„Заразно зло”

На „Позитано” 20 – ново двайсет. Заразно зло плъзнало по коридорите на сградата – и по коридорите на сградата плъзнали не хора, а зомбита! Не че на 23-та година от прехода, на 23-ия ден от Протеста, в събота, централата на социалистите гъмжи от хора. Тя и в делничен ден не гъмжи от хора, верните хора са край пилоните при НДК. Там със зъби и нокти бранят светлите идеи на социализма. Понякога се събират 100-200 души; цялата рода е там, слугинажът на Столетницата – бивши номенклатурни кадри, бивши партийни секретари, бивши военни величия, немощни старци и старици с промити мозъци, млади социалисти с фанатичен партиен плам в очите... Дали някой от тях наистина вярва, че лакейските напъни на Орешарски и популистките дивотии на правителството са „грижа за народа“? Едва ли. Те не мислят, те все още вярват. Вярват, че са „на всеки километър”. И нищо, че километричните колони на протестиращите ще им извадят очите… Очите им са стъклени, зомбирани, изпълнени с „класова омраза”. Сбръчкана дъртофелница съска срещу „онези маймуни, дето на жълтите павета се правели на маймуни”… Гримасничи, размахва немощни юмручета – а аз не изпитвам дори желание да и тегля една майна, само някакво гнусливо съжаление. И пак съжаление – но вече при мисълта, че младите всъщност не познават социопатията на комунизма; едва ли всички разбират, че 23 годишното ни „бягане на място”; трагизмът на мъчителния ни преход се дължат на все тоя манталитет; на все тези, същите бивши комунисти и днешни социалисти. На зомбирането, което е старото-ново „заразно зло”… Обръщението на Президента от петък се превърна в „лакмус” с който безпогрешно определяте наличието на това „заразно зло”. Партията столетница дава бърза пресконференция. Гледам как на телевизионния екран виден партиен функционер заканително размахва пръст. Затварям едното си око – и пред мен се откроява тлъстичко личице с малки и злобни свински очички, под които се люшкат впечатляващи, подпухнали ракиени торбички. Той приказва с вековната омраза на богаташа към бедните; с цялата ярост на лакомника, от зъбите на който искат да измъкнат вкусното пилешко бутче… Поглеждам с другото око – и виждам болен човек с нарушена обмяна, с вероятна бъбречна патология; нещастник, вкопчил се в мъничкия свят на своята „партийна значимост”; циник, лишен от идеали, чиято „професия” е да идеализира онова, в което не вярва… С кое око да оценя патетичното изказване на Антон Кутев, произнесъл: „ …Плевнелиев не е дорасъл да бъде Президент на всички българи…”? Как да коментирам фалшивия патос на Станишев, който бе „поставен” начело на соц-партията от Първанов, същият – агент Гоце, който пък изкара два мандата като Президент?!... Или напъните на приказливата Мая Манолова, която се „престраши” да проведе „активно мероприятие” в деня за размисъл, разкривайки пъклен заговор (който се оказа въздух под налягане, но който реално промени броя на гласоподавателите); сетне с треперещ гласец разкри каква заплаха тегне над нещастната и глава и накрая „осребри” тези деяния с нова позиция сред партийната върхушка! Президентът нямал право… Те искали отстраняване… Припомням – с решение №25 от 1995г. Конституционният съд разтълкува положително правото на всеки президент да аргументира политическа позиция! За зомбираните лидери обаче няма правни аргументи и норми. Няма закони и параграфи. Няма политическа култура и етика. Има финансово-политически интереси, верни зомбита в медиите, в правителството, в градовете и селата на България. Има „заразно зло”, което е нападнало имунната система на обществото – като в едноименния филм, който можем да разглеждаме и като впечатляваща метафора! Късният съботен следобед на 6 юли е натежал от онази измамна жега, която мирише на дъжд. Един приятел ми се обажда и уж на шега споделя, че комунягите са бутнали някое и друго милионче на Оня там, горе – да залее площад „Независимост” с проливен дъжд, та дано поразгони протестиращите! – Що, страх ли те е от дъжда? – питам го. – Глупости! – отговаря той вече сериозно – дъждът няма да измие мръсотията. Ние трябва да я измием; грабвам чадъра и съм там!... И аз се радвам, защото моят приятел е трийсетина годишен. Целият му съзнателен живот започна след падането на Берлинската стена; типичен представител на онези млади, които са залели улици и площади. И съм убеден, че за тях „заразното зло” не е страшно, защото те имат естествен имунитет. Може и да не знаят какво точно е комунизъм, но точно по тая причина никой не може да ги зомбира! И понеже не живеят във виртуален свят – те добре познават въпросния свят от лаптопите и таблетите си – никога няма да го объркат с реалността. Затова пият сутрин кафе пред Парламента; четат поезия на глухите – но всъщност я четат за себе си; заливат улици и площади с многолюдното си присъствие – и заявяват категорично своето присъствие в живота на България! Те скандират и иронизират. Те са хора на словото – весело, непристойно, забавно и яростно… Защото всеки език създава такива каламбури, от каквито се нуждае в момента народът му…

Искате ли да познаете?…

Петък, пети юли, двадесет и втори ден на Протеста. Небето над София е синьо-сиво, леко смръщено, строго. Понякога започвам да се съмнявам в такава синева. Все ми се струва, че небосводът е равномерно покрит със синини… Слава Богу, полицейските палки все още не са размахани – обаче полицейските заграждения се „разгръщат” с размах! Все по-голяма част от центъра на София се превръща в ОП (ограден периметър) и дори вярващите не могат да посетят храм-паметника „Александър Невски”. Това не ме учудва – комунистите са си комунисти, както и да се именуват, а за тях религията е „опиум за народите”. Дори когато редовно ходят на черква и неумело се кръстят, обърквайки леко „посоката” на Светия Кръст… Преди много столетия китайските императори издигнали Великата китайска стена. Не за да пазят народа си от варварски нашествия, а за да не позволят на този народ да надникне отвъд стената, да разшири кръгозора и да види колко дребнички, злобни и тъпи са собствените му управници. Само преди десетилетия Берлинската стена се издигаше не за да пази светлия соц от вражи „попълзновения”, а да не бягат немците от социализма към капитализма. Искате ли да познаете до три пъти кой накъде бягаше?... Отвъд огражденията сградата на Народното събрание изглежда някак прихлупена и вехта. Девизът „Съединението прави силата” е като озъбена гримаса към „съединените” социалисти, депесари и атакисти, изпълнили една четвърт от заседателната зала. Не знам доколко те се чувстват силни зад полицейските палки, щитове и метални бариери, скрити в своята новата „зона за сигурност”. Зная само, че некадърността отново заседава. Има думи, към които не можем да приложим „малко” и „полу”. Няма „полуидиот”; не може той да е „малко умрял”, а тя – „малко бременна”. Този Парламент и това правителство не са „малко некадърни” и „полуморални”. Те са много некадърни и ужасно аморални. Искате ли да познаете до три пъти защо мисля така?... В парламентарното помещението кипи безсмислен социалистически труд. Орешарски държи пламенна реч. Положението е трагично, държавата – дестабилизирана, обаче той с титанически усилия ще я стабилизира. Набързо ще „прекрои” бюджета. Пък може и заем да вземе – някое и друго милиардче. С една малка част ще замаже очите на слепите. Зрящите ще изплащат заема… Дайте му само време да управлява. Годинка, две – какво му плащаш! Много иска да управлява, горкият… Само дето е забравил, че докато управляваше финансите в кабинета на Станишев, положението пак беше трагично, а държавата – дестабилизирана. И тогава бяха виновни разни безотговорни елементи, международното положение, МВФ, НЛО и най-вече – българските граждани, които свирепо псуваха управлението на „тричленката. Народът казва – на гърбавия гърбицата му е виновна. Обаче на някои им израстват крила от гърбиците… На трибуната застава Станишев. И той пламенен, и той словоблудства. Убеден е, че за три месеца правителството ще извърши онуй, което някои управляващи не биха направили и за три години. Петилетката в съкратени срокове. Искате ли да познаете до три пъти защо лидерът на социалистите не е полуидиот?... Думата взема речовитият Местан. Днес било един особен ден за българския Парламент. За първи път един министър-председател щял бил да се отчита редовно пред Народа… Някак тъй не го виждаме. Както винаги, Местан лъже като дърт циганин. За всичко бил виновен Борисов, щото при него било имало подмяна на реалността с виртуална такава… Добре познаваме дивотиите при управлението на ГЕРБ, затова хората принудиха „герберите” да се разделят с властта. Обаче става ясно, че и в мъничкия, мухлясал и спарен виртуален свят на депутатите днес битува една представа – в тоя свят има само четири партии; те държат властта, те се ритат по кокалчетата, те оценяват поведението на гражданите,те решават „дневния ред” на обществото. И в този дневен ред е важно да се разшири сградата на посолството в Минск. И да се улесни достъпът на украинци и молдовци до българското Черноморие…Нито дума за промени на изборното законодателство, нито дума за предсрочни избори. Уникална форма на политическо безсрамие. Направо ти иде да се върнеш към битовизма: „етесятийбахмаата”!!! Искате ли да познаете до три пъти защо ругатнята не звучи цинично?... А от другата страна на загражденията е и другият, истинският свят. Там бушува стихията на Протеста. Там е разноликото и многоцветно море на гражданското общество. И на това море не му пука, че – както в басните на Езоп – някой искал да го изпие с лъжичка. Там е любовта – „гола, нахална и млада”. Там е младостта на България… И нека небето над София в петък, пети юли, на двадесет и втория ден от Протеста е сиво и смръщено (стига да не почервенява). Нека ни връща към думите на Вапцаров: ”… небето, заредено с взрив/ ще рухне с трясък на площада!”… Искате ли да познаете до три пъти защо този истински свят ни прави щастливи?...

