известни мутагенни промени (вероятно е станал тревопасно, или се е развивал чрез фотосинтеза). Във всеки случай, с целия си царствен блясък и корона, българският лев отново надава енигматичен рев в епохата на Възраждането. „С левове златни” начело рисува шествието на героите победители възторженото слово на Ботев. И никой не пита нещастния Лъв дали гори от ентусиазъм да стане символ на Българското Национално Пробуждане. Него само Го зоват: „О, лъв, събуди се от дълбокий сън!”. Ама лъвът наш балкански не се буди – и сънят му царствен. Със самото си оцеляване той е извършил такъв исторически подвиг, че дрямката му е напълно оправдана... А когато се пробуди – цяла епоха отлетяла! И пак го товарят – сега трябва да се кипри върху българската банкнота и по съвместителство, върху Герба и Ценните книжа. Това ако не е уморително! Обаче той напряга царствена мощ и а-ха да покаже възможностите си, изтрещяват победните залпове на Девети Септември… Лъвът се вижда детрониран! Той пак си е емблематичен, ама вече и реалистичен. Короната я няма – звярът трябва да си припомни своето естествено, първично състояние. Той отново е символ, но пролетната умора не щади дори животните-символи. И те обичат да полегнат, па да се изтегнат на слънцето... Стряска го падането на Берлинската стена. Самата история натирва животното от тихия уют на клетката в зоологическата градина към неприветливия свят на икономическа конкуренция. Попаднал отново в джунглата на свирепия капитализъм, като символ на българската пара той трябва да се бори с разни пернати от банкноти оцветени в зелено, които поне на него му напомнят лешояди – тези санитари на природата... Крахът му е предопределен; напразно се опитват да го реанимират с връщане на коронката. Левът девалвира, сгромолясва се в блатото на хиперинфлацията, а като хералдически знак на българщината изглежд повече от плачевно. Добре, че грижата за животните е цивилизационна норма – издърпват лъва на спасителния валутен борд, там го привързват към еврото и го оставят на спокойствие да си гледа старините и дочака естествения си край. Без опасност разни политически авджии-бракониери да му видят сметката и приживе отново да му одерат кожата! Но в битността си на гербов хералдически знак, лъвът продължава гордо да носи коронката си и да провокира съзнанието и подсъзнанието на българския електорат. Ако Парламентът, например, закупуваше най-скъпите коли Пежо, нашенецът би видял върху фирмения им знак стилизирания клонинг на българския лъв и би аплодирал тази покупка. Дори би я подпомогнал с есемеси! Лесно му е на американеца да развява хералдическите знаци на своята държавност в двора си. „Гърмящата птица” може да е царствена, но все пак е пиле. Не хапе! А възпитаният от глутниците улични кучета нашенец е наясно с лъва – звяр е това, не се знае какво можеш дочака от него... Затуй не можеш да си свирукаш, например, музикалните символи на държавността. Трябва само да помниш, че има такива символи и непрекъснато да си ги доизмисляш. Щото може да си беден и гладен, обаче си горд и аристократичен. Самият живот ражда хералдически знакове. Ето братушките – започна преди време великата промяна с Горбачов; и се роди водка „Горбачов”! И днес по магазините „Берьозка“можеш да срещнеш водка „Путинка”... А у нас, дори във великото време на ментетата, нямаше ракия Беровка, или мастика „Жанвиденовка”. Изключение прави само името на Сакскобурггота, като търговски знак, появил се последователно върху цигари, ракия и партийна емблематика. Но той, човекът, си е аристократ и хералдическото, тъй да се каже, му е в кръвта. А у българина то все още дреме нейде из родовата му памет. Чака своя разцвет... Времето на НДСВ направо си беше рожба на този разцвет! Що монархическа символика се изсипа връз българското човечество! Конкуренцията идва само от времето на соца. Там се вихреше такава свирепа соцсимволика, че ни завеща сума празни хералдически щитове без надписи и изображения. Tabula raza*. Чакат своята хералдика... Но правото да творят хералдика у нас, освен битието, имат само мъдростта и зрелостта. А кой е по-мъдър и зрял от Прехода Хегемон? Въпросния Преход още не е приключил! След като на всеки 7-8 години отдавна решени, до болка познати, банализирани въпроси изплуват в „публичното пространство“ като актуални и съдбовно важни, Преходът продължава! Той направо слага в малкото си джобче времето на Стогодишната война! При това Той е крайно енигматичен – почти винаги, когато променя нещо, хората обедняват. И почти винаги стигат до прозрението, че властите, общо взето, не се състоят от експерти, които разбират какво става, а плановете им заместват мисленето. За поредното правителство точността е нещо, което се случва на другите... Онези, които са отговорни, не отговарят за нищо. Ако им кажеш, че трябва да поемат вината за своята безотговорност, те отговарят с интонацията на виден партиен функционер от миналото, че в тяхната партия поемат вината само с мезета. Тогава единствено хералдиката може да стане тирбушон, с който гласоподавателят да измъкне тапата на бутилката добре отлежало вино от предизборни обещания, в която обаче се оказва, че имало чешмяна водица. И докато пие една студена вода, с която да прокара наивните си очаквания за промяна, да разумее хералдическите промени в най-големите управляващи парти. Някога те направо са били комунистически, после са станали социалистически, сетне са се трансформирали в енигматично постмонархически, а накрая очевидно са еволюирали до хералдически. И върху техния хералдически герб винаги е изписано очакваното „Veni, vidi, vici” (дойдох, видях, победих), но то винаги хералдически се трансформира във „Veni, vеrmini, vomini” (дойдох, натрясках се, издрайфах се). Първата сентенция е образец за лаконично съобщение, изпратено от Цезар до Сената през 46та година пр. н.е. за победа в Мала Азия... Втората сентенция е рожба на хералдическата култура на българина, повел през 21ви век борба за нова християнска култура в светското ни образование и стара хералдическа символика върху българския лев. Без да мисли, че още Възраждането реши въпроса със светския характер на образованието. И че именно с приемането на еврото най-великият хералдически символ на България – Кирилицата, се появява върху новата банкнота и става неделима част от реалния живот на Европа… Та не е много ясно кого точно ще победи българинът с новата си битка срещу старите истини. Вероятно ще „ъпгрейдва“ хералдическата си култура. Макар, че тирбушон за отваряне на бутилка вино ще му свърши по-добра работа… Струва ми се, че Робърт де Ниро бе писал някъде – Има три категории хора – част от проблема, част от пейзажа и част от решението. Връщам се към текст, който съм публикувал преди години, защото битката за „религиозна култура“ и запазване на българския лев по същество излиза от сферата на рационалното и става трансцедентално, средновековно, символно мъдруване. Бихте ли познали коя от трите категории хора стои в основата на това мъдруване?

Контаминация – ах, тази хубава думичка!

Вероятно мнозина са попадали в ситуация, при която слухът им е бил „осквернен“ от изрази като: „Аз ми се спи“, „Аз ми се яде“ или „Аз ми се иска“ – и тогава са се замисляли за чистотата на родния език и колективната неграмотност… А иде реч за явление, което далеч надхвърля границите на езиковата култура. Специално в българския синтаксис недопустимото смесване на лични и безлични изречения – например „Аз искам“ и „Иска ми се“, родило мутацията „Аз ми се иска“ – може да е неволно объркване в потока на речта и в бързината. Той, нашенецът, и без това блокира при възможността да избира от две привидно равни величини (каквито са например най-големите политически партии преди избори). Обаче поради вродена практичност, вместо да умре от глад като Буридановото магаре – и винаги в състояние на вътрешен смут, обикновено здраво обърква нещата. Припомням, че бащата на религиозния скептицизъм Жан Буридан иронично описва магаре, което, изправено пред две еднакви равноотдалечени копи сено, би умряло от глад, докато обмисля решението от коя да започне да яде… Но понеже човекът изобщо не е магаре – въпреки твърдението че бил „политическо животно“ – той, мъдрувайки, се опитва да направи компромис, вземайки по нещо и от двете величини… И се появява явлението „контаминация“ (от лат. Contaminatio – смесване, замърсяване, разлагане, оскверняване). Най-общо, това е процес на смесване или замърсяване на нещо с друго нещо, което може да доведе до загуба на първоначални качества или чистота. В езикознанието например в резултат на контаминация може да възникне нов израз или значение чрез обединяване на елементи от два израза. Например, народната мъдрост „ Който гроб копае другиму, сам пада в него“ и поговорката „Който се смее последен, най-добре се смее“ при смесване водят до екзистенциалното прозрение „който гроб копае другиму… най-добре се смее“. Парадоксалното е, че идиотизми от рода на „Бързата кучка…планина повдига“; „Сговорна дружина… слепи ги ражда“ и „Вържи попа… да те лае селото“ звучат някак много симпатично за ухото на българското човечество, никак даже не му се струват идиотизми и освен това го развеселяват. Вероятната причина е, че по някакъв мистичен начин контаминацията е станала неделим елемент от нашата народопсихология; синоним на непреходния глагол от несвършен вид „каращисвам“ (размесвам, разбърквам, забърквам, обърквам). Ние и латинските сентенции можем да каращисаме – от Ecce homo! („ето човека“ – думите, с които Пилат Понтийски сочи на разярената тълпа Христос) и Homo homini lupus est! (човек за човека е вълк) получаваме контаминацията: Esse homo…homini lupus est! (Ето човека…за човека е вълк). И в ресторанта да влезем, предварително си знаем, че ще ни каращисат напитъка, ще го посмесят с вода, а това си е сложен химически процес „хидролиза“! И разбираме защо ресторантьорите имаха такива данъчни облекчения! Човек трудно се разделя с онова, което вече е получил… Разбираме също защо ВиК -тата в България ни друсат с цени за питейната вода, които вероятно са приемливи за туарегите в Сахара, обаче стресираха българите. Водата без контаминация е жизненоважна за здравето, само дето замърсената съдържа цялата Менделеева таблица, а в нея има химически елементи, които са скъпи и прескъпи. Тях си плащаме, щото безплатно сиренце има единствено в капана за мишки… Така даже лаиците трябва да разбират, че явлението „контаминация“ рефлектира във всички области на живота! Контаминацията на два езика може да доведе до нов диалект, а на два диалекта – на нов език (това трябва да го разумяват най-вече ония от Външното министерство)… В медицината многообразието от заболявания, свързани с контаминация, оформя впечатляващ речник от термини, а смесването, замърсяването и разлагането в индустрията, хранителната промишленост и търговията дават нов израз на фразата „когато разумът спи, нощта ражда кошмари“ и реално водят до кошмарни сънища! Но най-характерни са проявленията на контаминацията в социалното битие на страната. Ще си позволя да Ви припомня текст, писан преди време: Не ви ли се струва, че политическият живот на България от последните десетилетия напомня нашенски битак? Щото на битака всичко се продава – и често на безценица. Плащате – и си купувате нечия поочукана политическа кариера… Нечия просташка мегаломания… Опърпано и избеляло политическо хамелеонство. Индустриално количество простотия. Едни и същи остарели и ръждясали, преоценени бидони с чалгакултура, върху които се мъдрят избелели от слънцето, овехтели ликове на едни и същи културтрегери. Дузина корумпирани политици за левче. И цветни кълбета мръсна прежда от нечия изгубена съвест… Пък ако сте антихуманно настроени, можете да си купите и неколцина неразкриваеми килъри, използвани при висящи от години неразкрити политически убийства… Ще кажете – да, ама днес това вече не е съвсем така. Посоченото си е жива контаминация! На пазара се продава стока или интелектуален продукт; и трудът е стока, обаче съвестта не е стока. А ако се продава – значи не е съвест! И като чуете – и тоя политик си продаде съвестта (а го чувате често), си казвате – егати метафората. Е да, ама зад тая метафора надзърта контаминацията! И сума метафори, носещи колорита на всеки национален език, се явяват свидна рожба на контаминацията. На смесване на субстанции, които не би трябвало да се смесват. Какво ще се получи, например, при контаминация на каруцарски манталитет със светоусещането на дребен търговец, продаващ бакалски стоки? Приемете, че и бакалинът, и каруцарят са почтени хора, които си изкарват по определен начин прехраната. Извършете обаче менталната операция – и се получава определен вид български депутат. В Парламента той псува като каруцар и е искрено убеден, че политиката е бакалска стока, която се купува и продава. Щото онова, което не се купувало с пари, се купувало с много пари… И се появява метафората „политически пазар“. Чувал съм я от видни политици, социолози и журналисти – значи е влязла в речниковия състав на езика, станала част от вербалната ни практика, дооформила е лексикалната култура на българина… Не че геният на Ботев не роди преди повече от столетие фейлетона „Политическа зима“. Но в последно време езикът ни тенденциозно се обогати с изрази, като: „политическо словоблудство“, „политическо номадство“, „политически цирк“… Броят им е впечатляващ! На 24 декември миналата година във Филаделфия, на 97 годишна възраст, почина създателят на социолингвистиката Уйлям Лабов. Една от задачите на науката „социална лингвистика“ е да определя „дереджето“ на обществото според промените и състоянието на езика. Думата „дередже“ е турцизъм, който и днес битува в езика ни със смисъл – лошо състояние в момента. А състоянието на обществото, най-вече моралното – в резултат на объркване, смесване, оскверняване и разлагане – е направо трагично. Не в икономически план – макар, че и тук, представянето на цялото чрез удобната част от цялото, е устойчива практика. А когато статистиката се гради върху „удобната част от фактите“, тя става „стъкмистика“! Би било интересно упражнение за разследващи журналисти да проверят кога и при кои правителства е сменяно например ръководството на Националния статистически институт и са извършвани структурни промени – защото замяната на термина „статистика“ с нова за езика ни дума „стъкмистика“ си има конкретни причини. И тук се намесва пустата му контаминация! Защото между определени етични норми и социални явления и дейности може да има релативна връзка, но това не означава смесване, объркване и разбъркване на морални категории със социални явления и дейности! Трагичното не е, че хората не са „на ти“ с определени научни представи и не познават етиката, а че са привикнали с негативните измерения на контаминацията. Че са с „широко затворени очи“ спрямо явления, които вонят на разложено и оскверняват изконни ценности… Такава ценност например е завещаното от Възраждането светско образование. Има ли връзка между образование и религия? Естествено, че има! Защото всяка митология обяснява света чрез боговете и божественото, а още Лактанций обвързва думата „religare“( религио – свързвам, обвързвам, връзка ) с представата за един вид договор, свързващ човека и боговете и регламентиращ етичната обвързаност. В този смисъл всяка митология, независимо дали е езическа или теоцентрична, изпълнява поне три функции. Тя е „религаре“, доколкото осъществява връзката с Бог; тя е законодателство, защото няма вяра в боговете, ако не изпълняваш техните закони – и тя е колективен опит, поетическа фантазия, морални норми и т.н. Изучават ли децата ни старогръцка митология; елинизъм; християнска митология; медиавистика, старобългарска литература? Ами да! Имат ли религиозна култура? Ами да, стига техните преподаватели да я „изграждат“ по подходящ начин. Означава ли това, че трябва да се смесва познанието с вярата? Категорично не! Защото това е недопустима контаминация с тежки ментални последствия. Наистина ли вярвате, че калимявката в класната стая ще въдвори дисциплина и нравствено ще ограмоти децата? Че това е проблема, с която учителската гилдия трудно се справя, защото е обвързана още с политическата воля на управляващи, светоусещане на родители и състояние на обществото. Знаете ли докъде ще доведе появата на нов, задължителен предмет? Пък нека не е задължителен – понеже броят на часовете в образователната програма е строго регламентиран (часовете никога не стигат на никой учител) , а децата не могат да бъдат претоварени – часовете ще бъдат взети от хорариума на предмети като история, литература, физика и математика… Учителите от прогимназията ще посещават квалификационни курсове по християнска грамотност; кой ще им чете лекции? И какви пари ще се налеят в лекторски… И каква зетьо – шуробадженашка далавера ще се развихри около тези курсове! За подобен идиотизъм могат да мечтаят искрено само хора, чиито спомени за оброзованието са от времето на невинното им детство. И след броени години този медиен балон ще бъде пробит, отречен и обруган. Ако изобщо се осъществи, за да увенчае кариерата на поредното политическо недоразумение… Защото смесването на икономически интереси с образование и медицина например винаги води до пагубни последствия („парите вървят с ученика“; „медицинските заведения са търговски дружества“). Искате ли да си припомните кои идиоти при кои правителства стигнаха до тези титанически прозрения?... Но знаете ли кое е най-забавното? Тази мила, родна картинка днес можете да видите в най-американската Америка при най-президентообразния Президент на САЩ. Вероятното смесване на мегаломания, финансови интереси, най-вулгарна глупост и липса на образование карат Тръмп да атакува интелектуална икона като Харвард! И знаете ли защо? Защото не е завършил Харвард. Защото е американският вариант на нашенското смесване между манталитета на бакалин и каруцар. Само дето е тамошен бакалин милиардер, който 6 пъти е фалирал и каруцар тип „мачо“, който гарантирано не е чел американската Конституция… И това глобализиране на контаминацията някак така ни кара да се усмихнем и да възкликнем – контаминация, ах тази хубава думичка!