За пърхота като такъв

Стресна ли Ви заглавието? И с основание – има в лингвистиката един апарат, условно наречен „табу и евфемизъм”. По силата на ред причини – културни, социални, идеологически – редица думи и изрази попадат в категорията „табу”. Стават забранени, непристойни, неприемливи, някои от тях – „мръсни думи”. И понеже в езика не може да има„мръсни и чисти” слова – мръсни и чисти са най-вече хората – веднага се появява алтернативата „евфемизъм”, по силата на която изричаме забраненото по „заобиколен начин”. Не казваме „долни гащи”, а евфемистичното „долно бельо”… Не изричаме „умрелият”, а „блажено починалият”. Изобщо, езикът ни е много евфемистичен – само около „Ерос” и „Танатос”, около темите за любовта и смъртта – битуват огромно количество фразеологизми. От „гушна босилека”, „ритна бакърчето”, „търкулна аспирина” – до „натаковахме се”, „хайде да се фраснем”, „от дума на дума – и се роди детето…”. Обаче има и думи, които формално са езиково „табу”, което съвсем не извиква на живот съответен евфемизъм. Такава е думичката „пърхот”. Гадно нещо е пърхота. В тълковния речник той е определен като „тънки люспици от горния слой на кожата, които се отделят от главата”. В медицинската литература са изписани хиляди страници, които го оценяват от досадно до изключително тежко дерматологично заболяване… Но нашенецът знае – посипаната с пърхот дреха извиква гнусливо чувство; за него не се говори ; философията „head & shoulders” не върши работа. За лечението му се изисква брутална медицинска терапия; тотална промяна на начина на живот, режима на хранене и лична хигиена. А дори ако спази тези условия, човек винаги е заплашен от рецидиви… Днес е 4 юли, 21-ви ден на Протеста. И докато докато гледах откритото заседание на Народното събрание, внезапно прозрях, че всъщност евфемистичната проекция на „пърхот” е „комунизъм/социализъм”! Че социалистическият – разбирайте, комунистически манталитет е точно като пърхот – досаден, устойчив, отблъскващ, труднолечим… А у нас е приел уродливата и болезнена форма на тежка „себорея”. Ами, помислете. В 10.30 сутринта депутатите бълваха пламенни тиради срещу шефа на Националната здравно-осигурителна каса. Яростните и горещи слова бяха не по-малко жарки от словата на протестиращите, които въобще не си служеха с евфемизми. Обаче за народните „избраници” думата „протест” е табу. Мръсна дума, заменена с „купени провокатори; организирани саботьори; лумпени; смутители на реда, които травмират нежните и нараними души на социалисти, депесари и атакисти с „червени боклуци” и „дегенерати”. Това – между другото… Звъннах на приятел-медик и доказан професионалист. – Какъв е – питам го – тоя шеф на касата? – Пълен боклук – отговаря той. – Брей! – възкликвам – управляващите да направят нещо читаво… – Глупости – отвръща приятелят – на негово място ще върнат старата, сестричката на Илиянчето Йотова… Щото здравната каса – това са повече от три милиарда, а да управляваш тези пари си е чиста далавера!.. М-да… В 10.45 телевизионната камера улови панорамно цялата заседателна зала. Успях да изброя 27 „заседатели” Тези, които не успях да преброя, бяха не повече от десетина. Сметката ми е поне десет пъти по-точна от от сводките на полицията, осведомяващи цяла България за броя на протестиращите. Защото, като ви кажат, че тези протестиращи са три, четири, хайде – осем хиляди души, а вие виждате 30, 40, 80 хиляди – това си е евфемизъм. Отдавна вече на улици и площади излизат минимум 10, обикновено между 30 и 50, а поне три пъти видях стохилядни митинги! Образователната ни система може да е нефелна, ама не чак дотам, та всеки осмокласник да не може да изчисли огромната площ и броя на хората, заели тази площ. Не е задача с „повишена трудност”. Това е тема табу, заменена с идиотски евфемизъм… Друго определение – полицейско-правителствена дезинформация. Пропаганда. Пърхот… Та, значи – по-малко от 40 души обсъждаха в Парламента този толкова спешен за здравеопазването въпрос! Обаче дори 40 души не коментираха темата за актуализирането на бюджета. Мимоходом го спомена на пресконференция Орешарски, а финансовият министър услужливо тръгна да обяснява колко черно е бялото. Ама около бюджета се въртят не три, а много пъти по три милиарда! Трайте си, българи, кротнете се! Дайте ни време поне да май другата годинка, а ние ще се наплюскаме, ще окрадем всичко и ще ви спретнем такъв финансов и икономически потоп, пред който оня, библейския Потоп, е „гола вода и кал по гърбо”! Всичко останало е „табу”, пърхота си е наш, ама има ли човек без кусури?!... Ще се извиним, значи, ще се покаем – и готово! Но знаете ли – това поведение на правителството и парламентарно представените партии много напомня поведението на мръсен човек, който изтръсква собствения си пърхот върху Вашата дреха. След което Ви се извинява. В такива случаи най-демократично теглите шут на наглеца, сваляте дрехата и усърдно я изтупвате… Щото пърхота си е просто пърхот!

А вий… вий сте идиоти!

В един от своите афоризми Станислав Йежи Лец казва – „Мисълта не е никога свободна. Ограничена е от хоризонтите на главата”. Днес е трети юли, 20-ти ден на Протеста, хоризонтът е натежал от слънчеви лъчи, над София небето е безоблачно, даже синевата му е избледняла от светлина… В българския Парламент обаче хоризонтът се е свил до железните заграждения, които пазят малкото народни избраници от голямата и жарка народна любов. Регистрирани 122-ма; кворум – 64; гласували – между 84 и 88 души. Такива данни са изписани върху таблото в заседателната зала. В душите на депутатите е сумрачно; настроението – тягостно. Поради изключителната си интелигентност и висок професионализъм те знаят, че на тази дата през 1883-та година е роден Франц Кафка. Още със сутрешното кафе набързо са препрочели недовършения роман „Процесът”; с последните глътки са преглътнали и новелата „Преображението” (щото е по-кратка). И понеже творецът непрекъснато говори за личностното поражение, а героите му напразна се стремят към социална значимост и духовният им срив обикновено е представено в иронична светлина – ония в Парламента направо са депресирани. Така става, като се изживяваш като литературен герой… То си е жив идиотизъм, обаче няма да чакат артистите да играят Кафка, я! И артистите са на площада… Естествено, за депресивните настроения на парламентаристите са виновни и други „фактори”. Предния ден Евро парламентът е обсъждал събитията в България. И въпреки очевидното безхаберие на тамошните депутати, пък и неубедителността на нашенските – там, критиките срещу българското правителство са отчетливи. Но по-страшното е, че на другаря Станишев му се е наложило да посмъмри партайгеносе Волен Сидеров. Тъй де, нещо като другарска критика. Ние, значи, се дистанцираме от идиотското му поведение в Парламента и другаде, обаче горещо аплодираме другото, разумно поведение, с което ни осигурява „кворум” в Парламента и право да съществуваме другаде... Интересно, дали Волен е осребрил ролята си „тука има – тука нема”? Щото, ако е лапнал някое и друго милионче, пък и ако приемат неговото предложение да бъде лишена конкуренцията извън Парламента от субсидии, пък той да си грабне субсидийката… Ще се натрупат парици – ако не влезе при следващите избори във властта, поне да си изживее старините като паша. Той затова непрекъснато повтаря пашата, та пашата! Трябва да се бърза, ей – хората пари натрупаха… На, днеска за една бройка да го озаптят полицаите – ама се оказа, че го объркали с маскиран злодей. Ами утре ако не го объркат с маскиран злодей?!... В заседателната зала – скука и словоблудство. Кутев мъдрува как полетите на правителствения авиоотряд били ощетявали бюджета в особено големи размери. Сякаш в предишното правителство на Станишев „експертът” Орешарски не ощетяваше народа си в особено големи размери! Нали си спомняте, че само в края на последната финансова година от това управление бяха „отчетени” над четири милиарда „излишъци” – сиреч, неправомерно ограбени чрез данъци, такси, налози, акцизи, параграфи и параграфчета пари от българския данакоплатец! Никой не говори за това. После разискват изменения и допълнения към закона за заетостта. Страхотна са се загрижили за младите. Направо ще ги спукат от грижи! Червена лидерка патетично обяснява как кажи-речи милион българи ще получат помощи. Останалите седем милиона няма да получат помощи. Хич да не се надяват! И отново гласуване. Един път – 84 гласа. Другия път – цели 88 гласа!!! Пълно болшинство. Идиотизъм… В залата – оживление. Ще изслушват разни предложения на комисията, която се занимава с контрол на службата за сигурност. Думичката „контрол” тупти в унисон с мъничкото, но пламтящо сърчице на всеки комунист – дори когато го наричат социалист. Пълен контрол, тотален контрол, повсеместен контрол! От Джи Ес Емите до Се Ре Сетата; от пощите до интернет!!! Обаче докладчикът така мънка и срича, че болезнено напомня оня герой на Гогол от „Мъртви души” – слугата Петруша, който много обича да чете, защото се радва да гледа как буквичките се нареждат в думички. „Експертът” очевидно не е в състояние дори това да направи, след като депесарят Бисеров скача и предлага нещата да се дооправят, пък с контрола ще се оправят утре… Идиотизъм на квадрат! А отвън народната любов също пламти. Пламнала е от сутринта, за да сгрее кафето пред Парламента; после е притоплила обяда на открито пред Парламента – и накрая ще се излее в спонтанна гала-вечеря пред Парламента. И на тази вечеря десетките хиляди гласове на протестиращите ще вдигнат тост с думите на Ботев: А вий… вий сте идиоти!

Приказка за Народа, Юнаците и Мародерите

Имало едно време, кой знае кога, кой знае къде – през девет планини в десета – едно царство-господарство. В него живеел Народ, който смятал себе си за послушен, благодарен, признателен и прозорлив. Всъщност – като всеки народ – той бил по-скоро дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. Затуй всички, дето се опитвали да променят съдбата му, винаги се натъквали на твърде стар проблем – че не само управниците са неподходящи (това си е очевидно), ами и Народът не е, какъвто трябва… Обаче Народът си бил, какъвто трябва, защото непрекъсната раждал Юнаци. Те въобще не се замисляли дали са умни или глупави, ами тръгвали да водят битки за щастие. И давали жертви. Сетне оплаквали жертвите и тръгвали на нови битки. А като им кажели, че са луди, смеели се и отвръщали – луд умора няма! Е да, ама след тях вървели Мародерите. Защото, както ни учи големият разказвач на приказки Тери Пратчет, у всеки народ юнаците и мародерите са поравно… Та изпълзявали тези Мародери от мрачните си, мухлясали дупки, обирали златото на мъртъвците и накрая станали толкова богати, че си спретнали партия, за която думата „юначество” била мръсна дума, а „почтеност” и „морал” били забранени слова. Изпонакупили де-що може – купили си медии, та да разкрасяват техните мародерски дела; купили си послушници, които мъдро да обясняват как Юнаците дестабилизират държавата; наели си малки, сиви човечета, които да размахват палки и пищови, да плашат гаргите и да отклоняват вниманието от мародерските им далавери… А Народът гледал тъжно и се двоумял – радвал се на Юнаците, ама нали и Мародерите били негови деца?... Уважаеми дами и господа, тази приказка не е завършена. Тя е „приказка без край”, стара като света и вечна като него. Защото винаги, когато гражданското недоволство се излее по улици и площади, хората за пореден път трябва да избират между Юнаците и Мародерите. Между Справедливостта и Несправедливостта. Между Морала и Аморалността… Днес е 2 юли – 19-ти ден на Протеста, но и този протест е стар като историята на света… Или поне като безкрайния ни, 23-годишен преход. И поне една от поуките на приказката е, че във всеки миг на своето съществуване ние сме изправени пред нравствен избор и това „право на избор” определя нашата човешка идентичност… А като ни кажат – ама какво ще избирате, и едните, и другите са маскари – ние отговаряме: Аз не избирам някого от пъстрото стадо на Мародерите – аз избирам между Мародерите и Юнаците! Слушах коментари за изборите във Варна, как ниската избирателна активност била „шамар” за протестиращите в София… Глупости! Хората просто отказаха да гласуват за комунистите и ГЕРБ. Защото всички вече разбират, че този Парламент е приютил точно тези четири партии, които в в социален и морален план са политически трупове. Помните ли как всъщност ГЕРБ спечели предишните избори? Наистина ли вярвате, че габаритната фигура на популистко дрънкане на „бате Бойко” извика на живот онази изборна активност, която помете „тричленката” и правителството на Сергей Станишев?! Независимо от прогнозите; независимо от политическия пазар, милионите на управляващите и изборните машинации! Просто правителството на БСП, ДПС и НДСВ бе надробило такава „чорба от грехове”, че изборната активност ги измете като като купчинка боклук… И хората избраха нещо ново, което се бе скрило в сянката на една европейска партия. Оказа се, че въпросното „ново” е добре забравено старо – и хората го „отсвириха”. Днес ГЕРБ е точно толкова популярна, колкото НДСВ след идиотското управление на Сакскобурггота. Наистина, „царистите” влязоха в Парламента, но влязоха един файтон хора. А после излязоха „once for all”… Протестиращите са категорични – светкавична промяна на изборния Кодекс; предсрочни парламентарни избори. Трябва да си „архитъп”, за да не разбираш колко ясни и отчетливи са тези послания. Протестиращите са прави – всеки ден, всеки час управляващите подменят администрацията; по министерства и обществени институции вече се перчат стари ченгеджийски кадри, девалвирали „експерти” и „професионалисти”, лекьосани от мръсни сделки „финансисти”. Действа се на принципа на „тоталния шпионаж” – колкото повече наши хора, толкова по-трудно ще ги изгонят, а това си е залог за поредна манипулация при избори… Е да, ама не – самата история доказва несъстоятелността на тази „политическа мъдрост”. Всеки граждански протест е пореден урок по демокрация. А след всеки такъв урок хората преоткриват, че имат право на избор, че този избор всъщност е достатъчно богат и че трябва просто да мислят кого избират… Във Варна хората на Мегленчето Кунева заложили на комунистическия „избраник” и аз разбрах защо в нейната партия се е намъдрил Даниел Вълчев – касапинът на нашата образователна система. И моето подозрение за въпросната партия се превърна в убеждение! Това правителство ще си отиде и утре ние ще избираме – и няма да избираме стари политически муцуни, обвити в паяжина и вмирисани на прокиснали политически манджи. Ще избираме между Юнаците и Мародерите. И ако въздухът в един нов Парламент отново се вмирише, ние отново ще го проветрим! Такъв е пътят на демокрацията, уважаеми дами и господа. За да вървиш по него, трябва да плащаш. Обаче човек поскъпва според цената, която плаща, нали?

Umbrella Night

На 30-ти юни небето над София се продъни. Валя през целия ден. А когато тумбестите облаци се се скупчваха за по цигара и синевата надзърташе през открилите се прозирици, види се, нищо от туй, което зърваше долу, не и харесваше. И небето пак се затулваше с мокри дрипи. Дъждовните капки плющяха връз локвите, издуваха бълбукащи мехурчета и в тях като в криво огледало се отразяваха унили панелки и подгизнали дървета… Дори нестихващият шум на мегаполиса глъхнеше в мокра тишина. Сетне, някак неочаквано, денят се смени с дрезгавата виделина на смрачаването. Гражданинът Пантелей Груйкин шляпаше из локвите върху изкривените плочки на тротоара с бодрото безгрижие на човек, който съзнава, че по–мокър не може да стане. Всъщност, мокри бяха само сандалите и краката му. Иначе той си беше сухичък. Над него закрилнически и авторитетно се издигаше виолетово-бежов австрийски чадър с красива дървена дръжка. Груйкин купи този чадър за рождения ден на жена си, брои за него цели 25 лева и вече втора година си повтаря, че е бил на страшна далавера. Такива чадъри се превръщат в семейна реликва; носи ги цялото домочадие и те само стават по–здрави. Те са големи колкото две модерни сгъваеми чадърчета; с тях можеш да пребориш всяка буря, можеш круши да брулиш, ако щеш; можеш да подплашиш изпаднало в амок улично псе. Пък като ги свиеш, изглеждат по-респектиращи от полицейска палка! Пантелей не обичаше палките, помнеше ги още от зимата на 97-ма, когато неколцина освирепели полицаи го бяха сгащили в една уличка край Народното събрание... Затуй през две и седма, по време на учителската стачка, докато скандираше лозунги срещу просветното министерство и правителството на Станишев, току се озърташе дали няма да го погнат като смутител на реда. Ама полицаите вече се бяха кротнали, те , полицаите даже му подвикваха – браво, даскале! Обаче у даскал Груйкин си остана някакво скрито недоверие, омраза някаква към червените, увереност, че когато те са на власт, хората ядат бой. Затуй днес, преди да тръгне за протеста, изписа с черен маркер върху бялата си тениска: „БЕЗПЛАТНО БРУЛЯ ЧЕРВЕНИ“. И сега надписът гордо се кипреше под овехтялото му шушляково яке, помнещо още времето на ученическите бригади... Груйкин прескочи поредната локва. Сандалите му изшляпаха мокро, той се огледа стреснато и видя, че вече е стигнал Витошка и върви към Съдебната палата. Тази година изкара поредния си випуск, слава Богу, децата чудесно се представиха на матурата, за него те бяха комай единствените нормални хора в тоя ненормален свят. За кой ли път Груйкин си рече, че няма лоши ученици – има тъпи учители и още по-тъпи директори, инспектори, просветни чиновници; има идиотски програми и пари, пари, пари, които ибрикчиите се напъват да налапат и хич не им дреме за образование, наука и култура! Всички взеха да разбират от образование – на, преди няколко дена и Нешка Робева се изцепи, че децата не трябвало да изучават „Хамлет“, щото по-разбирали от любов и текстът на „Ромео и Жулиета“ им бил по-близък!... Той, Груйкин, би и предложил гимнастичките да играят с каски, та да не ги млатне някоя бухалка, ама не го прави... Щели да „съкращават“ Ботев, че да имало повече време за упражнения! Не разбират ли тия кретени, че любов е нужна – с любов трябва да преподаваш и тогава учениците ти връщат трижди любов, и скучното става интересно и работата – благодат! И ученето вече не е тегоба, материалът не е „много“ и „малко“... Обаче младите всичко разбират, затова са на улицата и Груйкин вече седемнайсети ден е с тях! Учителят се огледа разсеяно и видя колко пуста е мократа улицата. На душата му също стана пусто и мокро, представи си как излиза на празния площад със смешния си, шарен чадър и цялата му надежда за промяна, за нещо по-добро и истинско се сви като мъничка локва, върху която плющят тежки дъждовни капки... Забърза се, кривна край черквата – и потъна в морето от чадъри! Черни и цветни, големи и малки, те покриваха площада, разливаха се по улицата към Народното събрание, издигаха се нагло срещу дъжда и под тях дишаше, пееше, скандираше, ругаеше и се смееше човешкото множество. И гражданинът Груйкин – учител, рушител на законността, вандал, алкохолик, платен провокатор, интелигент и човек – се разтвори в това море. И докато вплиташе гласа си в общия хор на човешките гласове, сърцето му пееше някаква странна мелодия, някаква „Umbrella Night“ – нещо като джаз, нещо като блуз и нещо като нищо на света. Сети се за сборника на Уйлям Сароян „Нещо като нож, нещо като цвете и нещо като нищо на света“, усмихна се и реши, че утре ще дойде рано и ще посрещне Джулая на същия този площад. А после ще отиде на кафе пред Народното събрание... И така – колкото трябва! Казват, че учителите имали дълга отпуска, нали? Ники Николов

Qvo vadis, Domine?...

Qvo vadis, Domine?... – Къде отиваш, Господи?... – плахо пита апостол Петър. – Отивам там, откъдето ти бягаш – отговаря Спасителят. И Петър се връща в Рим, за да загине. Защото е носител на един нов морал, който утвърждава човешкото достойнство. Този морал стана темелът на Европейската цивилизация… – Накъде отиваме, Господи? Къде сме тръгнали и докъде ще стигнем?!... – се питат на 29 юни поне част от стотиците хиляди протестиращи в цяла България. И го няма Бог, който да се появи в сияние и да изрече: Връщате се там, откъдето се опитват вече 23 години да ви прогонят. Връщате се към своето човешко достойнство, към своята мечта за европейски ценности, към вярата си в Истината и Морала… Вместо Бог от телевизионния екран заканително размахват пръст Фарисеите. Ръсят авторитетните си прозрения овехтели политически ибрикчии – от Райдовски и Бакърджиев до Червен Колю и цяла кохорта платени клакьори. И се спукват да повтарят идиотските клишета: Какви предсрочни избори? Нали всичко ще се повтори… Или – ама пак ще дойде Бойко Борисов и край! И още – добре де, за кого ще гласувате? Всички са маскари!!! Пък като има грешка, няма ли прошка, бе?! Вижте как хубаво работят хората, как дадоха на майките трошица, как забогатяха родителите на малките азбукарчета. Пък и като ви паднат сметките за тока с десетина стотинки, знаете ли как хубаво ще заживеете!... Наистина, правителството Олигарски работи на високи обороти. Но не се заблуждавайте, уважаеми дами и господа. Спрямо него формулата „Кипи безсмислен социалистически труд” е неприложима. И в делник, и в празник задъхано се реализира проектът за поредното разграбване на България. Уволняват се „техните”, назначават се „нашите”, подменя се „висшият ешалон” на администрацията, подписват се договори, за които хал-хабер си нямате. Защото има една много простичка истина, която обяснява ината, дебелоочието и гьонсуратлъка на новите управляващи: 15 милиарда европейски пари трябва да бъдат „усвоени”. Харчове за още няколкостотин милиона трябва да бъдат „актуализирани”. Ръждясалите връзки с руските олигарси трябва да бъдат излъскани… Защото икономическата мощ на БСП се крепи върху „приходите” от подобни тъмни сделки. Те за четири години изпуснаха „хранилката” и сега е въпрос поне четири месеца – а защо не 4 години – да се вкопчат във властта… Ние да си вържем икономически гащите, пък след нас и Потоп… Колцина си зададоха въпроса – защо така драстично скочи цената на тока? Вярно ли е, че при управлението на ГЕРБ Националната електрически компания е платила милиард и половина за проекта Белене? А вярно ли е, че правителството на Станишев е подписало договорите за тази престъпна сделка?! Естествено, тези харчове ги плащаме ние. Ще речете – добре де, излиза, че и ГЕРБ са виновни… А кой е казал, че са „невинни”?!! Хайде да си припомним няколко азбучни истини: БСП – наследникът на БКП, партията-хегемон, която при своето рухване юнашки окраде България, за да се роди нейният наследник „със сребърна лъжичка” в уста. Превърна се в партията на милиардери и мултимилионери. От 23 години преход управлява открито и скрито 15 – 16 години. Всяко нейно „дълго” управление води до национална катастрофа (купонната система и режим на тока и водата при Луканов; хиперинфлацията при Виденов; управлението на Тричленката). Идейна платформа – демагогия, корупция, защита на корпоративни интереси. ДПС – креатура на БСП, създадена от агенти на ДС. Партия, която под „мъдрото” ръководство на агент Сава (Ахмед Доган) се превърна в партия-милионер, размахвайки етническата карта и обричайки на скотски живот оголелия си електорат. Именно това позволява на партията досега да разчита на относително устойчив брой гласоподаватели. Днес партията се ръководи от нов лидер със старо агентурно минало. Дезинтеграционните процеси в нея са необратими. Атака – рожба на старите кукловоди от ДС и руската енергийна мафия. Псевдонационалистическа партия, псевдоантипод на псевдоетническата ДПС. Изповядва фашизоидни „ценности” тип Жириновски. Лидерът и, след посещение в Руското посолство преди време, получи „перманентно телевизионно време” и стана „клапан” на тенджера под налягане. Задача – да „фокусира” омразата на хората и да отклонява вниманието от социалистите. Да плаши електората на ДПС и да поддържа съществуването на партията. Бъдеще – предопределено. ГЕРБ – лидерска партия тип НДСВ. Кариера на „вожда” – служител на МВР, пожарникар – шеф на охранителна фирма – бодигард на Тодор Живков – охранител на Сакскобурггота – Главен секретар на силовите институции в царското правителство – кмет на София – лидер на ГЕРБ. Формално обвързан с европейска партия, по същество с неясна идейна ориентация и мутрафонизирано минало. Бъдеще – като на НДСВ… Къде е казано, че трябва да гласувам точно за тези четири партии?!! Аз със сигурност знам, че няма да гласувам за тях. Защото съм свободен човек със свободно право на избор. Българинът просто трябва да разбере колко богат е всъщност този избор… А иначе на Петровден Бог изсипа своя благодат над протестиращите – и дъждовните капки изрекоха: „Честит Рожден Ден! Площадът се покри с чадъри. Реката от чадъри потече по софийските улици… Като не можаха да видят хората, носещи чадърите, управляващите се затюхкаха над площадите, които пустеят самотни… О, самота – колко си пренаселена!

Половинки, а?