O tempora, o mores!

Слушах сутринта пламенната пледоария на Румен Гечев, с която той защитаваше свидното българско левче срещу попълзновенията на гадното еврото... И някак случайно се сетих, че през 1997-ма България изживя хиперинфлация в мирно време и един долар стана равен средно на 3400 левчета; че по онова време вицепремиер и министър на икономическото развитие в правителството на Жан Виденов беше същият този Румен Гечев – по съвместителство сътрудник на Първо главно управление на Държавна сигурност с псевдоним "Економов"... И си казах, че да каниш подобни личности като икономически експерти е все едно да търсиш от Берия коментар за нуждата от Сталински репресии или да молиш Гьобелс да обяснява защо се налагало хитлеристите да правят от хората сапун в концентрационните лагери... Естествено, мнозина не знаят кои са Берия и Гьобелс, обаче знаят, че Гечев е бил депутат в сума Народни събрания и вече го именуват "професор". Неведоми са у нас пътищата Академични... Някои ще кажат – ама човек се променя, надживява собствените си ограничени разбирания и стига до нови прозрения! Ще Ви отговоря – новото е добре забравено старо!

Трима души в една лодка… пардон, една локва

През 1889 г Джеръм К. Джеръм издава знаменитата си книга „ Трима души в една лодка – без да става дума за кучето“. Остроумният разказ за тримата приятели и фокстериера Монтморенси, които пътуват по Темза между Кингстън и Оксфорд, за да възстановят „умственото си равновесие“, отдавна се е превърнал в класика. Двуседмичното бягство от сивотата на делника прави от приключенията на Харис, Джордж, Джей и кучето с характер хумористична цветна картина с невероятен колорит, под който обаче е скрит строг рисунък с поразяващо реалистична детайлизация… Именно тази „отчаяна и неизлечима правдивост“ ще да е дразнела литературните пуритани от ония години, оценяващи смеха на Джером като глупав, а стила му – като невъзможен. Но то е все едно да твърдим, че е глупаво да се смеем над българската политика , макар че стилът на политиците ни наистина е невъзможен! Да, ама тази „невъзможност“ си е много даже възможна, делнична и банално позната… Просто искам да припомня, че литературната класика притежава удивителната способност да бъде вечно актуална, а нейните измислени герои – да се превъплъщават в познати лица, събития и общности… В този смисъл прави впечатление една интересна закономерност – още след първото заседание на 51-то Народно събрание от 11. 11. 2024 г за българските медии сякаш стана любима метафора сравнението с парламентарната лодка, която се кандилкала върху застрашителните вълни на непредсказуеми исторически събития (въпреки, че по нашенско за мнозина историята е само сбор от събития, които въобще не е трябвало да се състоят)… В медийното пространство темата за давещия се Парламент така се „раздуваше“ във възходяща градация, че на 6 декември побързах да споделя с приятели оптимистичната новина – на Никулден св. Никола запушил с риба пробойната на потъващата парламентарна лодка! Обаче тогава не стана ясно рибата речна ли е, или океанска; замразена ли е, или прясна; Светинята му член ли е на ловно-рибарско дружество и дали случайно Делян Пеевски няма пръст в цялата тая работа! Освен туй се разнесе слух, че лодката все пак потънала, но депутатите били спасени от яхтата на някакъв местен олигарх. Щото е денят на Николай Чудотворец, а той, както знаете, е покровител на банкерите, крадците и т.н. библейски персонаж… После – някак неочаквано – лодката отново се появи и спокойно се понесе по гладките речни води, носейки на борда си вече три парламентарно представени партии, спретнали правителство … и кучето, което също имаше своя партийна идентичност. И понеже Темза не минава през София, правителствената лодка заплува през равното софийско поле по плавателен канал, наречен още от Вълко Червенков „Софийско море“ (неизпълнен проект от 1950г за изграждане на канал в южната част на София – по подобие на грандиозните начинания на съветските другари). Само дето на 1 май 1961г Тодор Живков тържествено обявява, че по плавателния канал Панчарево – Павлово щели да плуват кораби! Тогава щастливото плаване из равното софийско поле така и не се осъществява „поради причина“ на недовършени изкопни работи и липса на вода. Обаче пет години по-късно, на 1 май 1966-та се къса дигата на хвостохранилището край южния край на Згориград, стопанисвано от предприятието Мини „Плакалница“. Близо половин милион кубически метра вода, кал, утайки от тежки метали и цианиди заливат Згориград и центъра на Враца. Смъртните случаи при жертвите от наводнението са повече от 600, ранените са над 2000, а около 170 къщи са разрушени… Нямало вода, а? Една стара френска поговорка твърди, че на жени и приятели трябва да вярваш на половината от половината. Бих добавил, че на информация от времето на соца трябва да вярвате на третината от третината. Знаете ли реално колко всъщност са почернените семейства от тази първомайска трагедия? А знаете ли къде е Згориград? А някой на 1 май да е помолил за минута мълчание? Ето едно историческо събитие, което не е трябвало да се състои – а след като не знаем за него, то не се е състояло! Не бива с тъмни факти да черним спомените за светлото соцминало… Щото като дойде демокрацията, всичко се опропасти. Я как хубаво си беше при Тошо – сиренето 5 лева, ракията без пари, па и на море ходехме! Затуй да се върнем към онези три парламентарно представени партии на борда на правителствената лодка без да става дума за кучето. Понеже това куче първо било болонка под прикритие, а после станало фокстериер. Разликата с литературния архетип Монтморенси е, че последният не прави компромиси с идентичността си на фокстериер. Приликата – че кучето си лае. Ми това му е езика! А ония трима в лодката много внимават да не клатят лодката, с която се надяват да доплуват до мечтаното европейско икономическо пристанище. За целта здраво са се вкопчили в борда, щото знаят, че каквито и да ги приказват, това си е един валутен борд. Тъжното е, че лодката изобщо не плава, а е затънала в калта на огромна локва, останала от разливите на реката Искър. Напоследък Искър е поприсъхнал, обаче нашенецът знае – „от Витоша по-високо нема, от Искаро по-дълбоко нема“. Като се изсипят едни напоителни дъждове, ще повдигне водата лодката, ще я понесе по Искъра, та край Горубляне, Враждебна и Абдовица – чак до икономическите селения на мечтаните европейски стандарти! Знайно е, че местният климат се отличава с удивителни температурни и ментални аномалии – понякога парцаливите, дрипави и разпокъсани облаци политическа демагогия се разбягват, небето става много синьо и току се прокрадват плахите лъчи на надеждата. Те постепенно пресушават политическото блато, политическите жаби се заравят в калта, но калта изсъхва и става на буци. И хората съзират онова, което се нарича политическа нормалност! Обаче засега нормалността е далечна перспектива. Отчаяната и неизлечима правдивост ни кара да видим зеленясалата повърхност на локвата и да се замислим за етимологията на израза „пращам някого за зелен хайвер“. Да чуем квакането на политическите жаби и да се запитаме – не се ли опитват да ни пратят за зелен хайвер? Ами помислете – кои са актуалните (и устойчиви поне последните десетилетия) проблеми на политическото ни, икономическо и т.н. битие? Естествено, правосъдието! Без юридическа справедливост няма просперитет! Реформааа! Обаче избройте количеството прокурори, съдии, цялата магистратура; преценете какъв процент юристи се падат на глава от населението; прибавете и заплащането в гилдията и се вгледайте в ефективността на тяхната работа… Олелеее! Тя е като ефективността на полицейските служби – а нали по брой полицаи на глава от населението сме на едно от първите места в Европа! Е да, ама колко са „чантаджиите“ и колцина са ония „на терен“? Пък и диспропорциите в заплащането, в подготовката, в кадровата политика… И битовата престъпност расте, по улиците на столицата се разхождат банди от малолетни и непълнолетни престъпници, а ако шамаросаш неколцина такива, правосъдната система и без реформа ще ти разкаже играта. Аха, образователната система ще реши въпроса! И вкарваме, значи, калимявката в класната стая и тя в часовете по вероучение тутакси решава въпроса с ценностната система на подрастващите!... Па ако не е калимявка, все има място за финансова далавера и вариантите на онова, което наричаме „корупционни практики“. Мисълта се „сковава“ пред свободата да оценим по подобен начин почти всички области на битието ни. Само дето един мъдър централноевропеец казва – „мисълта никога не е свободна; ограничена е от хоризонтите на главата“… Но да оставим настрана мрачните съждения. Всяка аналогия с книгата на Джеръм трябва да извиква ведро настроение. За да възстановим умственото си равновесие, да се върнем към тримата в лодката, заседнала в локвата. Те чакат приливната вълна, която ще ги понесе по Искър. Правят се, че не чуват квакането на жабите – по тях лае кучето. Те чуват само бръмченето на папараците и понякога се пляскат, разгонвайки досадните комари ( макар, че всеки от тях с удоволствие би плеснал съседа си). Можем да си представим на мястото на Харис, Джордж и разказвача Джей фигурите и физиономиите на нашенските герои… Само дето не е ясно – всъщност, кой от тях е разказвачът?