Днес е петнадесети ден от протеста. Изтърколи се половин месец. На последните избори гласуваха половината български гласоподаватели. В Парламента влязоха четири партии. От тях реално се напъват да ни управляват половината. В заседателната зала обикновено се прозяват половината от половината. Другата половина си мечтаят как след работа ще се провикнат – кръчмар, донеси половинка… Или ще се приберат вкъщи при половинката… Тяхна си работа. Затова и работата им е половинчата! Ама като излязат от задния вход на Народното събрание, откриват, че няколко обръча от възмутени граждани са обградили сградата. Половин хилядарка протестиращи са дошли да пият кафе. От тях половината крещят: „Червени боклуци-и-и!!!”. Другата половина аплодират крещящите и отвреме-навреме жонглират с домати и яйца. Да пробиеш обръчите на народната любов не ти е като да се заобиколиш с обръчи от фирми… На 28 юни половината от заседателната зала в Храма на законността беше празна. Другата половина – полупразна. Цяла сутрин народните представители се туткаха с нещо, което можеше да приключи за половин час. После – понеже е ден за парламентарен контрол, управляващите се самоконтролираха. Половината от тях задаваха въпроси на другата половина и после дружно ръкопляскаха. Никой не каза и половин дума за нов избирателен Кодекс. За сметка на това новият вицепремиер и шеф на силовите институции с половин уста промърмори колко осторожно полицията следи протестиращите рушители на законността и какви строги мерки ще бъдат приложени спрямо тях. И понеже Болен Лидеров от сума време крещи, че няма протестиращи, а по улиците на София вилнеят няколкостотин вандали, вероятно половината от полицаите с лупа в ръка са по следите на вандалите. Другата половина си умират от яд, че не са сред протестиращите, а трябва да пазят депутатите и членовете на правителството. А правителството вече изпоназначи половината от родата си на сладки длъжности. На това му викат „политически назначения”… Лидерът на Атака Сидеров не пълзи с лупа по следите на вандалите. Той носи полицейска палка, с която да се брани от уличните кучета. С тази палка влезе при шефовете на медиите, за да ги позаплаши. Половината от шефовете може и да се поуплашиха, обаче другата половина много учтиво му предложиха да си завре палката там, дето трева не никне и слънце не грее. Нямаме информация дали Волен ги е послушал. На това му викат информационно затъмнение… Щото е ясно, че поне половината от депутатите мечтаят медиите да са интелигентни и усмихнати; громко да възхваляват техните достойни дела. Другата половина споделят тази кристална мечта. Не е за чудене, че който не е цвете за мирисане, обича да му кадят тамян. Тя затова Мая Манолова се спрягаше оня ден да ходи на черква! Иначе никой от управляващите не коментира криминалния идиотизъм на Волен Сидеров. Той очевидно трябва да бъде съден за глупост с взлом, но фашизоидните му напъни много харесват на червените. Щото между „социализъм” и „национал-социализъм” разликата е само едно мъничко „национал”. Да живей национализма!!! В името на тази кристална мечта Великият Националист – русофил и българофоб от днес вече е заменил палката с пищов. Бихме го посъветвали да си навре и пищова там, където е наврял вече палката!... По време на соца всички бяхме длъжни да носим продукцията на „ширпотреба”. Няма да ви превеждам тази странна дума – тя най-общо значи, че държавните предприятия произвеждат например само два модела обувки и ти си длъжен да избираш в този широк диапазон. Общото между тях – че бяха еднакво грозни. Различното – че половината бяха дамски… Та на мъжките обувки им викаха „половинки”. Ония в Парламента, дето вкупом са от едно червено котило, горят от ентусиазъм отново да обуят целокупния български народ с половинки, та като му попритиснат тия половинки пръстите, целокупното българско човечество да върне измъчената си усмивка и интелигентно поведение. Да проумее, че не са му нужни много партии, а само две (както при соца); че не му е нужна дестабилизирана Република България, а стабилна Народна Република България! Само дето протестиращите, чието име е Народ, въобще не искат да нахлузват половинки. Те категорично, за 15-ти ден, заявяват на управляващите да си заврат половинките там, където трева не никне… Половинки, а?...

Ентропия на Шанън

В теория на информацията терминът „ентропия на Шанън” – поне за лаик като мен – освен всичко друго, е статистическо свойство, което най-общо може да ти каже доколко е „наситена” комуникацията. При „говоримите” (комуникационни) езици – английски, руски, български – „ентропията на Шанън” е от 8 – 9-та степен. Тоест, ако кажеш 8 – 9 думи, с голяма доза сигурност можеш да предположиш каква ще бъде десетата. Учените твърдят, че графитите по стените били от 7 – 8 степен; „виковете” на делфините 4 – 5 степен и т.н. Но съм дълбоко убеден, че въпросните учени направо биха се шашнали, ако „приложат” тази функция към „политическия български език”. Той, по понятни причини, е впечатляващо различен от говоримия книжовен език. „Политическият български” е рожба на 23-годишния ни преход, в неговото създаване и развитие приносът на партията-столетница е огромен (ако трябва да сме откровени, комунистите скрито или открито управляваха страната през две трети от тоя период) и като резултат този нов, изкуствен език се превръща в политико-статистически феномен. При него в рамките на статистическата механика, когато липсата на информация е в максимум, вероятностите за различните изходи изобщо не са равни помежду си! Сиреч, ентропията на Шанън е едновременно от 8 – 9 и 2 – 3 степен!!! Ще кажете – ама това е математически абсурд! Уважаеми дами и господа, ако в книгите на Гинес се отразяваха и политическите абсурди, поне две трети от тях щяха да са от български произход… Наблюдавах с внимание работата на Народното събрание от 27 юни и прозренията на Клод Шанън непрекъснато скърцаха в ума ми. Точно както сърцераздирателните вопли на Волен Сидеров, който с треперещ гласец сподели, че невинен член на неговата партия бил налаган с твърди предмети по главата (не разбрах дали домати, или яйца), в резултат на което нещастникът получил и тежки лицево-челюстни увреждания. Обратната му захапка станала още по-обратна; върху бръснатата му глава поникнала четина, а лъскавото му, черно кожено яке било непоправимо наклепано с жълтъци. Освен това яйцата се оказали запъртъци и тяхната воня, съчетана с телесните флуиди на потърпевшия, го довели до шизоидни рецидиви. А туй се оказало фатално за цялата партия! И тя станала шизоидна… Именно това давало право на лидера на Атака да оцени протестиращите като тълпа скотове, шайка престъпници, платени провокатори и пияни от кока-кола американски войници под прикритие. Няма да коментирам неговите предложения, защото те попадат в графата “no comment”!... Слушах обаче „предложенията”, „поправките” и „решенията” на останалите от „Новата тричленка” и установих, че всяка десета дума, свързана с гласоподавателите, предсказуемо е „стабилитет”, „сполука” и „просперитет” – редом със задължителните „демокрация” и „интересите на народа”… И същевременно всяка трета дума, свързана със същите гласоподаватели, е „лумпени”, „дестабилизация” и „вандали” – редом с познатите „демокрация” и „интересите на народа”. И понеже аз – като гласоподавател и протестиращ гражданин – също съм тълпа скотове, провокатор и пиян от кока-кола американски войник под прикритие; освен това лумпен, вандал и вестгот, който е внимателно следен и идентифициран (по думите на Станишев ) – сиреч, аз съм „VOX POPULI” – подарявам на Народното събрание следните предложения: 1. Да бъдат събрани под една шапка всички силови институции; за техен шеф да бъде назначен Волен Сидеров – щото той попада в графата „гле´й му акъла, па му крой шапка”, по силата на което Сидеров да бъде назначен и като трети вице-премиер с два портфейла (нали едното „вице” си няма портфейл, та да се запази демократичното равновесие). Освен това , като експерт по парламентарна етика, той да определя етичните правила на политическия живот у нас. А знаменитата му „гола снимка” да бъде обявена със закон за „Голата Маха” и да стане емблема на новото правителство. 2. Да бъдат закупени няколкостотин свирепи кучета порода „ротвайлер”, които да бъдат пуснати пред огражденията на правителствените сгради, за да се осигури ред и стабилност; да бъдат пуснати в обръщение подвижни платформи с картечни вишка – под дулата на картечниците кротките демократични усмивки бързо ще се върнат по лицата на протестиращите. Освен това Местан да бъде откомандирован на специализация при Ердоган. 3. Да бъде приет светкавично нов изборен Кодекс, с който се забранява в близките поне осем години да се провеждат избори – с цел да се даде време на кабинета Орешарски най-демократично да натроши всички орехи и осигури forever изхранването на населението. 4. Изобщо най-добре е да дойдат танковете… Слушах мъдруванията и дърдоренето на на народните избраници и си мислех: този Парламент е съставен с 50% от гласовете на българите; от тези 50% в залата са само 25%; от тези 25% реално управлява правителство, назначено от 19% (щото Атака ту я има, ту я няма и тя категорично твърди, че е опозиция). А тези двайсетина процента твърдят, че защитавали интересите на 100% български гласоподаватели… И не по Шанън, а по Лец констатирам: Коефициентът на интелигентност на този Парламент е равен на коефициента на интелигентност на най-смотания в заседателната зала, разделен на броя на участниците!

За “Фаталната дузина”, Кафето и Монголоидите

Дори в ухото на модерния човек словосъчетанията „13-ти ден”, „дата 13-ти” си звучат малко страшничко. Дали защото в библейското пространство Христос предупредил, че един от 12-те му ученици е дявол, а сред 13-те присъствали на Тайната вечеря наистина се намерил предател? Или защото през 1307-ма Филип IV Хубави малко поизклал Тамплиерите, които за времето символизирали местната финансово-олигархическата върхушка? Това е без значение. За нас има значение само фактът, че днес е Тринадесетият ден на протестите, хората решиха да пийнат по кафенце пред Парламента и стана тя, каквато стана… Фаталното число се сгромоляса с цялата си тежест върху все-още неоплесканата с домати и яйца сграда. А народната любов на свой ред захлупи с цялата си пасторална прелест малцината народни избраници, тръгнали за своето поредно „матине”… Ще речете – добре де, ама къде е връзката между тези събития и „монголоидите”? Има връзка, уважаеми дами и господа. Има един епизод у Йордан Радичков, в който белетристът описва как разни монголоиди тичали по полето и викали – хипотеза-а-а! Никога не съм виждал по-ясно как една метафора от езика на притчата се превръща в реалност. Защото днес 112-те парламентаристи, вероятно случайно попаднали в заседателната зала, така и не можаха да заседават. И поразително напомняха Радичковите монголоиди, които търчат насам-натам, друсайки понатежалите си телеса (най-вече към собствените си и служебни коли) и през останалото време крещят: Хипотеза-а-а! Ще промените ли бързо избирателния закон или поне онези изборни правила, гарантиращи прозрачни и честни избори? – Ами, дайте ни 3-4 месеца и ще видим. Пък вие елате да се посъветваме, ще ви чуем и зимата ще ви черпим със сладолед. Може и на море да ви пратим… Изобщо – хипотетична е тая работа… – А какво мислите за предсрочни избори? Хипотеза-а-а!!! Лидерът на левицата дава измъчена пресконференция, на която най-добросъвестно и измъчено обясвява как едни мистични кукловоди дърпат конците на протестиращите. Не, „сладур” – ти си кукла на конци и все по-ясно става кои са твоите кукловоди! А това Те няма да ти простят. Някакъв хипотетичен изверг бил „подклаждал” недоволството… Ний пък ще проведем контрапроцес, на който ще сберем желязната кохорта на партията-столетница, като нищо ще залеем с 200-300 души софийските улици и сетне – Потоп!!! Като в оня епизод от „Улицата” на Теди Москов: „Ние, Червените бабечки, искаме… Ой-й-й, какво искаме ние… Искаме… емоции с млад моряк на яхта!...” Няма яхта и млад моряк, господа и дами „правоимащи” Виж, емоции – наспорил Господ! Днес е Ден 13-ти от началото на протестите и на този ден „политическите монголоиди” се разпълзяха като хлебарки (това сравнение с хлебарките го откраднах от един червен велможа, който през есента на 97-ма нарече така протестиращите). Орешарски хънка-мънка и с половин уста пророни, че що пък, хипотетично са възможни и избори… Какъв блясък на професионалната аналитичност! Михо Михов като един същински юнак се изтъпанчи пред всички, закани се на протестиращите, журналистите, Президента и целокупното българско човечество и неопределено размаха юмрук някъде към Хаинбоаз… Речовитият иначе Местан мълча като шумкарин на разпит. Не човек, а желязо! Волен така и не стъпи в Парламента – види се, неговите ментори му скръцнаха със зъби и му припомниха, че го искат във въпросния Парламент да защитава интересите на руската енергийна мафия, а не като експерт по парламентарна етика. А това ще рече, че на бъдещите избори Атака все пак трябва да влезе в „храма на законността”. Пък партията се стопи до един файтон бабаити… Бойко отдавна се е скатал в мазата, брои си парите и въздиша по отминалата медийна слава… Но сплотената някога гилдия на „политическите монголоиди” (припомням, че това не е ксенофобска закачка, а метафора) има още една категория „членове”, които в момента търчат из медиите и скрити зад овехтелите фасади на медийни пророци блеят: „Ъ-ъ-ъ дестабилизация… Ъ-ъ-ъ несигурност… ъ-ъ-ъ, какво ще променят изборите…ъ-ъ-ъ, ама протестиращите не са всички гласоподаватели!” … Истината е една, уважаеми дами и господа. Казано в стила на толкова недолюбвания от просветното министерство Ботев, Това правителство е човек на болнично легло, когото никакви мистични баяния на дервиши и никакви финансови аспиринчета нямя да излекуват. Парламентарно представените партии и тяхното правителство са вече политически труп, който няма да дочака сакралното: „Лазаре, стани!”. Този политически труп няма да възкръсне! А само древните са притежавали способността да балсамират мъртвите така, че да не губят значимостта си. Ники Николов