Професия "Бълбукчия"

Имало едно време капитан на кораб, който бил ужасно иновативен. Знаел човекът, че моряшката професия е стара като ноевия ковчег и за опъване на платната не е нужен изкуствен интелект, обаче мисълта за технологичен прогрес на борда на ветроходната гемия много му допадала. Друго си е – мислел си – при миенето на дъските да използваш кибернетични устройства! И започнал да дири тесни специалисти в широката област на най-новите технологии, та чрез тях да върне златния век на мореплаването и цялата капитанска гилдия бурно да му ръкопляска… Ами обичал си човекът овациите. Търкулнало се гърнето и си намерило похлупак! Научил капитанът за екзотичен специалист, когото много уважавали, щото не разбирали докрай парадигмите на неговия професионализъм и това го правело загадъчен и привлекателен. Правил, струвал, платил щури пари и го наел за четири години. И дошъл денят, в който новият профи се качил на борда, гордо тътрузейки огромен, украсен с дърворезби сандък на колелца. Какъв си ти, бе – попитали го. Аз съм Бълбукчия, аз занаят съм учил – наперено отвърнал новодошлият и седнал под сянката на най-голямото платно. И така се подкарало – търка екипажът дъските на палубата; напряга се, пъшкайки, по такелажа; опъва жили да товари и разтоварва… А оня не помага, а все повтаря – аз съм Бълбукчия, аз занаят съм учил. Рекли му – кога ще ни покажеш занаята си? Когато стигнем най-дълбокото място на морето – отвърнал им. И веднъж му казали – ей го най-дълбокото място! А той дотътрузил сандъка, извадил от него един грамаден камък, избутал го до края на палубата и го блъснал във водата. Камъкът цопнал и се чуло „бълбук!“… Ще кажете – егати идиотската приказка! Това да не е някой от поредицата „тъпи вицове“? И ще допуснете грешка. Анекдотичната култура на българина заслужава възхищение! Светът е оживял, защото се е смял – но нашенският смях, понякога брутално груб, понякога непристоен до гротесктност, притежава още една уникална характеристика. Той се докосва до онова, което можем да наречем „темпорална адаптивност“. Взривовете на смеха рисуват анекдотична картина, която драска по оголените нерви на нашия делник. Която ни говори с интонацията на модерна притча… А нейните алегорични послания са винаги актуални! Ако вярваме на тълковния речник, непреходният глагол от несвършен вид „бълбукам“ означава тека тихо, като издавам еднообразен шум; тихо клокоча, гъргоря, кълколя, ромоня и т.н. И тъй като всяка дума е многозначна, а чувството ни за хумор още повече умножава смислите, несъществуващата професия „бълбукчия“ става много даже съществуваща. Нещо повече – тя става професия с главна буква! Тя става и най-глобализираната професия! За да я практикуваш, просто е нужно да притежаваш енциклопедично невежество; да откриват в деянията ти криминален идиотизъм и публично да демонстрираш онова, което наричаме „глупост с взлом“… Няма спор, че напоследък най-главният бълбукчия на земното кълбо е американският президент (когато Президентът е бълбукчия, думата „президент“ се пише с малка буква). Мнозина очакваха да се появи един Трамп, който харесва на всички, а се появи Трамп, който харесва само на себе си. Какво да кажем за човек, който все още живее в пространството на една Европейска цивилизация, а поизнася „ ЕС е създаден, за да прецака САЩ. Това е целта му. Но сега аз съм президент…“. Тези думи ни припомнят, че човек има две благородни продължения на гърба – посока нагоре и надолу. Когато мисли с долното продължение на гърба, обикновено иска световните лидери да му целуват задника. Той сигурно помни, че по време на „студената война“ най-вече лидерите на СССР и НРБ непрекъснато се целуваха по бузите… Героите на Теди Москов от „Улицата“ биха казали, че на такъв вероятно подскача рижият перчем, когато изпуска газове (физиологична даденост, с която най-общо се характеризира международната му политика). Има един чудесен виц още от поредицата „Златната решетка“, в който Президентът на САЩ поканил на посещение героя на Хашек от романа „Приключенията на добрия войник Швейк“. И след като го разходил из ранчото си и му показал как се играе голф, завел го в секретна зала на Пентагона (за която всички знаели, щото военният министър тайно се похвалил за нея в интернет); показал му един таен пулт с три копчета и му рекъл: Виждаш ли тия три копчета? Като натисна едното, всички, които не искат да сключат изгодна за мен сделка, отиват на кино. Натисна ли второто, враговете на най американската Америка гръмват. А натисна ли третото – сбогом на Земята! На което Швейк отговорил – г-н Президент, както знаете, аз живея у госпожа Мюлерова и за нейната тоалетна съм си извадил тъкмо три ключа, което съвсем не ми попречи да се насера пред вратата… Интересно, какво би казал днес Тръмп на Швейк и какво би му отговорил последният? За нас е важно друго – всичко, което Тръмп засега прави, е едно голямо, шестмесечно „бълбук“ (такъв е срокът, в който въвелият извънредно положение може икономически безнаказано да си развява байрака). Лошото е, че бълбукчийството вече нанесе щети на милиони хора!... Няма смисъл да коментираме руския бункерен Бълбукчия; унгарският Бълбукчия-националпопулист; огромното количество бълбукчии и техните превъплъщения от далечна Азия до черна Африка и нататък (от Ванкувър до Владивосток –както се бе изцепил един български политик). Не е необходимо да припомняме, че този нов биологично-социален вид вече е мутирал и е родил огромно количество подвидове. От едри, декоративни екземпляри с паунова окраска и тенекиен глас до строгата, извикваща доверие сивота на крайно токсични видове… Но е нужно да насочим внимание към мистичната родина на бълбукчийството; онази Terra Incognita, дала живот на професията и превърнала носителите ѝ в самостоятелен социален и биологичен вид. Към онази земя „като една човешка длан“, настанила се на кръстопътя на култури, езици и етноси, която наричаме Отечество… Казват, че на кръстопът хората нужник не вдигат, а ние държава сме си спретнали! Обаче тя пък се оказва много силна и устойчива държава, с унила монотонност и в състояние на „отчаяно веселие“ издържала ударите на историята и човешката глупост. И оцеляла над 1300 години, запазвайки езика си, името си, идентичността си въпреки теоретичната невъзможност на това оцеляване… Не трябва тогава да ни изненадва, че на нейна територия има такова многообразие от биологичните мутации на социални феномени. В други страни професия „Бълбукчия“ е запазена марка за неколцина – у нас са мнозина. А още повече са онези, които са я избрали като хоби. За нея днес е нужна само известна публична активност – като в епиграмата на Радой Ралин: „Печатът е велика сила, това е знаел сам Атила …. Ликът ти щом се появява, той лесно се запаметява. Ти ставаш близък, легендарен, ти ставаш просто популярен…“. Желателна е демонстрация на политическо пристрастие дори ако хал-хабер си нямаш от политология (ми то такъв логос има ли?). Да излъчваш наперен вождизъм в стил „ един път водил на село хорото, ама в CV-то си написал: Притежавам лидерски качества“. Да бъдеш активен в нета – поне колкото Тръмп (не е важно какво точно пишеш, а какво количество изписваш редовно). А ако си спретнеш партийка и при мижавото участие на електората вкараш неколцина в Парламента – лелее! Ставаш хард-бълбукчия и следваш указанията на Алеко Константиновия герой – пускаш едно перде и псуваш, па може и без перде… Затуй ако се вслушате в интонационния фон на пленарната зала в НС, чувате тихо или шумно бърборене, бълбукане, словесно клокочене, неразбрано гъргорене. Току някой вулгаризъм цопне в словесното блато, чуе се „бълбук“ и се разнася миризмата на сероводород… Тази миризма на развалено яйце се разнася и от просветното ни министерство. Там по коридорите на властта с десетилетия се разхождат хора, които, в най-добрия случай, няколко години са трамбовали училищните коридори. Именно там цопна поредния камък на бълбукчийството, надуло сапунения мехур на религиозното образование. Да не забравяме, че нашите възрожденци категорично решиха въпроса за училището в полза на светското образование! Ама голям процент родители го искали… Интересно, какъв процент от въпросните знаят кой е написал стиховете: „Не вярвам аз, че калугер/ ще спаси раята –/ свободата не ще екзарх/ иска Караджата!“? Ама религиозното обучение щяло да даде на малките азбукарчета цяла раница нравствени ценности!... Пак интересно – знае ли главният Бълбукчия кой, кога и къде е използвал това словосъчетание „малките азбукарчета“? Щото в него има толкова доброта, умиление и нежност към децата, че го превръща в красив букет, от който се носи ароматът на вечни нравствени ценности! Да помогнем на бълбукчиите – цитатът е от апологичния християнски трактат „Сказание о писменех“ на Черноризец Храбър. Защото художествения текст на „За буквите“ може да стане учебник по етика, а мистичната фигура на Монаха Войн – привлекателно фентъзи за подрастващите… Ето ви я християнската ценностна система – цяла целеничка в старобългарската литература. Ами накарайте учителите да го поднесат на децата! За целта – сритайте мухлясалите академични норми, за да накарате университетите да готвят модерни учители. За целта ……. По-лесно е да станеш Бълбукчия.