21 юни

Днес е денят на астрономическото лято. В България тази дата съвпада и с едно друго знаменателно събитие – официално е обявено началото на политическото лято. Този нов начин, по който определяме сезоните, започва със знаменития фейлетон на Христо Ботев „Политическа зима”. Просветното ни министерство, в което по традиция са събрани много дървени и бетонни глави, реши да извади Ботев от учебната програма. Щото всеки знае фразеологизма „от студ дърво и камък се пукат”, а ония в министерството нямат желание главите им да се пукнат. Обаче на Ботев въобще не му пука, защото той пък знае, че няма власт над оная глава, която не иска власт. Знае също, че е жив в сърцата на хората, а оттам чиновниците няма как да го изчовъркат. Като видяха чиновниците, че няма как да го изчовъркат, тутакси им овряха главите и решиха да го върнат (разбирайте – определени поетически текстове от творчеството му) в учебниците. Оказа се, че цялото мъдруване струвало един милион… Какво му плащаш! Допреди седмица у нас политическите сезони бяха само два – от есента на нашето недоволство до зимата на нашето негодувание. В цялата ни най–нова история аха–аха да се запролети, но – не би! И сега отведнъж – политическо лято! Те метеоролозите отдавна предопреждаваха, че предстои глобално затопляне и шокиращи промени в климата, ама кой да ти слуша? Нашите политически мъже (и жени) си знаят: ”Лятно време със абичка, зимно време със торбичка” И понеже сезоните само два, навлякоха по два кожуха и грабнаха по два чувала, та да ги тъпчат с награбеното. И политическите летни горещини ги изненадаха! Пък не върви да хвърлят кожусите, щото под тях са дебидюс голи. А се съблекат – де да си крият срамотиите? Жива мъка! Най–тежко изживяват този нов сезон лидерите на парламентарно представените партии. Те се въртят като муха без глава, потят се обилно и вършат глупости. На 21–ви юни Станишев вдъхновено мирише една червена роза, белким прикрие вонята на собствения си страх, ама страх–нестрах, европейска кариера гоним, ей! А сдаде властта, а се прости със своята кристална мечта… Пък и има спомени от стачката на учителите през 2007–ма.Тогава 43 работни дни го освиркваха под прозорците, ама гьнсуратлъкът му е вроден, пък и близки другари го крепяха! Де ги сега тез другари, де го Доган, де го Сакскобурггота, де го верният Даниел Вълчев?!! Партийните му другари и те оставка искат, мръсниците… Местан не е Доган, и той се поти, та чак речта му става такваз една объркана… Уж знае, че площад Таксим не е като оная нашенска фирма „Тексим”, дето я закриха, ама му се привиждат разни страхотии! А Волен не ти е царя – жегата и двете мозъчни гънки му е спаружила, съвсем е дамлясъл, сиромашко… Орешарски чак в Брюксел избяга, ама и там го догони политическата жега, освиркаха го пред сградата на Еврокомисията, скръцна му със зъби Барозо… Виж, Бойко – тарикат, скри се в избата. Не че и той не се поти, но поне сваля килограми. Или електорат – казва ли ти някой? В оределия Парламент – и там с дървени глави пълно, цял ден лазят да търсят някаква гъсеница–гъботворка, и там мъка! Политическото лято се характеризира с удивителни температурни и ментални аномалии. Парцаливите, дрипави и разпокъсани облаци политическа демагогия се разбягват, небета става много синьо, слънчевите лъчи на надеждата – ослепителни. Те постепенно пресушават политическото блато, политическите жаби се зариват в калта, но и калта изсъхва и става на буци. Интересното е, че слънчевите лъчи продължават да жарят и вечер, тогава хората излизат на площадите и си правят слънчеви бани. Благотворната топлина ги кара да бъдат ведри, усмихнати и симпатични. Децата, бебетата и кучетата също са симпатични и демократични. Президентът много им се радва. Дано обаче знае, че политическото лято е измамен сезон! Обикновено около десетия ден времето рязко се променя, бурни облаци покриват небосклона и глухо боботене събужда у политиците – съвсем основателно – всякакви атавистични страхове… Лицата на хората също се променят, пак са симпатични и демократични, но са вече и яростни. Културните и интелигентни граждани, които поради причина на своята културност знаят, че майсторът на изящната словестност Пенчо Славейков можеше да реди седемкатни псувни, също започват да попържат. Ако не като Славейков, то поне като Теди Москов. В такива моменти те започват да търсят по–убедителни демократични аргументи, грабват лопатата – и настъпва гръмотевична буря, пред която Яворовата Градушка е като летен дъждец. А после хрясва светкавицата, която обикновено улучва именно дървените глави… Нали знаете какво става с дървото, когато го улучи светкавица?... И тогава идва политическата Пролет. Като оная, за която пее недолюбваният от Просветното министерство Вапцаров – „Пролет моя, моя бяла пролет// още неживяна, непразнувана…” Ники Николов

За Седмия ден на Сътворението

В началото на Битие, първата от петте Мойсееви книги, описвайки Сътворението, библейското слово казва: „И Бог благослови Седмия ден и го освети, защото в него си почина …”. В ранномладенческа възраст тези думи бяха комай първото ми докосване до Християнството. С хлапашка арогантност заявих на майка си, че след като Бог е създал човека по свой образ и подобие през Шестия ден, на Седмия въпросният човек се е научил как да си почива. Значи, моето страстно желание да почивам е библейски регламентирано и съвсем естествено, защото библейските уроци са по–важни от онези в училище! Уви, с крайно недемократични средства майка ми – свиреп даскал – срази християнските ми прозрения, оценявайки ги като патологичен мързел… Днес е седмият ден от протестите и Суверенът, социалният Бог – гражданите на България, нямат никакво желание да почиват. Те отново са по улици и площади, те сътворяват нова демократична реалност, искат промяна, а не подмяна. Наясно са, че това не става за седмица. Но също така са наясно, че – както Вешим обобщава – по–добре нестабилна държава, отколкото стабилна кочина. Те искат нещо много просто и ясно – светкавична промяна на изборното законодателство и предсрочни избори. Това не е обслужване ничии партийни интереси, защото партиите, които се надяват да „облажат” около протестите, жестоко грешат. Всякакви мъдрувания и есхатологични прогнози за Потопа, който ни очаквал в подобна ситуация, са обидни за българските гласоподаватели. Те са достатъчно умни да търсят – при прозрачни и честни избори – своите неопетнени и почтени партийни представители! Днес слушах мастити социо и полито – лози, ВИП – персони, които хънкаха, мънкаха и в последна сметка заключиха – избори – сакън! Това е непредсказуема промяна!!! Ако преди милиони години Животът не бе избрал непредсказуемата промяна и не бе излязъл от водата, днес целокупното човечество щеше да се плицука из локвите и блажено да гризе водорасли… Но през този Седми Ден поведението на политиците от парламентарно представените партии граничеше с политически инфантилизъм. Те се държаха като деца през уикенда, избягали от зоркото око на майка си. Като вресливи, разглезени, арогантни хлапаци. Като онези „отгоени и разглезени чорбаджийски деца”, за които в „Маминото детенце” писа някога Каравелов… Те продължиха да лентяйстват, защото – по формулата на Джером – истинският лентяй е непрекъснато зает и има толкова задължения, че никога нищо не върши! И за нас е много интересно да изследваме гегезисът на това поведение. В този смисъл срещата при Президента е крайно симптоматична… Хайде да се втледаме в поведението на Бойко Борисов. Демонстративно напускайки Консултативния съвет, той – като обидено дете – даде пространно интервю, в което обясни как щели да го арестуват и да го пречукат в ареста! Теория на конспирацията л. да яде… Но знаете ли – той вероятно си вярва. Защото това е манталитетът на мутрата и мутренските закони. Така всяко дете вярва в чудовища – и от някаква гледна точка, има основание да вярва в тях… Станишев – маминото детенце, синчето на партийния бос Станишев – старши, попаднало в политиката без да има зад гърба си един ден трудов стаж. Та то е свикнало с много играчки, но сега е докопало играчката за големи, наречена Власт и крещи – Искам, искам, искам!... Политическото лентяйство и безотговорност тук са напълно закономерни. Магарешкият инат – естествен… Местан е бедното дете от провинцията, преместено в елитно софийско училище; амбициозно и ученолюбиво, то е добре обучено от своя ментор Доган – агент на ДС. И когато не размахва байрачето на етническия мир и не дрънка опашати лъжи в името на корпоративните интереси, през свободното си време чете речника на чуждите думи в българския език докато си брои „пачките”, рони крокодилски сълзи за оголелия си електорат! А Волен? О, тук нещата са най–прости. Някога полуграмотното, но хитровато момче бе понесено на гребена на социалната вълна, „голямата политика” го грабна, парите го разглезиха, властта го опи и той се превърна в истеричен лигльо, който се прави на „голям”, като псува, пуши цигари и се заканва на всички, понеже е подкупил неколцина батковци да го пазят… Затова поведението му граничи с криминален идиотизъм! И знаете ли кое обединява толкова различни характери? Усещането, че са именно различни, елитарни, „богопомазани”. Та те сами се нарекоха „политическа класа”. Това не е присъда срещу политическия живот и политическите партии, а разсъждения за определени политически „лидери” и техните партии! Такава е истината, уважаеми дами и господа. Онази истина, която е толкова дефицитна в обществения ни живот. Затова днес по площадите хората я преоткриват. Те не почиват, защото знаят, че след Седмия ден отново идва Ден Първи! Ники Николов

Размисли за махмурлука

Има една чудесна книга на испанския писател Хуан Баас – „Трактат за махмурлука”. В нея с поразяващо, тънко чувктво за ирония творецът пространно разсъждава за онова състояние след тежък запой, в което – недай, Боже – да изпаднете някога! То е като физически и емоционален Апокалипсис. Но при него – поне за нашенеца – в парцаливото кълбо от от главотрес, киселини и депресивни настроения неизменно изплува мисълта:„ Господи, разкайвам се! Повече вече нема да пия! От утре съм нов човек! Кой идиот е измислил алкохола, та да му откинем главата!...” Естествено, тези суицидни помисли твърде бързо отшумяват и доскорошният мъченик ден по–късно вече е бодър и готов за нови алкохолни подвизи… Гледах от телевизионния екран откритото заседание на Парламента от 19 юни и – признавам – с немалка доза злорадство се наслаждавах на агонията, която обикновено изживяват хора след тежко препиване. Те се разкайваха… Разкайваха се отделни личности и цели колективи от сплотеното соц–депесарско парламентарно човечество. Герберите и Атакистите не се разкайваха. Те вероятно са страдали в усамотение… Пък може и още да поркат, казва ли ти някой? Та валяха фрази и думи от вида „прошка”, „покаяние”, „…всеки от нас ще дължи поведение…”, „християнски ценности”, „извинявам се” – но неизменно обвързани с подобните – „дестабилизация”, „хаос”, „несигурност”, „непредвидимост”. С други думи – бе ние много се извиняваме, че сме препили с власт, ама мир да е! Пък предсрочни избори – сакън! Щото ще видите вие колко е страшно без нас, ще плачкате – ама късно! А ни свалите от власт, а настъпи краят на света!... Слушах внимателно точките от програмата на Олигарски – пардон, Орешарски – и знаете ли какво чух? Че освен обещанията за бонбонки и стъклени топчета ще се създаде комисия… и до края на септември ще имаме ново изборно законодателство. После и останалото. Иде реч за половин година, година – пък що не и четири? Бе хора, вие луди ли сте?! Не гледате ли поне от телевизионния екран какво става по улиците и площадите на българските градове? Не чувате ли, че „улицата блика своя вик познат/викът на многолика нужда”? Тези думи ги произнесе преди много десетилетия поетът Смирненски, но тяхната актуалност днес само подчертава уродливостта на политическия живот, родил протестната вълна! Защото тази нужда вече не е само икономическа. Тя е и духовна, интелентуална, емоционална – тя е нужда от истинска, а не фасадна демокрация… Дебатите в Парламента се водеха по формулата „от управляващите – към управляващите – за управляващите”. Обаче въобще не чух трезвия глас, който да каже, че хората не искат точно тези управляващи да ни измъкват от блатото, в което самите те са ни натикали! Точно този Парламент да гласува програми за изход от кризата. Защото не е важно кой създава програмите, а кой реализира въпросните програми! Инак, НС реши вече решения проблем „Делян Пеевски”; ДПС „взеха” повечето парламентарни комисии; не се чуха коментари за набързо приетите лобистки „прибавки” към закона за хазарта и някак между другито – съобщението, че новият военен министър е дал разрешение руски военен кораб от висок клас да акустира на българско военно пристанище – изглежда, за доста време. Кораб, който би могъл да унищожи половин България! Поради "специфичната" артикулация на Председателя на НС името на кораба прозвуча като "Кууйков". Да му мисли НАТО! И честито на Натовска България! А после в парламента юнаците продължиха да словоблудстват за следващите четири години управление... Не забравяйте, че комунистите по традиция трудно се разделят с властта, дори когато събитията ги смазват със своята предопределеност. Доказа го и зимата на 97–ма, и управлението им заедно с ДПС и Царската партия, когато „разтуряха седЕнката”… Тежък, тежък политически махмурлук друса парламентарно представените партии! А Улицата иска нещо много простичко – промени в изборното законодателство – защо не в същите срокове, в които бяха приети промените, дали на олигарха Пеевски право да оглави силовите институции, сиреч между три и пет дена – и предсрочни парламентарни избори при прозрачни и ясни правила. А ако управляващите не знаят как да направят промените, хората ще ги научат. Защото и те са пияни – пияни от чувството, че са свободни. Че са граждани. Че са народ. Да се опиеш от Свободата е единственото пиянство, след което не боли глава!