Диетрологията и умението да четеш между редовете

През 1933 г Елин Пелин издава романа „ Ян Бибиян“, определян у нас като първи фантастичен роман за деца и юноши. Три години по-късно Карел Чапек публикува „Войната със саламандрите“ , оценен като ярка политическа сатира. Няма да коментирам нито странната близост между двете творби, нито техния алегоричен език, нито популярността на едната и малката известност на другата. Интересно е, че соц-а окончателно постави жанрова диагноза на „Ян Бибиян“ – детска приказка… Впрочем, тук няма нищо странно – дълги години убийствената политическа сатира на Суифт „Пътешествията на Гъливер“ се възприема като приказка. Което ражда ироничната забележка на Киплинг, че английската критика е превърнала един изригващ вулкан в кандило за детската люлка… Онези, които обичат да четат, рано или късно се научават да четат „между редовете“, да осмислят символите и тълкуват алегорията. Днес на това му казват „естетическо декодиране“. Та подложете на елементарно естетическо декодиране един фрагмент от романа на Елин Пелин – Ян Бибиян, падайки от гърба на дяволчето, успява да откъсне опашката му и се озовава в магическата огледална зала на вълшебника Мирилайлай. Там странни стъклени ръце с надписи сочат в разни посоки. Горе е станало долу, дясното и лявото са сменили местата си, тук и там са с променена перспектива. Не ви ли се струва, че това е прекрасна метафора на нашенеца, попаднал в объркан и неразбираем свят, в който традиционните представи са изкривени, промените настъпват с шеметна скорост, близкото и далечното са редом и задължително се налага да ги тълкуваш. Щото и животът, и парите ти могат до зависят от това! Ама не като героя на Шекспир, изрекъл „…светът е раздвоен – о дял проклет/ да си роден, за да го слагаш в ред…“ Целокупният български народ не иска да слага света в ред – иска тъй някак да го разбере, та да оцелее. От всякъде го заливат събития и факти, това го прави объркан, тревожен и подозрителен, струва му се , че зад фактите може да има и други факти, за които нищичко не знае… И тогава на помощ идва диетрологията! Този термин се ражда в края на 70-те и началото на 80-те години, в противоречиви и бурни за Италия времена. Най-общо казано, това е „наука“, която търси факти, скрити зад фактите. Първоначално думата се използва в чисто ироничен смисъл – най-вече дясната преса осмива склонността на разследващи журналисти да търсят конспирации и заговори, организирани от среди, близки до правителството. Никак не им е лесно на италианците по онова време – страната е разтърсвана от показни убийства и взривове; корупцията добива индустриални размери; галопиращата икономическа криза е перманентна, а срастването между организирана престъпност и правителство е очевидна за всички. Скандалите около висши държавни чиновници, обвинени във връзки с мафията, стават ежедневие – до такава степен, че електората претръпва за насилието! И все пак трудно се възприема „теория на конспирацията“ като обяснение за всички социални злини… До един момент, в който същата тази дясна преса се убеждава, че диетрологичните предположения съвсем не са били фантазии. Че правителствени структури и секретни служби реално са били в услуга на престъпността. Гражданското негодувание избухва – и Италия стига до операция „чисти ръце“. Процесът е дълъг и мъчителен, но носи обективни резултати! А диетрологията вече се възприема като социално значима форма на познание, която учи гражданите да гледат и да виждат. А представителите на четвъртата власт – да търсят зад фактите и онова, тълкуването на което да ги превърне в истински обществен коректив. Без да се притесняват от диагнозата за параноя… Уважаеми дами и господа, все пак не забравяйте за условната разлика между „естетическо декодиране на художествен текст“ и диетрологичен подход към фактите. При литературната творба най-общо имате много смислови пластове, полифонизъм, който „разчитате“ в контекста на художественото слово, чрез определен инструментариум на лингвистиката, чрез емоцията и т.н. При фактите търсите обективна информация, изграждате асоциативни вериги, включвате логика и житейски опит. То е като при библейската притча – колкото повече знаеш, толкова повече смисли откриваш в случката… Ще ви дам пример – днес битува въпросът защо американският президент съвсем очевидно демонстрира симпатии към агресора Путин? При това въпросните симпатии често приемат абсурдна и гротескова форма – от твърдението, че добре разбира диктатора и му вярва (без коментар); от знаменития скандал и дипломатически гафове при срещата със Зеленски , до факта, че Русия, Иран, Беларус и КНДР – все утвърдени диктатури, са пощадени от свирепите мита, с които са наказани дори пингвините от незаселени земи… Възниква резонното предположение – абе, тоя Тръмп дали не е руски агент? Не го ли държи Путин в ръцете си с някакъв компромат? Ами той провежда направо проруска политика! Той да не се казва всъщност Доналд Владимирович Тръмп? Лесно е да направите извода – купен, продаден, употребен! Обаче диетрологията изисква от вас по-друг подход. Първо задавате въпроса – кой всъщност е Тръмп? Дете, родено със „сребърна лъжичка в устата“; разглезен и донякъде лишен от родителско внимание; повърхностно образование; наследил огромно състояние и успял бързо да го „профука“. Изплувал и отново пропаднал – цели шест фалита в кариерата си; занимавал се със строителен, а по-късно медиен бизнес – т.е. човек, фундаментално неграмотен за основни икономически закони и международни финанси. За икономиката като наука. А как е оцелял икономически тогава? С нахалство, пробивност, връзки и блъфиране. Той даже е чувал за доктрината „Монро“!... Тук включвате художествената си култура и си спомняте за Алековия бай Ганьо. Колко пъти разказвачът иронизира героя, а става жертва на неговото нахалство, простотия и непоклатимо самодоволство? Защото има граници на тази простотия, отвъд които просветеният разум е просто безпомощен. Отвъд тези граници грубостта и безкултурието се възприемат като „мачовщина“, финансовите дивотии като икономическа визия, а безсмислените и направо вредни социални експерименти като решителност… Изобщо всичко, което е обобщено в откровението на един от Алековите герои –„Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз на тебе, брайно, ама де оня късмет?“. Наскоро популярен анализатор, известен с умопомрачителния си жестомимически език, с очевиден респект към активността на Тръмп отбеляза от малкия екран колко много бил свършил той само за два месеца. Ами дайте на невръстно дете чук, пуснете го в магазин с фин порцелан и му позволете да се забавлява – за резултата не е нужно да чакате два месеца. Диетрологията ни позволява да правим изводи за ориентацията и аналитичните способности на въпросния анализатор. А неговата популярност води към други изводи… Та проследете сега житейския път на Тръмп; консултирайте се с психиатър относно атрактивния му подпис, който толкова обича да размахва; разположете около него един кръг от шестима милиардери, дузина мултимилионери, неколцина милионери и камарила службогонци и сервилни кандидати на славата и направете съответните изводи. Като не забравяте, че в общественото пространство с десетилетия битува митологемата, че светът се управлява от тайна група богаташи и мъдреци, които дърпат конците на историческите събития. Та възможно ли е обкръжението на Тръмп да си е рекло – бе що не вземем ний да станем тая тайна група, да наложим нови обществени закони и да си управляваме с кеф! Пък негативите ще ги отнесе президента на най-американската Америка. Или ИИ – той все още не знае, че човекът има свободна воля, много често е ирационален, притежава емоционалност и даже знае за теста на Тюринг… Та какво ни казва диетрологията? Руски агент ли е Тръмп, или дебело хлапе, в главата на когото нормалността е тотално объркана като в огледалната зала на Мирилайлай? Подредете фактите и ги анализирайте. Не си затваряйте очите пред тях. А естетическото декодиране на художествения текст ще ни позволи да прозрем в творбата на Елин Пелин философска притча, която ни показва кои сме, къде сме и накъде отиваме. А романът на Чапек ни кара да мислим и анализираме фактите, за да не се сблъскаме с Апокалипсиса… И да не забравяме мъдрите думи на Чърчил: „Не съществува публично мнение. Има публикувано такова…“