Късно е, чадо…

Наскоро дъщеря ми разказа една случка, станала преди години. Нейна приятелка, 13 – 14 годишно момиче, си стояла на кухненския балкон и блажено пушела. Внезапно баба и отворила вратата. Стресната, ученичката извикала – Аз, бабо, не пуша! Едни зли хора ми сложиха цигара в ръката! Естествено, сладураната не сметнала за необходимо да поясни как злите хора са се изкатерили до балкона на третия етаж… Не ви ли се струва, че днес реакцията на парламентарно представените партии много напомня поведението на въпросната хлапачка? България се пробужда от политическа дрямка; улицата ври и кипи; фразата „гражданска позиция” се изпълва със смисъл. Преди месец писах: „ Но знаете ли, когато обществото е манипулирано по този начин, протестен вот чрез „негласуване” е само първата му реакция. И понеже животът поскъпва, а старите партийни муцуни са интелектуално безпомощни да го променят, това общество излиза на улицата. Този път с павета и лопати в ръце. В такива случаи за маскираните пикльовци и платените провокатори на тази улица място няма. Просто защото ще отнесат пердаха… И страшният рев на улицата ражда предсрочни избори. А на тези избори „Вятърът на промяната” аксиоматично „издухва” онези, които са в Парламента…” Припомням го не защото съм бил много прозорлив, а защото това е елементарна политическа логика. Слава Богу, хората не излязоха на улицата с павета – можеш да защитиш човешкото си достойнство по много начини… Но управляващите така и не разбраха какво точно става. Дали Бойко Борисов си мисли, че обществото протестира, защото се е затъжило за левентната му фигура и популистко дрънкане? Дано не се заблуждава – ако в бъдещия Парламент влязат поне половината от неговите депутати, това ще е велик успех! Дали Станишев разбира, че на следващите избори партията му ще се свие до санитарния минимум? А наясно ли е наследникът на Доган – майсторът на „високия наратив” Местан, че старият, плесенясал мит за неизменното присъствие на ДПС в Народното събрание застрашително се клати?! Събитията в Турция би трябвало да му подшушнат нещо на ушенце… Що се отнася до Волен Сидеров, нещата са предопределени. Атака няма да бъде парламентарно представена след бъдещите избори. И не заради поведението на своя лидер, което граничи със социален дебилитет – а просто защото хората не прощават предателството! Има в психологията едно понятие – „скитома”. Особено състояние, в което човек вижда само онова, което иска да види. Парламентарно представените политически сили са изпаднали в състояние на „политико–финансова скитома”. И как да не изпаднат? БСП стана партия на милионерите, а милионите „започват”, грубо казано, с руските енергоизточници. Дали е случайно, че първите, свенливо изречени думи на новото правителство бяха – да вземем да върнем проекта Белене, а?... И децата са наясно, че Борисов си е милионер и в неговата партия покупко–продажбата и суперпечалбата са прегърнати и възлюбени като политическа практика! Върхушката на ДПС вече две десетилетия трупа крупни капитали – новоназначен Областен управител „слязъл от джипа” и се качил в кабинета си. Горкият оголял електорат на ДПС! Той вероятно също по икиндия слиза от джипа, та да сръбне постна чорбица… Що се отнася до Орешарски – този политически номад, наемник и слуга – общественото мнение го нарече Олигарски… А Атака? Кажеш ли Волен, разбирай – Атака; кажеш ли Атака, разбирай – Сидеров. Само че г–н Сидеров, върлият националист, е яростен русофил (изключвам историко–културния смисъл на този термин, щото Сидеров и култура – сакън!) и ученик на Жириновски. Разликата е, че Жириновски е висш офицер от КГБ с две висши образования, а нашенецът е полуграмотен популист със завиден икономически апетит! И понеже не са в състояние да разберат какво точно става, управляващите започват да шикалкавят. Те не пушат, ама едни зли хора са им сложили цигара в ръката. И набързо решиха да променят закона срещу тютюнопушенето… Едни зли хора предложиха на Орешарски да назначи представителя на олигархичната върхушка за шеф на силовите институции; същите зли сили подведоха и Станишев, и Местан. Пък Волен се врътна и излезе – и с това отново осигури избора. Виж, Бойко си трае – нали е бивш пазвантин на Тодор Живков, научил е от своя ментор, че задуха ли бурен вятър, трябва да се снишаваш. Да не дразниш лъва, щото той, лъвът, е лошаво животно! Не коментирам Президента – той все още трябва да доказва, че не е пионка на ГЕРБ… А улицата се бунтува. Защото не е роб оня, който робува на истината. И не е дребен собственик оня, който се гордее със собствената си свобода! И когато на Свободния му кажат, че ще се дестабилизира държавата, той отговаря – баста! Че тя кога е била стабилна?! И като му рекат, че са се променили и ще я стабилизират тая държава, той, като в оная нецензурна народна приказка отговаря: Късно е, чадо… Мандалото хлопна!

Доизпонапосрахте се

Спомням си един случай, при който обяснявях на учениците си колко впечатляващ е потенциалът на морфологичната пластика в езика ни. Как, ако прибавим към една коренна морфема колкото си искате други морфеми, в нашия аналитичен език могат да се получат поразяващи „думи–мутанти”, неологизми, които грабват вниманието. И като пример им дадох глагола „сера” – добавим ли „из+по+на+по”, ражда се възвратният глагол „изпонапосрахме се”. Понеже този начин на словообразуване е характерен по–скоро за аглутиниращите (прилепващи) езици, какъвто е, да речем, немският, става ясно колко съвършен инструмент е всеки език и колко интересно е да изучаваме неговите механизми… Сред общото веселие един симпатяга – с онази бърза реакция, на която е способна само младостта – добави, че съществува и по–сложна форма на думата – „доизпонапосрахме се”. И че той вече е върл фен на Алеко Константинов, създал по подобен начин най–дългата словоформа в нашия език – „непротивоконституционствувателствувайте”… За пуританите и пишман–моралистите ще поясня, че в езика няма „чисти и мръсни” думи. Има чисти и мръсни хора. Така наречените „вулгаризми”, „думи–табу”, „експресивни синоними” са специфичен сектор в езика, изучаван от лингвистиката и в частност – от лексикологията. Злите езици твърдят, че когато била отпечатана Енциклопедията, Дени Дидро – един от нейните създатели – бил обвинен от някаква дама, че в текста има „непристойни думи”. Писателят отговорил – А Вие защо ги търсите там? Сетих се за този анекдотичен случай, защото напоследък често чувам как партия „Глас народен” била обречена на „забвение” и била „политически несериозно явление”, щото в текстовете на Светльо Витков и в песните на „Хиподил” било имало „мръсни думи”. Извинете, но с какво изразът „Боли ме гъза” например е по–мръсен или чист от глагола „пикая”? Пред камерите на телевизията бившият Премиер и настоящ „победител” в изборите Бойко Борисов, коментирайки поредния скандал, повтори „пикая” точно толкова пъти, колкото в рефрена на „скандалната” песен… Но нали г–н Борисов твърди, че е „най–големият” в областта на политиката и експертността! Излиза, че Светльо е „по–голям” от него, защото Бойко използва само една дума, а лидерът на „Глас народен” – цяла фраза! Това, разбира се, е шега. Но шегата винаги провокира интерес към важното. Има огромна разлика между „изкуството на словото” и „словото на изкуството”. Между разговорния стил и нормативният, книжовен език. Творецът разполага с целия потенциал на езика, за да изрази гражданска позиция, да провокира емоция, да скандализира, за да развълнува… Я си припомнете публицистиката на Ботев? Някой да я нарича „вулгарна”?! Е да, но в нашата делнична езикова практика, в нашия „разговорен стил” изкристализира и нашата интелектуална идентичност. Нашата морална същност. Ако щете, нашата политическа култура. Спомнете си скандалния запис от разговора в дома на Борисов. Изписаха се цистерни мастило, извиха се свирепи дебати около „правомерността и неправомерността” на деянието… Но аз не чух нито един социолог, политолог или социален антрополог да анализира същността на изреченото, макар, че това е елементарно от гледната точка на текстолингвистиката. Наближава 24 май и всички вкупом ще хукнат да възхваляват езика… Ами хайде да се позамислим над неговата многозначност! Езикът на „бате Бойко” не би трябвало да изненада мислещите. Груб, патрав, примитивен, пълен с вулгаризми и жаргонизми, той поразително напомня езика на бай Ганьо. „Мачовски” език на парвеню, който дори не разбира, че използва ефектът на „диглосия” – о, той не говори така пред камерите! Но нали и героят на Алеко ползваше „два езика” – журналистическото клише „… с право българския народ пита – кога ще се прекършат светотатствените ръце на опозицията” е много различно от „…санким, честна ми се прави. Покажеш и кесията – и гуд моргин, ама не е прост бай ти Ганьо…” Езикът на бившия „земеделски експерт” също не изненадва – просташки като словото на неговия шеф – популист. Интересен бе езикът на Кокинов – той очевидно е човек на нормативната реч, но в желанието си да се „доближи” до Шефа, да му се „подмаже”, изпъстря словото си с вулгаризми. И колегите стават „педали” и „педерасти”… Помните ли как преди две години Цветан Цветанов пусна пред народните представители записан със СРС–та разговор на лекари, след което ги обяви за детеубийци? Няма да коментирам каква „политическа мъдрост” и юридическа грамотност се крие в обвинение, хвърлено преди съдебните власти да са го отправили. Въпросният политик очевидно е отсъствал и от часовете по БЕЛ, в които са обяснявали, че има говорими и социални диалекти, че съществува понятието „професионален жаргон” и много други елементарни истини… Ако „чичко ушичко” бе подслушал професионалния жаргон на полицаите, ЦРУ и ФБР вкупом щяха да се изсипят в България, за да ловят масови убийци! Ако една хилядна от средствата за СРС–та бе използвана за извънпарламентарните политически сили, изборите щяха да бъдат с „равен старт” и хората щяха да избират идеи, а не клишета. Главният Прокурор застава пред камерите и пита каква Прокуратура искат политиците… Ами тя, прокуратурата, може да е само една – родена от закона, защитаваща закона и отговорна само пред закона. Тук няма място за стилистични фигури! „В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и словото беше Бог”. Така започва своето откровение евангелистът Йоан. Онези, които стоят зад каузата на „Глас народен”, приемат тази библейска максима. Затова, извън всичко друго, като приоритет приемат Наука, Образование и Култура. Затова не могат да имат доверие на казионните партии, влезли в Парламента. Защото разбират какво е скрито зад „стилистиката” на Великия Популист. Помнят, че Станишев така и не „овладя” променливото „Я” в нашия език. Че Орешарски е „седенкаджия”. Че Доган нагло размахваше метафори за баницата и ножа, с които Той режел баницата, а неговите следовници са от същото котило. За лексиката на Волен въобще да не говорим… Това ли са Титаните на политическата култура у нас, господа политолози? Затова сме убедени, че политическите партии в Парламента след изборите не могат – а и не биха могли да променят живота в България. Те са „интелектуално импотентни”, нямат визия за бъдещето и дори да имат желание за промяна, тя ще бъде най–много „подмяна”. Защото са се оплели като свински черва в корпоративните си интереси! Затова няма да се коалираме с Вас, господа „сериозни политици”! Няма да Ви предлагаме експерти за Вашите коалиционни, експертни, програмни и надпрограмни правителства. Ще размахваме секирата на смеха. Ще грабнем лопатата. Непротивоконституционствувателствувайте… Доизпонапосрахте се!