За да видиш добре фасадата на българския Парламент, трябва да застанеш зад опашката на рускея кон

Казват, че културата на всяка епоха се гради върху два разминаващи се ментални потока – на митологизация и демитологизация. Сякаш човекът непрекъснато воюва със старите митове, само за да ги заменя с нови… В опита да обясни необяснимото, творческата фантазия кара Homo Sapiens, съчетавайки измислица и реалност, да изгражда устойчиви, символно натоварени, колективни представи. Те не подлежат на коментар, тях не ги анализират – само ги повтарят и използват като фактически довод – от „ никога няма да се оправим“ (всички го знаят), през „всички политици са маскари“ (всички го повтарят), до „Русия не може да бъде победена“ (освен от всички, вербализирано и от българския президент). Обаче разумът човешки, който е родил мутацията „zoon politikon“ (по Аристотел) резонно задава въпроса – чакай, бай приятелю, откъде знаеш? Нали и по време на соца всички бяха убедени, че режимът е вечен, а Живков – безсмъртен, ама тая митологема рухна… Или го знаеш от разказа на Ел. Пелин „ На оня свят“, в който сиромах дядо Матейко върви към пъклото, където е убеден, че му е мястото, и си мисли: “…Не съм за рая аз, сиромах човек… рая е направен за големците и за богатите… нас са ни записали у дяволския тефтер, още като сме се родили…“. Но внимателният прочит ни убеждава, че изстраданата мъдрост на твореца не е внушила представа само за катастрофично мислене, фатализъм или историческа обремененост на народопсихологията. Уви – подобно мислене е свързано именно с максимата „Най мразим да мислим“. И отвежда към една от най-древните науки – есхатологията (от гр. „Eshatos“ – последен и „Logos“- наука). Грубо казано, това е наука за края на света. Всеки път, когато се утвърди поредната представа за света и неговото устройство, есхатологията предупреждава какво може да се случи на онези, които се съмняват в наложените „отгоре“ митологеми. Защото, не е ли Божието наказание онова, което ни кара да сме послушни и примирени? И не е ли в последна сметка то благодат? Да вярваш в предопределението на нещата, в колективните символни представи, е най-лесният начин да избягаш от задълженията си на морален човек, който носи отговорност за своето поведение и съдбата си в социума… По-добре да си убеден, че никога няма да се оправим и трябва да си „налягаме парцалите“, щото силният винаги е силен, слабият – слаб, богатият – богат, а светът така и така върви към гибел. Най-добре нещата да са такива, каквито са. Затуй и лева не трябва да сменяме, национален символ е това, всички го знаят, новото ще доведе до катастрофа! Наскоро чух как авторитетна дама обяснява на младо момиче – „…И какво, това сега струва пет лева, като сложат еврото ще струва 6 евро, ама 6 евро си е 12 лева!“ (без коментар)… А ония, дето размахват лозунга „левче = национално достойнство“ са забравили, че въпросното достойнство през 96та-97ма г. девалвира, сгромоляса се в блатото на хиперинфлацията (1$ = 3400 лв.) и като символен знак на българщината изглеждаше повече от плачевно… Добре, че грижата за животните е цивилизационна мярка. Издърпаха лъва от левчето на спасителния валутен борд, там го привързаха към еврото и го оставиха на спокойствие да си гледа старините и дочака естествения си край… Но всички сме свидетели как символната натовареност на митологемите рефлектира в социално напрежение, безобразни колективни прояви и вандализъм, оплескан с червена боя. Участниците в тези събития вероятно са убедени, че патриотизъм и вандализъм са синоними, стига да знаят какъв е лексикалния смисъл на думите. Точно както са убедени, че татуирани върху глезените Ботев и Левски са си белег на жив патриотизъм! И все пак, извън желанието скандално, „по Тръмповски“ да влезеш в новините – как да си обясним феноменът на колективното оглупяване? Ами знаете ли, ако не разполагаме с достатъчно факти, не разполагаме с детайли, за да осмислим някакво явление, без да сме облъчени от радиацията на митове и митологеми, просто трябва да се обърнем към историята. 127 години пр. н. е. консулът Луций Касий Развила по време на съдебно дело непрекъснато задавал въпроса – Cui bono? – Кому е изгодно, в полза на кого? Този така харесван от Цицерон въпрос и днес може да ни отведе към привидно неочакван, но съвсем ясен и очевиден извод. От смяната на лева с евро се страхува „мръсният“ капитал. Онези десетки или стотици милиони и милиарди левове от престъпна дейност, сива икономика и далавера. Пари, които са рожба на корупцията и за които не са платени съответните данъци. Които няма как да бъдат бързо изпрани. Още от прочутото съчинение на Адам Смит „Богатството на народите…“ става ясно, че парите винаги се „идентифицират“ като пари, когато са в обръщение… Ами ако са затворени в трезори, ама не на банките? Ако са надиплени в чували, скрити в буркани, заровени в земята? Тогава една смяна на парите би довела до загуба на милиони! Че как тогава демагогията да не поведе тълпа оскотели илитерати в защита на свидното българско левче! На латински „демагогус“ означава народен трибун, който лъже, за да печели политически дивиденти. Разумът ни казва, че естествено, не всички политици са продажни. Но непременно има и „маскари“, а когато някой носи прякор „копейкин“ (очевидно тук не е търсена просто „кореспонденция“ с творбата на Гогол) още нещо става ясно. Кому е изгодно да се нанасят финансови удари върху и без това нестабилната икономика на една натовска държава в сърцето на Балканите, член на ЕС? Неудобен въпрос, защото отговорът е под опашката на един кон, възседнат от Александър II , обърнат с лице към Народното събрание!... Разбира се, чудесната скулптура на флорентинеца Арналдо Дзоки няма никаква вина за символиката, скрита във фактите. Колективната представа за царя – освободител битува в общественото пространство далеч преди Руско-турската война. Това е мечтата за големия брат, който ще защити от лошите малкото си братче. Нали си спомняте как Том Сойер, героят на Марк Твен, среща непознатото момче? Преди размяната на физически аргументи двамата повеждат хибридна война, като взаимно се заплашват с несъществуващите по-големи братя… Азбучна истина е, че хората най-обичат такива размисли, които не ги карат да мислят. Но поне мислите у нас рядко са били облагани с данъци… Та си помислете – Освобождението на България като исторически факт би трябвало да ни припомни, че създаването на „Задунайска губерния“ е част от стратегически план, изразяващ великоимперските амбиции на Русия. Това е безспорна истина. Спорен е въпросът доколко този план се реализира. В последна сметка той носи свободата на България. Но носи и още нещо – неразбиваема, чугунена митологема в стил „кат Русия няма втора!“. Защото, свикне ли народонаселението с мисълта, че някой го е освобождавал и ще го освобождава, освободителният процес продължава. Такъв народ ще го освобождават и от правото да мисли, и от мисълта, че има право да гласува на избори и да променя съдбата си. Ще го освобождават от отговорнстта да бъде критичен към управляващите и заинтересован от проблемите на света. Ще го направят безразличен към злото в собствената му държава, лесна жертва на телефонни измамници и политически измекяри! Ще го накара да нарича руснаците „братушки“, а те ще му отговорят с „Курица не птица, Болгария не заграница“. Cui bono един български президент, генерал, „автентичен лампаз“ да твърди, че Русия не може да бъде победена?! Та нали за Украйна победа означава възстановяване на националните граници, впрочем – гарантирани от същата тази Русия в Будапещенския меморандум за сметка на върнатото от Украйна ядрено оръжие. Същата тая Русия, която си вдигна чукалата от Афганистан точно както наскоро се изнесе скоропостижно от Сирия! Ама СССР ни хранеше по времето на соца… Поредната митологема – никога, ама никога империите не хранят своите провинции. Би било поучително да си припомним, че след падането на Берлинската стена бившият СССР се оказа с над един милиард долара дълг към България! Той бе изплащан с поправка на разни военни машинарии повече от десетилетие, обаче последните 200 -300 милиона се губят някъде из дипломатическите книжа… Или другаде, Божа работа. Така че, уважаеми дами и господа, когато се размислите за проблемите на България и света, за политическия живот у нас и по света, вгледайте се във фасадата на Народното събрание. Но за да видиш добре фасадата на българския Парламент, трябва да застанеш зад опашката на руския кон. А задницата на коня може да демитологизира много митове,нали? NEW DAY.bg

Още нещо за парадигмите на глупостта

Преди повече от 125 години Михалаки Георгиев пише един прекрасен разказ – „ Меракът на чичо Денчо“. В него простичък нашенец, забъркан в поредната политическа далавера, в името на някаква партийна кауза пламенно е агитирал, че черното не е съвсем черно; седял е на софрата до министъра и е получил обещание за съответната награда. Днес на подобна награда ѝ казват „партийно назначение“, а в онези години било същото. Та нашият герой е тръгнал към София за среща с въпросния министър и след дълги перипетии е изправен пред тежък екзистенциален избор – на каква длъжност да бъде назначен, каква професия да си избере. В защита на героя трябва да кажем, че той все пак е достатъчно скромен да признае, че не би се чувствал комфортно в сферата на медицината, силовите институции, правораздаването (за разлика от днешните му превъплъщения)… Но пък меракът му е да стане диригент. Да маха с една „клечка“ и всяко движение на диригентската палка да командва и музикантите, и техните инструменти! Този разказ ще да е хвърлил в тежка депресия тогавашното грамотно българско човечество – не защото партийните назначения били практика, а защото практически почти всички назначени били неподходящи, некомпетентни или направо глупави. А това дало епическо отражение върху историята на Отечеството. Ами вгледайте се само във факта, че след Освобождението България не е загубила нито едно знаме на бойното поле и няма нито една победа на дипломатическото! Последното със сигурност е и заслуга на онези, които искат да размахват диригентската палка, но разбират от музика колкото крава от реостат… А след Втората световна война едва ли има друга страна от бившия соцлагер, в която толкова последователно, методично и твърдо един цял народ да бъде възпитаван чрез политиката на посредствеността и глупостта. „Докога над страната ни бащина/ ще вилней тая страшна простащина!“ – възкликва Радой Ралин. Но неговият глас е „антитеза“ на една реалност, в която мегаломанията се оценява като творчески порив, идиотските икономически експерименти - като стратегическа далновидност, а безхаберието и неграмотността, компенсирани с партийна вярност – като най-достойните качества на ръководния кадър… Управленческата глупост винаги води до плачевни социални резултати, но когато глупостта управлява, тя си купува таланта, тя го храни и приласкава, та чрез него да бъде възхвалявана. И ако управляващите масово страдаха от епистемофобия /страх от знанието/, част от талантливите и знаещите се опитаха да ги реанимират интелектуално. С тежката артилерия на демагогията и митологизацията, които могат да промият съзнанието на Мислещия и да го направят Вярващ… Но истината не е стока, с нея не можеш да въртиш далавера. А истината е, че, метафорично казано, меракът на чичо Денчо събори Берлинската стена – или поне гръмна мина под основите ѝ! Защото всяка диктатура има една кристална мечта – да управлява безкрайно, а подобен мерак води до крайно тежки последствия за нея. Грубо казано, всяка диктатура е рожба на глупостта (независимо от това какво мислят глупаците по въпроса), а диктаторът мрази конкуренцията, т.е. – всичко, различно от глупостта. И натрупването на критични маси глупост взривява системата! Айнщайн изрича, че само две неща са безкрайни – Вселената и човешката глупост, но за първото не бил съвсем сигурен. А думите на учения подсказват, че всичко е подчинено на познати и непознати закони, ерго – това се отнася и до селенията на глупостта! Падането на Берлинската стена покрай всичко друго накара грамотното българско човечество отново да си припомни разказа на Михалаки Георгиев. Защото меракът да управляваш системи, от които нищо не разбираш, стана системен. Защото властта в ръцете на корумпирани некадърници непрекъснато се опитваше да размахва диригентската палка. Но сега посланията на класика заплуваха в океана на глобализацията. Българинът се сети, че още през 1969 г. Лоурънс Питър и Реймънд Хул са издали книгата „Принципът на Питър“, а в нея убийствената творческа ирония открива, че в една йерархическа система всеки се стреми към върха на своята професионална некомпетентност. Следователно, колкото по-висок е един правителствен пост, толкова по-сигурно е, че го заема некомпетентна личност или направо глупак (не забравяйте, че глупакът по дефиниция е много амбициозен – това не означава, че амбицозният е винаги глупак). Работата се върши от онези, които още не са станали началници. Посочените примери в областта на образованието, военното дело, дипломацията, сякаш са „копи-пейстнати“ от обществената ни практика… Ами спомнете си примерно как един мастит политик назначи за министър на младежта и спорта… професорка по синтаксис от провинциален университет. В резултат на което българският спорт заприлича на сложно съставно с повече подчинени и съподчинени изречения! Но най-яркото доказателство, че класиката е образец, достоен за подражание (лат.- classicus), че носи непреходни истини и винаги е актуална, откриваме след избора на Тръмп. Разказът на Михалаки Георгиев е криво огледало, в което се отразява пренесен в пространството и времето, пластично и морално деформиран, но разпознаваем, кой знае как попаднал в политиката, американски чичо Денчо. Дори архаичният език на българския писател, почти неразбираем за съвременника, подозрително напомня лексиката на американския президент, почти неразбираема за грамотния! В огледалото се оглежда рижав тиквеник, който си представя, че е диригент, а световните лидери са оркестранти. Те трябва да свирят по негова заповед, да се радват на диригентската му „клечка“ и да си плащат, че им я показва… Но тъй като тук размахът е друг – американски президент, ей – и аналогиите трябва да се глобализират. Та те ни отвеждат към Париж от 1509-то Anno Domini (лето Господне), където за първи път е отпечатана „Възхвала на глупостта“ на мъдрия Еразъм от Ротердам. Stultitia – Moria, глупостта, възхвалява себе си и превъзнася своето величие, като с най-сериозен тон дава за пример невъобразимите глупости, които е вършила. И тези примери поразително напомнят хвалбите на Тръмп за мнимите му достойнства на най-великия от всички велики президенти в най-американската Америка! Ще кажете – е, мегаломания, прости му, Господи, то не е виновно… Е да, ама когато такъв каже, че убийството не е убийство, а шега; че хищникът е невинно зайче, а жертвата е виновна, щото сама се е жертвала; че завоевателят е просто екскурзиант; че черното не е черно, а направо си е блестящо бяло – това вече е криминален идиотизъм. Такъв трябва да го държат далеч от остри предмети, да не му дават вилица и да са наясно, че един ден ще се пребие до смърт със собствената си обувка – или простотия, все там! Лошото е, че този модел на поведение вече се нарича Тръмпизъм, че ражда огромно количество подражатели – тръмписти и тръмпчета, които се множат като мутациите на корона вируса. Даже у нас един такъв минитръмп – среден размер, заедно със свои партийни другари – депутати поведе тълпа оглупели вандали в защита на българския лев. Не стана ясно от кого точно защитават лева, обаче е ясно, че изплескаха с червена боя определена обществена сграда; че сметките на „вождовете“ са в долари и евро и едва ли усещат липса на левове; че ако нацапат с боя собствените им жилища ще се разнесе вой и плач… И стана ясно колко точна е формулата, че коефициентът на интелигентност на разярена тълпа е равен на коефициента на интелигентност на най-смотания в гъмжилото, разделен на броя на участниците! Знаещите ще кажат – чудо голямо, тия номера са ни познати още от поведението на Болен Лидеров! И ще бъдат донякъде прави, но да допълним – това е комерсиализирана глупост. Номерът е да стане скандал, да те чуят и видят, сега е моментът, ей, „ келепир има в тая работа, хората пари натрупаха“… Наистина ли мислите, че клубът на предприемачите – милионери, влагайки гигантски средства, избра за президент Тръмп, защото е много талантлив бизнесмен и лидер? Новите „бели якички – милионери“ знаеха, че въпросният е тъп, неграмотен и амбициозен – сиреч, може да стане несистемен играч, с който да се изчистят „бъговете“ на системата. Стига да му дърпат правилно конците. Неграмотните са лесни за манипулация… Ама той колко пъти фалира и се въздига? Ще Ви кажа една малка тайна – това не е индикатор за „кадърност“. Защо има телефонни измамници, след като всички знаят за телефонните измами? Защо е пълно с финансови пирамиди, след като и невръстните са наясно, че там ти крадат парите? Прочетете „Възхвала на глупостта“ и ще разберете, че ако си нагъл и упорит, глупостта ще ти помогне да се извисиш над глупаците! Господата от политическият клуб на предприемачите в Америка, залагайки на Тръмп, пропуснаха да прочетат творбата на Еразъм Ротердамски… Точно както нашенските епигони не са чели „Меракът на чичо Денчо“. Не съм сигурен, че мнозина от тях могат да четат. отпечатано в New Day.bg Б.а. мерак – силно желание, копнеж, стремеж, страст към нещо Парадигма - модел на мислене, пример, образец