Кралят умря, да живее Кралят!

Кралят умря, да живее Кралят! ГЕРБ падна от власт, да живее Герб! В Парламента пак са ония до втръсване познати физиомутри, които у нормалния човек извикват единствено позиви за повръщане… Отново Бойко и неговите ибрикчии ще „спрятат” правителство. Отново „седенкаджията” Орешарски ще се грижи за благоденствието ни, което ще потече из крачолите на целокупния български народ, Местан ще къса обръчите от фирми, създадени от Доган, а Волен ще гони чуждите капиталисти (това, естествено, не се отнася до братските руски капиталисти)… Дали, наистина, да не стягаме куфарите? Е да, ама не – както изразително казва Петко Бочаров. Всъщност, зад този трагикомичен фарс, представен като „честни избори”, се крият поразяващи истини! Този път българинът не гласува в състояние на „отчаяно веселие”. Този път повече от половината гласоподаватели изобщо отказаха да гласуват. И това е протестен вот не толкова срещу казионните партии, а срещу статуквото. Срещу начина, по който протече предизборната кампания. Срещу гнусната пяна на демагогията, върху която плуваха „мъдри” предизборни лозунги, под които не бе изписано „Платена реклама”. Срещу информационното затъмнение. Срещу очевидните внушения, че ако не инвестираш поне 6 милиона, гласът ти няма да се чуе, но потрошиш ли поне 60 милиона, като нищо ставаш водеща политическа сила. Срещу онези, които отказаха да чуят писъците на гладните, унижените и оскърбените… И как да чуят? Повече от 20 години ни управляват хора, които живеят с минимум 2 – 3 хиляди евро месечно. Те категорично не разбират какво значи да съществуваш с 200 – 300 лева доходи… Хората отказаха да гласуват, защото в деня за размисъл чуха, че са заловени 350 000 „безстопанствени” бюлетини. И размислиха, че вероятно има и незаловени, че те може би вече са разпределени по изборните секции и „гласът ти” е подменен, преди още да си гласувал… Но знаете ли, когато обществото е манипулирано по този начин, протестен вот чрез „негласуване” е само първата му реакция. И понеже животът поскъпва, а старите партийни муцуни са интелектуално безпомощни да го променят, това общество излиза на улицата. Този път с павета и лопати в ръце. В такива случаи за маскираните пикльовци и платените провокатори на тази улица място няма. Просто защото ще отнесат пердаха… И страшният рев на улицата ражда предсрочни избори. А на тези избори „Вятърът на промяната” аксиоматично „издухва” онези, които са в Парламента… Наистина ли вярвате, че гербери от вида на бившето финансово величие, което четири години не увеличи заплатите, защото малката пица е евтина (помните ли тази идиотска метафора) ще промени икономическия ни „статус”? Или ще го направи титанът на икономическата логика, който в правителството на тричленката доказа, че можеш в условия на недоимък в края на годината да спестиш няколко милиарда „излишъци” – сиреч, неправомерно откраднати от прекомерни данъци пари, които са незнайно как профукани от управляващите? Или ще го направи партията на оня, дето открито заяви, че той държи и баницата, и ножа? Или ще промени живота ни пламенният националист, който набързо ще построи АЕЦ „Белене”, за да могат после бавно, за 40 години, да я изплащат децата ни?! Не, политическата съдба на тези хора е предизвестена. И тогава идва редът на „малките партии”. Онези, дето са извън статистиката. Онези, които „не влизат в сметката”. Обърнахте ли внимание колко партии събраха гласоподаватели над един процент? Това е симптоматично. Ще кажете – а как бъдещият гласоподавател да се ориентира коя е читавата? Не е трудно. Избира се партията, която има идеи. Която въпреки безпаричието се е наложила. И най–важното – която е събрала и обединила младите. А партия „Глас народен” е такава. Защото без пукната пара, със „свиреп ентусиазъм”, с енергия и всеотдайност тя се представи повече от достойно! А що се отнася до „присмехулниците” и социалните кретени – ще им припомня, че има три категории псевдоизбиратели. Едните са онези, които няма да гласуват, защото всички са маскари, защото са маргинализирани, защото ги е страх и защото са отвратени от демагогията. За тях има надежда – те рано или късно заемат позиция и се променят. Животът е строг учител… Другите са слугите, ибрикчиите, аморалните и платените. Или заблудените… Те непрекъснато намаляват по силата на чисто биологически и социални причини. Най–отблъскващи са третите. Те са критиците и присмехулниците. Те са „чистофайниците”, които не искат да си омърсят ръцете с политика, без да съзнават, че до шията са затънали в мръсотия. Те са „аристократите” на мисълта, които теоретизират, но не си мръдват дирника да прескочат до избирателната секция, защото стоят „над тия неща”. Те са братята и сестрите на Васисуалий Лоханкин от книгата на Илф и Петров „Златният телец”… Останалите са просто гласоподаватели. Народ. Можеш безкрайно дълго да лъжеш един човек. Можеш дълго да лъжеш група хора. Но никога не можеш вечно да лъжеш един народ! Ники Николов

Училищно образование – философия на промяната

Уважаеми дами и господа, след 22 г. преход, обикновено оправдаваме всички промени в българското училище със състоянието на образователната система у нас. А битуващата представа е, че тази образователна система е в дълбока криза; като следствие – че качеството на образование в България е много ниско. В този смисъл трябва да изясним две възлови понятия: в какво се изразява „кризата” на образователна система и какво означава „качество на образование”. Ние твърдим, че и в двата случая разсъжденията са формални, повърхностни и непрофесионални. Следователно, като политическа задача нашата партия решава първо въпроса с приоритетите, т.е. – доколко училищното образование е наистина наш политически приоритет, а след това представя задълбочен и качествен анализ по конкретната проблематика и предложения за решаване на проблемите, свързани с много ясно поставени срокове. Предварително трябва да отбележим, че въпросът със сроковете предполага и приемственост на тази политическа линия. Дори ако имаме възможността за 4 години да осъществим нашата програма, са необходими най-малко 12 години, за да се реши проблемът поне в основни линии. Колкото и неприятно да звучи подобна констатация – днес тя е оптимистичната. І. Въпросът за състоянието на образователната система отвежда към истината за дисбаланси и диспропорции във въпросната система. Впрочем, всичко започва с разбирането, че образователна реформа се прави единствено и само с икономически средства. Това разбиране е превърнато в аксиоматична даденост, което се отразява на всички опити за промяна. Много категорично можем да заявим, че съществуват n+1 броя „модели” за реформа и има възможности за избор - но всеки един от тях е свързан с въпроса: "е ли" образованието политически приоритет на съответната партия или не. Защото понятието „политически приоритет” дори формално има ясни и точни показатели. Като започнем с финансирането като процент от БВП и стигнем до функционалното разпределение на парите в системата. Така, че формулата „ пари + съкращения на учители + закриване на училища + дисциплина = качество на образование” е или рожба на професионална неграмотност и липса на визия, или е, меко казано, идиотска. Деформациите в системата са факт; те са рожба главно на политически манипулации и икономически интереси; просветното министерство отдавна е станало разменна монета в политическите далавери. До днес в България вече имаме доста реформи, които се оказаха „рИформи” или, анекдотично казано, много форми без съдържание. II. По втория въпрос – „качество в образованието” в огромен процент от случаите се свързва с клишета и популистки лозунги. А качественото образование накратко се изразява във възможността на обучавания да използва всички форми на познанието си при решаването на каквито и да е било стандартни или нестандартни задачи - в науката това е залегнало като понятието "трансверсалност". Ще си позволим един банален пример: каква е връзката между аритметичното съотношение 3:2:1; науката химия и да речем, ренесанса? Съотношението 3/2/1, отнесено към веществата сяра, селитра и въглен означава черен димен барут. А въпросното съединение, открито преди хилядолетие от китайците, отвежда към огнестрелните оръжия на конквистадорите, които превръщат европейската култура в цивилизация. Припомняме, че едно от значенията на понятието цивилизация, е култура, което по силата на ред причини е станала нормативна за голяма част от света. А днес ние живеем в условията на една Европейска цивилизация, независимо дали я наричат от американски, австралийски или от друг тип. Ако ученикът не е в състояние да открие специфичната трансверсалност (от лат. – сечение), ако не е в състояние да осмисли допирната точка между различни науки, неговите знания, дори ако са енциклопедични, са формални, повърхвностни и нефункционални. Той просто не е подготвен за живота. Което обаче отвежда към факта, че ако преподавателят не е в състояние да убеди учениците си в „универсалната трансверсалност” и той, и неговите възпитаници са далеч от модерното образование. Припомняме, че в света само част от учебните заведения, и то малка част, спазват този принцип. Именно затова въпросът за модерното обучение е световен въпрос. Това обаче отвежда към фундаменталната проблема - до този момент във всички модели за образователна реформа „пространството” на образованието се разглежда като своеобразен равностранен триъгълник, трите върха на който - ученици, родители и учители, са свързани динамично със системата на управление - министерство, инспекторати , директори. Което предполага равнопоставеност между тези 3+1 центъра на системата. В действителност системата е опорочена и дисбалансирана. В последните години във фокуса се поставят учениците, техните родители и обществото, учителите трябва да бъдат изпълнители, към които трябва да има огромни критики и изисквания, а на практика най-важно се оказва управлението. Ние категорично трябва да променим тази диспропорция. Поне на първо време, за да се стабилизира системата, акцентът трябва да падне върху учителството - та нали учителят е онзи, който може да накара учениците да открият съответната наука, да събуди техния интерес и да провокира творческото мислене. По този въпрос в България се говори много, но ние бихме посъветвали съответните „теоретици” да влязат в класната стая и пред камерите на телевизиите да покажат: как става това! Което най–малкото означава, че в академичен план онези, които подготвят педагогическите кадри и се занимават с методика на обучението, трябва да променят начина на мислене и начина си на работа. И тук не се искат кой знае калко пари – просто в политиката на ВУ значението на педагогическите и методическите дисциплини трябва да нарастне. Въпрос на мениджмънт в образованието е ректорите на висшите училища да променят тази диспропорция. Ние имаме програма, която много ясно и точно „преосмисля” механизмите, свързани с подготовката на педагогическите кадри. III. От друга страна, при съществуващото статукво, да говорим за променената роля на учителя в образователната система означава няколко малки, но качествени промени: 1. Няма да бъде функционален нито един закон, ако в него не е залегнал самостоятелен раздел или глава, регламентиращ въпроса за спецификата на учителския труд. Някога у нас подобен регламент съществуваше, но само формално. Всеки би могъл да се замисли – колко време за подготовка е необходимо, за да се изнесе един качествен учебен час, който ще запали учениците, ще стане интересен за тях. Разсъждението, че учителят си "изпява" урочето, което е прочел в учебника, води до настоящото състояние на нещата - безинтересни, формално проведени часове и незаинтересувани, демотивирани ученици. Случаят с пловдивския учител, когото уволниха най-малкото идва да ни подскаже, че учениците имат нужда от друг начин на работа, който да „провокира” и тяхното променено отношение към съответната научна дисциплина. Ако учителският труд бъде регламентиран като специфичен, това би променило и начина на подготовка при отделния учител, и начина, по който се изграждат програмите в образователната система. Иде реч за каскаден процес, върху който имаме своите задълбочени разработки. Това е само една „буква” в закона, която може да доведе до поредица от следствия, които не са обвързани с икономически инвестниции. 2. Крайно време е това, което е залегнало във всички програми, да се материализира: категоризирането на училищата да стане факт. Защото общоизвестна истина е, че има учебни заведения, при които проблемът на учениците е да се представят успешно на изпитите в Харвард, Принстън или Оксфорд и други училища, при които научаването на азбуката в 9-ти клас е определен успех. Социалистическата уравниловка, която продължава да битува извън словестните клишета за „модерност”, е бич за съвременното образование. Имаме много точна разработка по въпроса. при която не иде ред за нови инвестиции, а за преразпределение на средствата в образованието. Естествено, работещите в учебно заведението от по-висока категория ще доведе до по–високи заплати, но без порочната практика за тестване на учителите по неизяснени, плуващи критерии. Естествено, по-високата категория би мотивирала ръководството на всяко училище да се стреми към промяна. 3. Категорично трябва да се промени системата за управление в образованието - като започнем от най-високото равнище и стигнем до ръководството на отделното училище. Като започнем от публичната тайна, че по коридорите на министерствата с десетилетия обикалят хора, които твърде малко са пристъпвали из коридорите на училищата; минем през ролята, функциите и практиката на инспекторатите и стигнем до несменяемите директори, които са се превърнали в местни феодали, раздаващи оценки и финансови облаги в зависимост от собсвените си настроения, симпатии и антипатии. Ако директорът е добър мениджър, това е добре, но ако не разбира от мениджмънт в образованието, училището в най–добрия случай се превръща в люпилня на формализъм. Целта е да се запазят качествените кадри и да се „изчисти” системата от некачествените. Въпрос на широка обществена дискусия е въпросът за ротацията на директорите и въпросът с тяхната подготовка. Разбира се, съществуващото статукво е много удобно за днешното министерство, но е крайно неудобно и дори вредно за българското образование. Това е тема, повтаряме, за задълбочено обсъждане, по която имаме своята позиция. 4. Заявяваме и можем да защитим своята категорична позиция както по въпроса за държавните и частни училища, така и по отношение на техникумите и специализираните учебни заведения, държавното, частно и домашно образование, валидирането на знанията и политиката в тази област – привидно незначителни на общия фон въпроси с огромна практическа значимост. Тук „изкривяванията” също са впечатляващи, а икономическите интереси са родили уродливи „отрочета”. Нашата програма ясно и последователно сочи проблемите и логичните административни мерки за тяхното решаване. 5. И не на последно място въпросът за образованието като наш политически приоритет е свързано с кардиналното ни разбиране, че каквато и да е образователна реформа трябва да бъде насочена не към намаляване броя на учителите и училищата, а обратното - към тяхното възстановяване и увеличаване. В продължение на 200 г. с всяка намерена пара българинът е откривал училища – а само за 20 г. половината от тях бяха закрити. България е свързана и с още една плачевна статистика - ние сме на 1-во място в Европа по брой на уволнени, съкратени и напуснали учители. По официални данни от 2000 г. до днес от образователната система са изчезнали 28 % от учителите, но по неофициални - те са повече. Няма да коментираме каква е ролята на училището в едно малко селище. "Икономическата логика" тук е свързана с липса на визия, държавническо мислене и най-елементарно безхаберие. Ние твърдим, че въпрос на визия и организация е темата за възстановяването на закритите училища като държавен приоритет, който обективно да докаже отношението към нова политика в образователната система. Като започнем от низвергнатата тема за читалищата като културен център в малкото селище и стигнем до взаимоучителната метода, родена в зората на българското образование съществуват дори само в нашата история има много механизми, които биха могли да възставновят мястото на училището като център на духовността в обществения живот. Т.е. – позициятя, че съществуването на учебно заведение в малкото селище е икономически нерентабилно, е свързана с дълбоко неразбиране за същността на образованието и неговата рефлексия върху социалния и – в последна сметка, икономически живот на въпросното селище. Лаиците биха настръхнали, чиновниците биха се ужасили, но знаещите биха подкрепили една такава държавна линия - при която, повтаряме, не са нужни свръхсредства, а само визия, добра воля и организация. И част от европейските пари за качествено образование, които досега се усвояват много качествено и харчат за некачествени резултати. Така, че апостолската роля на българското образование трябва да бъде възстановена. Имаме визията, волята и програмата. Тема за друг разговор е какви биха могли да бъдат резултатите от подбна политическа линия. Да си припомним думите на Яворов - няма как да учудим европейците, освен като българи, разбирайте – грамотни българи. Нашата програма в този смисъл е напълно реалистична, тя обхваща един условен период от 12 г., но дори само първите четири, върху които сме поставили логическо ударение, биха могли качествено да променят състоянието на образователната система, да промени и ролята на училищното образование в социалния, политически и културен живот на България. uncle_n@abv.bg Николай Николов

$22,171.72

How Much is Your Site Worth?

"Наместо предговор" към сборника "Подмяната"

Наскоро в предаването „Панорама” Марко Ганчев
разказа как веднъж го срещнал някакъв гражданин, пов-
гледал се в него и рекъл – Бе аз май ви познавам... Вий
не пишехте ли нещо? Да не сте писател?! – Ами да, по-
писвам – скромно отвърнал разпознатият. А байчото с
видимо съчувствие го успокоил: – Е, сега вече ще си по-
чивате... И без туй никой не чете...
Само че, тази книга е за четящите. За всички онези,
които не са проклели интелигентските си мераци, все-
общото основно образование и недоубитото за двайсет
години влечение към печатното слово. Тя е продълже-
ние на сборника „ Хералдиката като тирбушон” и из-
раз на скромната амбиция на автора да улови събити-
ята от последните две години на двадесетгодишния ни
преход. Да ги пречупи през погледа на един средноста-
тистически български учител. Да припомни думите на
Тончо Жечев – „Тежко и горко на оня народ, който в
движението си напред не е непрекъснато обърнат на-
зад...”. Не че да зяпаш непрекъснато назад е много ху-
баво, но ако не го правиш поне отвреме-навреме, рис-
куваш да заприличаш на онези три маймуни от света на
източната мъдрост, дето са си запушили устата, очите и
ушите. Да си траеш, да не виждаш и да не чуваш, не е
бягство от политиката, а преклонение пред политичес-
кия лозунг: „Напред – към маймуните!”.
Авторът посвещава тези текстове на дъщерите си Ви-
ки и Петя, защото най-добре можеш да видиш кривици-
те си в очите на собствените си деца. А разбереш ли, че
си се поизгърбил, имаш право да потупаш по гърбица-
та и света, в който живееш... На Силвия – за безкрайно-
то и търпение и доброта... На Ники Кичев – за подкре-
пата. На всички бивши и настоящи ученици и колеги,
на които няма как да не се радваш. И изказва благодар-
ност на всички читатели – независимо дали са съглас-
ни или несъгласни с неговите позиции. Включително и
онези, дето ще рекат: – Бе тоя Ники Николов... май по-
писваше нещо... Сега вече ще си почива. И без туй ни-
кой не чете!

Ум царува, ум робува, ум патки пасе...

15 септември е 258-ият ден в годината според григорианския календар. На тази дата през 608-ма година Свети Бонифаций ІV става папа, а през 1812-та Наполеон достига Москва. На тази дата са родени Агата Кристи и Николай Хайтов. На тази дата в България бие първият учебен звънец, а точно преди две години българските учители обявиха символична стачка, довела до най-дългите и масови реални стачни действия в нашата история... Действия, които утвърдиха моралната и гражданска идентичност на страната ни като член на Европейския съюз.
Ще кажете – заслужава ли си в началото на новата учебна година да ровичкаме миналото? Не трябва ли да се съсредоточим върху състоянието на образованието – тук и сега! Ще ви отговоря – онова, което става тук и сега, е пряко свързано с това, което ставаше тук преди две години. Защото народ, който е загърбил бъдещето на децата си, няма право на бъдеще. Затова стачкуваха българските учители. За бъдеще. И ако тази стачка бе прерастнала в национална; ако родителите бяха излезли на улицата със стачкуващите в цяла България; ако така наречената „интелигенция” не се бе скатала толкова интелигентно; ако „академичната общност” не се бе скрила във въздушните кули на своя академизъм – правителството на тричленката щеше да си отиде още преди две години... И обществото би си спестило две години агония. Тогава учителите поискаха 100% увеличение на заплатите – някакви си жалки 300 лева, които обаче биха „афиширали” професията като престижна; а престижната професия задължава онези, които я практикуват, да си вършат работата качествено... Днес се оказва, че управляващите много качествено са потрошили милиарди, много качествено са крали и злоупотребявали с властта – но качеството на образование комай не се е променило. Само бяха уволнени хиляди учители и закрити стотици училища. И бяха прилапани имотите на тези училища! Мегаломанията на бившия просветен министър роди законодателни дивотии и много скоро новите управляващи ще усетят как експлодират мините, заложени в тези дивотии. А нашенецът, стане ли дума за образование, продължава да мъдрува – бе какво стана с частните уроци на учителите? Иде ми да му река на тоя нашенец – какъв ти е проблемът, байно, започвай да даваш частни уроци – и ето ти изход от кризата. Пък ако не си грамотен – влизаш в Университета, завършваш, ставаш учител и започваш часпрома! А ако учениците не ти искат уроците – излизаш на улицата, стачкуваш и призоваваш правителството да приеме закон за задължителните частни уроци... Майтап бе, Уйли! Майтап, ама от него ти иде да ревеш.
Та затова днес се връщам към онези отминали събития. За да припомня, че въпросните събития бяха изпреварили времето и затуй ще останат във времето. Да припомня, уважаеми дами и господа, няколко позабравени истини за даскала. Първо – тази стачка не беше „профсъюзно мероприятие”. Огромен процент от участниците в нея не бяха профсъюзни членове. Те бяха просто български учители, над 70% - жени и майки, които защитаваха професионалното си и човешко достойнство. И принудиха профсъюзите да се обединят – за първи път в историята на прехода! Така българските учители изнесоха пред синдикатите истински урок по синдикализъм! Второ – тази стачка бе най-демократичната в историята на България, доколкото всяко решение на Стачния комитет бе представяно и мина през одобрението и неодобрението на всеки конкретен участник. Затова ефективната стачка продължи 43 работни дни; затова приключи без да е подписано стачно споразумение. Това бе урок по гражданско поведение на тема „Как да защитаваме демократични ценности”! Трето – стачката не приключи, защото учителите се умориха от шикалкавенето и „седенките” на управляващите. Тя бе смазана икономически с целия инструментариум на властта – данъците за ток и вода не те питат дали стачкуваш; банките не се интересуват, че докато стачкуваш, не получаваш заплата, а хлябът струва пари... Да не говорим за натиска на силовите институции – оня номер с подслушването на телефоните и „разработването” на опасните; с брутално нарушаване на конституционни права започна точно тогава. Би било много поучително, ако новите управляващи върнат лентата с две години! И въпреки всичко учителството не се уплаши; затова остана морален победител и изнесе пред обществото открит урок по морал!... Четвърто - тази стачка носеше огромна позитивна енергия; тя бе удивително интелигентна; изпълнена с висока и чиста емоция. Пишманкритиците и медийните ибрикчии я определиха като „просташка”, щото стачкуващите играели хора... O, tempora, o, mores! Всъщност, българските учители превърнаха темата за образованието в гражданска тема за управлението на България и золумите на управляващите... И изнесоха пред учениците си урок по родолюбие!
Бихме могли да броим още много, но нека го оставим на учителите, дето ще наливат ум в главите на първолаците. И дано поумнеят родителите, които трябва да прозрат, че 15 септември е ден за размисъл... 258-ият в годината. Съберете цифрите на това трицифрено число... 2+5+8=15. Като 15 септември. Умно, а?
Ум царува, ум робува, ум патки пасе!