PRAUDITE, CIVES! (Ръкопляскайте, граждани…)

Нали знаете коя – според анекдотите – е най-древната професия? Е да, ама не! Културната и социална антропология, а и ред други сродни науки са наясно, че най древната професия всъщност е клакьорството. Няма да коментираме по какви причини тази академична истина не е особено популярна. Направо ще съсредоточим вниманието си върху Римската империя – защо, ще ви обясни всеки студент, комуто предстои изпит по Римско право… Злите езици твърдят, че още в древния Рим бурни аплодисменти при обществени прояви получавали най-вече тези, които могат да си платят – вероятно изключение правели само онези, които не е здравословно да не аплодираш. Останалият електорат – в лицето на бедни творци, актьори и комедианти, трябвало коленопреклонно да е обърнат към аудиторията с молбата - Аплодирайте, граждани! – като признание за качество. Може би затова фразата „Praudite, cives!“ започнала да се използва във вербалната практика и иронично, изразявайки пренебрежение към преувеличени хвалби и заслуги… И пак по онова време клакьорството се превърнало в необходима, добре платена и съществуваща през вековете уважавана професия… Озарена от кладите на средновековната инквизиция… и оцеляла. От ироничния блясък на Ренесанса – и оцеляла. От рационалните прозрения на Просвещението – и т. н. до наши дни. Нещо повече – днес „клаката“ вече може да бъде начин на мислене, светоусещане, социален и политически индикатор, морален императив, наратив, който съчетава несъчетаемото… Не вярвате ли? Какво Ви говорят топонимите Америка, Русия и България например, освен, че това са имената на три реални, съществуващи на картата, съвременни държави (последното в някои отношения е спорно). Обаче днес, щом чуете САЩ, мигновено си казвате – аха, Тръмп! И се разнасят аплодисменти… Защото той е сложен и първичен, безскрупулен и чувствителен, хаотичен и подреден, изтъкан от противоречия, но, според мнозина, дълбоко човечен. Има си един основен принцип – никакви принципи извън желанието да промени света и … ах, късметлия и милиардер! Изобщо неговите фенове са дълбоко убедени, че той може да лети и със сигурност част от тях знаят, че Земята е плоска… И няма никакво значение, че въпросните са не повече от една пета от жителите на САЩ (естествено, такива са най-гръмогласни); че при стария си мандат Тръмп надроби попара от политически дивотии, а позитивното и доброто се наложиха въпреки Тръмп! Затова, щом чуете – „Нова епоха!“, „От днес светът е друг!“, „ЕС си отива!“, „Тръмп ще оправи всичко!...“ – Praudite, cives, обаче ръкопляскайте иронично. Замислете се – та не е ли единствено следствие от тези парадигми фактът, че всичко тъпо, неграмотна и одиозно с пяна на уста закрещя за края на старите закони и норми и за някакъв „нов ред“. Не усещате ли нещо познато? Наскоро бузест млад анализатор, възпявайки Тръмп, заклейми от телевизионния екран „гнилата демокрация“. А шефът на парламентарно представена партия у нас направо призовава за смяна на системата и излизане от ЕС и НАТО… И сякаш никой не се досеща, че алинея 3 на чл. 4 от Конституцията гласи: „Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз“. А член пети направо отсича – Конституцията е върховен закон… Не, има само бурни, свенливи или иронични аплодисменти. Защото подобни партии съществуват от падането на Берлинската стена. Обществото нарече насмешливо шефът на една такава „Болен Лидеров“. Днес на друг такъв направо му казват „Копейкин“. А когато слушате речта на господин Тръмп, не разумявате ли, че словото му направо е американски вариант на изказа на нашенския си Борисов? Бурните аплодисменти, с които Сакс Кобург Готът бе посрещнат в България постлаха малиновата пътека за възхода на Борисов, бодигард на Величието; обещанията на „царя“ реално и несимволично за 800 дни да донесе „Златен век“ на България /да Ви напомня нещо/ донесоха само разочарования и … Борисов изгря! Помня, че по онова време много служители и служителки слагаха портрета му на бюрата си. Какъв мъж! – наистина съм чувал тази фраза. Praudite, cives!... Обаче сме длъжни да отчетем един факт – и Борисов, и Тръмп са удивителни популисти, майстори на обърканото , хаотично, но дяволски убедително слово. Убедително за онази една пета или една четвърт от народа, за които езиковата култура е TERRA INCOGNITA – „Земя непозната“. Авторитетни анализатори твърдят, че в иначе доста противоречивата политическа кариера на Тони Блеър голям процент от успехите се дължал на езиковата му практика. Той разговарял с лордовете като лорд, а с докерите като докер… А в началото на 21 век руснаците, на които впиянченият, страдащ от деменция Елцин бе дошъл „до гуша“, с бурни аплодисменти посрещнаха новия си, млад тогава лидер. Путин говореше тихо и грамотно, обещаваше бляскаво бъдеще за Русия, но словото му се променяше във времето. За да зазвучат в него велико шовинистичните интонации – тази вербална „Еволюция“ заслужава специално изследване. Но тук вече „клаката“ наложи нови норми – аплодисментите трябваше да бъдат фанатични, френетични. Както при другаря Джугашвили или геносе Шиклгрубер… Като при смъртта на Ким Ир Сен – който не плаче убедително, в концентрационен лагер, буржоа недоубит! Затова, уважаеми дами и господа, когато чуете бомбастични твърдения, апокалиптични пророчества и хитровати внушения, мислете! Путин няма да подпали атомна война, защото страхливецът трепери и за живота, и за парите си. Тръмп няма да промени законите на света, защото американската демокрация разполага с мощна ваксина въпреки антиваксерските настроения на президента. Новото българско правителство няма да доведе до хиперинфлация, макар че баснята „Орел, рак и щука“ ни прави скептични… Ръкопляскайте иронично и следете внимателно “Praudite, cives!” да не се превърне в „POPULUS PLAUDIT ET MALEDICIT!“ (Народът аплодира и псува!) отпечатано в NewDay.bg